— А Мич какво да прави? — попита генерал Флъд.
— Да остане на мястото си, докато Азис приключи с претърсването, после да слезе долу с асансьора.
— Звучи ми разумно — вметна Кенеди.
— Кажете на командир Харис да се подготви за действие — заговори генерал Флъд. — Но ще се намесят само след моята заповед. — Кенеди и Кембъл се върнаха на местата си. Флъд се доближи до Стансфийлд. — Това ще промени ли отношението на вицепрезидента по проблема?
— Не мога да отговоря със сигурност — отвърна Стансфийлд. — Изглеждаше убеден, че неговото решение е най-доброто. Имам чувството, че ще позволи всичко друго, но не и пряко нападение.
— Вицепрезидентът Бакстър има проблеми с поемането на отговорност — промълви генералът.
— Опитва се да остане на заден план по някаква причина… Почти съм сигурен, че иска да не се замесва — отбеляза Стансфийлд.
— Ако иска да си остави възможността накрая да отрича всичко… — Генералът не знаеше как да продължи. — Е, да върви на майната си! И всички, които стоят зад него, също. Ще му кажем утре сутринта, когато си измъкне дебелия задник от леглото.
Командир Харис и хората му се подготвяха за операцията. Въздухът под платнището беше тежък. По колите се бяха събрали капки вода, които се стичаха на малки вадички по земята. Мъжете под платнището се потяха.
Харис вече беше избрал двамата, които щяха да влязат в сградата. Ник Шулц — трийсет и осем годишният шеф на сапьорския отряд, тюлен от осемнайсет години, беше непоклатимо спокоен във всякакви ситуации, което го правеше незаменим в работата му.
Дани Крафт, буен и невъздържан двайсет и осем годишен мъж, който рядко прекарваше нощта без дамска компания, работеше с Шулц вече десет години.
Бяха изключителен екип.
Устройството, което подготвяха, се състоеше от три части — захранващ механизъм, рентгенов апарат за наблюдение и пулт за управление. Пултът позволяваше на сапьорите да разглеждат вътрешността на бомбата. Без това устройство всеки опит да се обезвреди взривно устройство се превръщаше в игра на руска рулетка.
На два метра от тях, застанал на вратата на фургона за свръзка, Дан Харис слушаше обясненията на Кенеди и Кембъл. Харис се опитваше да каже нещо, но Кембъл непрекъснато задаваше въпроси. Накрая настъпи мълчание.
— Генерал Кембъл, бих искал да получа разрешение да вляза в сградата заедно с хората си — заговори Харис. — Мисля…
— Не мога да го позволя — прекъсна го генералът.
— Мисля, че ще бъда от по-голяма полза, ако помогна на екипа вътре в сградата — упорстваше Харис.
— Оставате на поста си, командир Харис. — Говореше Флъд.
Харис се изненада, не очакваше той да се намеси.
— Ако нещата потръгнат — продължи генералът, — съвсем скоро ще дадем заповед на вас и на отряда ви да превземете сградата.
— Да, сър — смотолеви Харис.
— Сега нека хората ти се подготвят. Железния ще ги чака от другата страна на шахтата.
В тайната стая Мич Рап започна да подрежда отново оборудването си за връщането. Беше доволен, че ще има на разположение двама от експертите по експлозиви на „Тюлен — Група 6“.
Единственото, което искаше да направи, преди да тръгне обратно, беше да поговори с жената. Искаше да разбере коя е и дали има някаква информация, която да им е от полза.
Обърна се. Адамс й даваше вода. Едва сега Рап забеляза, че всъщност тя е много привлекателна.
— Как сте? — обърна се към нея.
Райли вдигна глава.
— Добре съм — каза едва чуто и от очите й рукнаха сълзи. Тя ги избърса с ръка и се усмихна: — Не, не съм добре… Изглеждам зле.
Рап се засмя на последните й думи.
— Всичко ще бъде наред — сложи ръка на рамото й той.
— Не знам дали ще мога да ви се отблагодаря за това, което направихте за мен сега. — Тя хвана ръката му. Долната й устна трепереше. — Дължа ви живота си.
— Стига… — пламна Рап. — Сега не е моментът за мелодрами.
— Наистина ми спасихте живота!
— Е — заговори Рап, — той можеше и да ви остави жива.
— Звучи доста успокоително — опита да се пошегува Райли и изхлипа задавено.
— Трябва да се научиш как да приемаш благодарността на хората, глупако — рече Адамс строго. — „Няма за какво!“ Така ще кажеш на хубавата жена!
Рап го изгледа гневно. Сетне вдигна ръка и с длан изтри сълзите от лицето й.
— Няма за какво да ми благодарите — заговори. — Радвам се, че ви помогнах. — Повдигна брадичката й и срещна най-зелените очи, които някога беше виждал. Остана като омагьосан. — Трябва да ви задам няколко въпроса — продължи след малко. — Можете ли да ми отговорите?
Райли кимна.
— Господи, не бях плакала от години!
— Преживяхте доста.
— Беше отвратително!
— Да… Предполагам, няма какво по-лошо да ви се случи. — Рап погледна часовника си. — Чуйте ме. Имам да свърша още нещо, но първо трябва да ми отговорите на няколко въпроса.
Тя отново кимна.
— Кажете ми първо името си.
— Анна Райли.
— Аз съм Мич, а това е Милт.
Райли избърса ръката си в чаршафа, с който се бе увила, и я протегна.
— Радвам се да се запознаем, Мич. — Засмя се и на лицето й грейнаха трапчинки. — Много се радвам да се запознаем. — После протегна ръка на Адамс.
Рап също се усмихна.
— Какво правите в Белия дом?
— Репортерка съм.
„По дяволите!“, възкликна наум Рап.
— За кого работите? — попита.
— За Ен Би Си. Днес бях за първи ден на работа.
— Прекрасно начало! — вдигна вежди Мич.
— Няма съмнение — поклати глава тя.
— Къде ви държаха след отвличането?
— В стаята за отдих за журналисти.
Рап погледна Адамс.
— Точно там си мислех, че ще ги затвори — рече по-възрастният мъж. — Няма прозорци и е достатъчно голяма.
Рап се притесняваше дали Азис ще държи всички заложници заедно, или ще ги раздели на групи. Това зависеше от разположението на помещенията и от броя на терористите. Тъй като разполагаше с ограничен брой хора, Азис беше предпочел да затвори всички в едно помещение.
— Всички заложници ли бяха в стаята за отдих?
— Да. — Райли вдигна рамене. — Поне така си мисля.
— Колко бяха?
