войната се умира! Саддам ни нападна. Той е платил на този терорист, на този наемник… Наричайте го както си искате! Платил му е да дойде и да ни нападне. Хора като Саддам и този Азис разбират от едно- единствено нещо — сила!
Бакстър погледна предизвикателно генерала. Да проявява несъгласие, беше едно, но да показва неуважение… Това беше прекалено.
— Генерал Флъд, вече знам какво е мнението ви. Сега, ако ми разрешите, бих искал да се заема с един друг проблем…
— Сър — заговори генералът. — Ако — или по-точно, когато стане известно, че в това е замесен и Саддам, американското общество ще поиска веднага да приложим сила. Тогава ще бъдат задавани много неудобни въпроси на онези, които са взимали решенията.
Бакстър започна да губи самообладание.
— Заплашвате ли ме, генерал Флъд?
— Не. — Флъд не сваляше поглед от него. — Само отбелязвам очевидното. Ние не сме единствената страна, която разполага с тази информация. Някои от нашите съюзници знаят какво става и няма да стоят настрани, докато ние подлагаме на риск сигурността им.
— Генерал Флъд — процеди Бакстър, — трябва ли да ви припомням кой е най-висшестоящият военен тук? Аз командвам. — Вицепрезидентът заби показалец в гърдите си. — И сега ще поставя интересите на заложниците над интересите на всеки друг. Няма да се интересувам от чужди страни, дори да са наши съюзници.
Флъд не помръдваше.
— Първо, много добре познавам йерархията в армията. Второ, ще допусна грешка, ако не ви предупредя, че постъпвате изключително глупаво, като пренебрегвате сигурността на нашите съюзници. В желанието си да решите проблема колкото може по-безболезнено вие повеждате най-близкия ни съюзник — Израел — към война.
Преди Бакстър да реагира, вратата се отвори и в залата влезе млада жена в униформа на офицер от флота. Тя се извини и се приближи към Айрини Кенеди. Подаде й лист хартия и бързо излезе.
Доктор Кенеди отвори сгънатия лист и прочете написаното. Беше забравила за това. Стана.
— Извинете ме, господа, но трябва да се заема с нещо спешно. — И излезе от залата.
Мич се радваше, че е взел Адамс със себе си. Без него нямаше да се справи. Командосът вдигна поглед от картата и се обърна към възрастния човек:
— Мислиш ли, че ще се оправиш и с монитора, и с устройствата?
— Да — кимна Адамс.
— Добре. Така ще съм по-свободен и ще мога да внимавам повече. — Рап взе малката раница и извади всички камери, като си остави само пет. След това подаде раницата на Адамс и посочи отбелязаните места на картата: — Ще ги сложа на петте места, които предложи. — Сетне помогна на Адамс да захване малкия монитор за жилетката си.
— Това MP 5 ли е? — попита Райли.
Рап вдигна глава.
— Почти позна — отвърна учуден. — Това е MP 10. Откъде знаеш как изглежда MP 5?
— Баща ми е полицай.
— Това обяснява всичко.
— Какво ще правиш?
— Малка разузнавателна акция.
— Къде?
— Ти наистина не спираш да задаваш въпроси.
— Аз съм журналистка. Това ми е работата.
Лицето на Рап помръкна. Тя не пропусна да забележи това.
— Има ли някакъв проблем? — попита.
— При нормални обстоятелства — вдигна рамене Рап — не бихме имали проблем, но сега мисля, че ще имаме.
— Защо?
— Защо ли? — повтори Мич. — Защото, когато всичко свърши, ти ще искаш да разкажеш историята чрез медията, за която работиш.
— Не бих огласила информация, за която не си ми дал разрешение.
Рап прибра беретата в кобура и се облегна на стената.
— А ако не искам да казваш и думичка за цялата тази бъркотия? Ако поискам да се държиш така, сякаш никога не сме се виждали и всичко това не се е случвало?
— Това е невъзможно!
— Значи имаме проблем.
— Защо трябва да си толкова потаен? За кого работиш?
— Не мога да ти кажа.
— Бих искала да знам. Наистина.
— Наистина не мога да ти кажа.
— Значи работиш за ЦРУ. — Райли не го изпускаше от поглед, опитваше се да забележи и най-малката реакция, която да го издаде. — Работиш за ЦРУ. Иначе щеше да ми кажеш.
— Грешиш. Освен това се чудя дали държиш на думата си.
— Да.
— Добре. Тогава един ден, ако успеем да се измъкнем оттук живи, ще ти разкажа за себе си. — Рап се усмихна и на двете му страни се появиха трапчинки.
Райли също се усмихна.
— Значи работиш за ЦРУ — кимна тя.
— Не съм го казвал — отвърна Мич.
Айрини Кенеди стоеше, стиснала слушалката, в кабинета на генерал Флъд. На телефона беше полковник Файн от МОСАД. Току-що й беше прочел доклад за тримата, чиито имена му беше дала предишния ден. За първите двама информацията беше обичайната, но третият беше нещо съвсем друго. Ставаше въпрос за Мустафа Ясин. Полковник Файн беше открил трима с това име. Първият беше петдесет и осем годишен офицер от армията на Йордания, а вторият — осемнайсетгодишен палестински дисидент.
— Би ли повторил какво си намерил за последния Ясин? — каза Кенеди, когато той млъкна.
— Разбира се, но нека те предупредя. Ясин е доста често срещано име тук, така че информацията не е съвсем сигурна. Последният Мустафа Ясин е иракчанин. Името му се свързва с нападението на Кувейт. Информацията ни е доста оскъдна. Според нашето разузнаване прякорът му е Багдатския крадец. Когато иракчаните влезли в Кувейт и започнали да плячкосват, именно на този Мустафа Ясин било възложено да отваря касите и трезорите в банките.
— Какво друго имаш за него? — попита Кенеди.
— Не е много, но не бих се притеснявал. Според мен Азис е привикал онзи осемнайсетгодишен младеж от Газа.
Кенеди искаше да предвиди всички възможности.
— Можеш ли да го намериш?
— В момента хората ми опитват да ги открият. Засега установихме координатите на йорданския офицер.
— Мислех, че държите дисидентите под око.
— Така е — отвърна Файн, — но в момента тук е доста напечено. Според нас ще се разгори поредната интифада.
Кенеди беше така съсредоточена в проблемите тук, че въобще не се беше сетила какво бе предизвикала кризата в чужбина. Това, което казваше Файн, беше сериозно. Ако не побързаха да се намесят, нещата щяха да се влошат.
— Бен, много ще ми помогнеш, ако намериш това хлапе.
