ръката и го помъкна след себе си към най-близката врата.
Спря и постави ръка на рамото на вицепрезидента.
— Стана така, както мислех — зашепна бързо. — Повече от шейсет процента от хората искат мирно решение на проблема и към осемдесет са съгласни да вдигнем икономическите санкции от Ирак, като, разбира се, не отменяме военното ембарго.
— С други думи — ако окажем натиск върху ООН да отмени санкциите, това би било успешен ход? — поколеба се Бакстър.
— Така мисля — отвърна Кинг. — Освен това, ако го убедим да освободи половината заложници, ще извлечем допълнителна полза.
— На онези там няма да им хареса много — махна с ръка Бакстър.
— На тях няма да им хареса нищо друго освен атака срещу сградата. Ще трябва да се постараеш да попречиш именно на това. Вкарай в играта моралните ценности. Искаш да защитиш живота на невинните заложници…
— А принципите ни? — поклати глава Бакстър. — Ние смятаме, че зад това решение стои американският народ, но какво ще кажат за това политиците? Сред тях ще има против. Някои още са бесни, че им дадохме парите.
— Да вървят на майната си! — процеди Кинг. — Те ще си те мразят, без значение какво правиш. Ако пратиш командоси, всички политици от ляво ще се обявят против. Няма да можеш да угодиш и на двете крила. Трябва да си с народа и да останеш верен на принципите. От това зависи дали ще оцелееш.
Бакстър отново поклати глава.
— Не е сигурно. Общественото мнение е променливо като времето. Всичко е наред, докато можеш да предвидиш откъде ще задуха вятърът. В момента, в който направиш и най-малката грешка, те се обръщат срещу теб и… с теб е свършено.
Кинг сви устни. Работеше без почивка вече три дни. Беше изтощен. Писнало му беше да слуша как шефът му хленчи, а и си имаше по-сериозни проблеми.
— Шърман… — изкриви лице той. — Може би ще е най-добре да се откажеш. Сега имаш възможност да се превърнеш в човека, който спасява заложниците и оправя положението за разлика от останалите политици. — Далас замълча. — Така ще влезеш в историята. Ако не искаш, тогава остави Флъд и Стансфийлд да щурмуват сградата, да я разрушат и да избият всички вътре. Ще станеш известен като вицепрезидента, осъдил петдесет американци на смърт, вместо да отстоява принципите си!
Бакстър стоеше онемял. Не беше свикнал да му говорят с такъв тон. Вероятно именно по тази причина думите на Кинг му направиха такова впечатление. „Прав е“, каза си Бакстър. Ако искаше някой ден да стане президент, а той го искаше повече от всичко на света, трябваше да се превърне в лидер. Шърман Бакстър кимна бавно.
31.
Генерал Флъд, генерал Кембъл, директор Стансфийлд и Айрини Кенеди бяха седнали един до друг от едната страна на дългата маса в заседателната зала на Обединеното командване. Срещу тях бяха държавният секретар и министърът на отбраната. Далас Кинг и Бакстър седнаха в центъра. Кризата започваше да се отразява на всички. Очите на присъстващите бяха зачервени, а ръцете трепереха от недоспиване или от много кафе.
Вицепрезидентът Бакстър скръсти ръце и се обърна към външния министър:
— Чарлз, искам да подпалиш задниците на всички в Обединените нации и да гласуват решение по въпроса до вечерта днес.
— Колко голям натиск да упражня върху тях? — приведе се напред Чарлз Мидълтън.
— Колкото си искаш. Заплаши ги, че ще наложим вето на всяко решение през следващия един век. Направи каквото е необходимо, за да гласуват искането ни до довечера.
— Няма да е толкова просто — предупреди Мидълтън и намести очилата си.
— Все ми е тая. Направи каквото ти казвам, за останалото ще се притесняваме после.
Директор Стансфийлд се изкашля.
— Извинете. Не прибързваме ли с решенията?
Бакстър го стрелна с поглед. Не беше в настроение да обсъжда каквото и да било. Искаше единствено да дава заповеди, които да бъдат изпълнявани. Но сега, когато погледна към винаги спокойния Томас Стансфийлд, седнал срещу него, непреклонността му сякаш изчезна. Носеха се легенди, че разузнавачът- ветеран не търпи такова отношение.
Бакстър се облегна в креслото.
— Какво искаш да кажеш, Томас? — попита безизразно.
— Мисля, че ще е най-добре първо да направим анализ на речта и след това да взимаме решения.
— Аз разполагам с необходимата информация, за да взема подобно решение. Азис иска да се разберем… Иска да се споразумеем за живота на американските заложници. В замяна ние ще трябва да му дадем нещо.
— И какво ще бъде то? — намеси се Флъд.
— Ще спрем да избиваме народа на Ирак.
— Ние не избиваме народа на Ирак! — избухна генералът. — Саддам Хюсеин избива народа си, защото не пожела да обяви капитулация след една война, която, забележете, той започна. Имаме доклади от разузнаването, че именно Саддам е финансирал Азис със специалната уговорка да извърши терористично нападение на американска земя. След като разполагаме с такава информация, как можете дори да си помислите да карате ООН да взимат компромисно решение?
— Не знаем със сигурност дали тази информация е достоверна — заяви сухо Бакстър.
Томас Стансфийлд погледна вицепрезидента в очите.
— Залагам кариерата и репутацията си, че тази информация е достоверна — каза твърдо.
Бакстър вдигна ръце:
— Не съм тук да защитавам Саддам Хюсеин! Искам само да освободя колкото може повече заложници, а след това ще се заемем да оправим нещата.
— Да оправим нещата?! — Флъд беше бесен. — А какво ще стане, ако не успеем да ги оправим?
— Тогава всички ще признаят, че сме били принудени да вземем точно тези решения. Буквално може да приемем, че са ни опрели пистолет в главите.
— Чарли, искат ли французите да се настанят в Ирак, а? — обърна се генералът към външния министър.
— Много.
— А за южноафриканците какво ще кажеш?
— Те също.
— А руснаците?
— И те.
— Мислиш ли, че след като им отворим вратата, те ще си тръгнат оттам след една седмица или след месец, а?
— Съмнявам се. Те се опитват да ни накарат да вдигнем ембаргото от години насам. Междувременно правят там бизнес на черно.
Флъд се обърна отново към Бакстър:
— Няма да е толкова лесно да върнем нещата каквито са били, след като решим проблема. Ако го решим.
— Знам, че няма лесни неща в тази криза, генерале. Не е необходимо да ми обяснявате очевидното. За мен от най-голямо значение е животът на американските заложници. Ако трябва да променя външната ни политика по въпроси, които отдавна не дават нужните резултати, ще го сторя!
— Ще изложите на риск външната политика и сигурността на страната ни заради петдесетина души?
— Мисля, че започвате да се държите мелодраматично, генерал Флъд.
— Мелодраматично?! — повтори генералът. Лицето му почервеня. — Това е война, Бакстър, а на
