— Най-добрите ми хора са се заели, Айрини. Уверявам те, ще го намерим.
— Благодаря ти, Бен. Нещо друго?
— Ами… — Той замълча. — Говори се, че сте успели да хванете шейх Харут миналата нощ.
— Кой говори?
— Няколко източника. Англичаните мислят, че сме или аз, или ти. Тъй като не съм аз, реших, че трябва да си ти.
— Сега не е най-подходящият момент да обсъждаме този въпрос, но когато науча нещо ново, веднага ще ти се обадя.
Този път Файн мълча дълго.
— Айрини, в правителството ни има хора, които са доста… раздразнени от развитието на кризата.
Кенеди седна на стола на Флъд. Всеки друг на нейно място би казал на полковника, че САЩ ще се справят и че ще е най-добре, ако съюзниците им си държат мнението за себе си.
— Страхуваме се, че правителството на САЩ ще се съгласи с някои от исканията на терористите, а така ще ни поставите в особено неизгодно положение — продължи Файн.
Кенеди знаеше, че Израел са заложили много.
— Бен, хората като нас не се занимават с политика. Ние само съветваме. Искам да те уверя, че отстояваме принципите си и не забравяме ангажиментите си към Израел и към мирния процес в Близкия изток.
— Някои политици у нас станаха доста нервни — повтори Файн. — На мнозина не им харесва, че се опитвате да се споразумеете с Азис… Че загърбихте принципа да не се преговаря с терористи.
Кенеди внимателно подбра думите си.
— И в нашето правителство има доста хора, които не харесват развитието на събитията, но…
— Кой взе решение да се преговаря?
— Бен, не съм убедена, че можем да дискутираме това.
— Добре, тогава ще ти кажа още нещо. Ние имаме ясна представа накъде отива всичко и ще направим каквото е необходимо за националната ни сигурност. — Файн замълча и повтори твърдо: — Всичко необходимо.
— Разбирам — отвърна Кенеди. Знаеше, че това изявление е с източник от най-високо място. — Да считам ли, че това е официалната позиция на страната ти и че трябва да я предам в този вид на моите началници?
— Ние винаги сме се опитвали да защитаваме сигурността на страната си и себе си.
— Тогава защо ми напомняш?
— Защото тази ситуация е необичайна и не искам някои хора да се чудят каква е позицията на Израел по въпроса.
— Звучи ми справедливо, Бен. Ще се постарая да предам позицията ви. — Тя прокара ръка през косата си. — Трябва да проверя нещо. Ще ми направиш ли една услуга? Обади ми се веднага щом разбереш нещо за осемнайсетгодишния дисидент.
— Разбира се. Кога да очаквам някаква информация за шейх Харут?
Кенеди знаеше, че трябва да му даде нещо в замяна или поне да обещае, че ще го направи.
— Ще ти разкажа всичко, когато ми остане малко време и си поема въздух.
— Разбирам. Дръж ме в течение и тогава и аз ще ти давам информация.
— Благодаря ти, Бен. — Кенеди задържа слушалката в ръката си и натисна вилката на телефона, за да прекъсне разговора. След това бързо набра седемцифрен номер и когато от другата страна й отговориха, помоли да бъде свързана с някого посредством кодирана линия. Двайсетина секунди по-късно чу гласа на доктор Хорниг.
— Джейн — заговори Кенеди, — трябва да попиташ Харут дали знае нещо за терорист на име Мустафа Ясин. Попитай го дали Ясин е иракчанин, или палестинец.
— Мога ли да знам за какво става дума?
— В момента не мога да ти обясня. Просто ми трябва за уточнение на информацията.
— Добре, ще видя какво мога да направя.
Вратата се отвори рязко и в кабинета влезе самият Флъд заедно с генерал Кембъл и директор Стансфийлд. Кенеди се извърна с гръб към тях.
— Трябва да затварям — каза. — Колко време ти е нужно?
— Не знам… Май го изпускаме.
— Какво искаш да кажеш?
— Техниката, която използваме, не е особено полезна за мозъка.
— Искаш да кажеш, че той се побърква, така ли?
— Грубо казано, да… Но успяхме да се доберем до огромни количества информация. Научих някои интересни неща, които ще ни позволят да проникнем в…
— Добре, Джейн — прекъсна я Кенеди. — Трябва да му зададеш този въпрос, за Ясин. И колкото по- бързо получа отговора, толкова по-добре. Сега трябва да затварям. Обади ми се, когато разбереш нещо. — С тези думи Кенеди затвори телефона и се обърна към новодошлите.
— Какво не е наред? — попита Флъд.
— Може би ще имаме проблем — отвърна Айрини.
— Какъв?
— Не съм сигурна, но се надявам да разбера до няколко часа. Полковник Файн остави съобщение за вас.
— Чудех се кога ли ще се намесят — промърмори Стансфийлд.
— Полковникът заяви, че ще направят всичко, за да се защитят — каза Кенеди.
— Браво на него — възкликна сухо Флъд. — Поне някой все още държи оръжието си в тази бъркотия.
— Какво стана, след като излязох? — попита Айрини.
Четиримата се разположиха в креслата и генерал Флъд започна да обяснява каква стратегия е предложил вицепрезидентът. По израженията на тримата мъже Кенеди разбра, че нещата ще се влошават.
32.
Вратата беше толкова гореща в единия край, че Уорч можа да задържи дланта си върху нея само няколко секунди. Цяла нощ бръмченето на бормашината не бе преставало. По лицата на уморените агенти се четеше примирение.
За да влоши още повече положението, Хейс беше наредил на всички да оставят оръжията си на малката масичка в единия край на стаята. Президентът искаше да е съвсем ясно, че не желае някой да се прави на герой. Според него нямаше смисъл да се пролива още кръв. Уорч се беше опитал да възрази, но заповедта не подлежеше на обсъждане.
Специалният агент все още стоеше до вратата на бункера, когато към него се приближи Хейс и долепи длан до металната повърхност.
— Става все по-топло.
— Да — отвърна Уорч.
— Някакви идеи?
— Нямам.
Хейс направи знак на Уорч да го последва. Отидоха до дивана и седнаха един до друг.
— Джак, престани да се обвиняваш — заговори президентът. — Няма какво повече да направим.
— Аз никога не се предавам, сър.
— Това е прекрасно, но искам да знаеш, че оценявам всичко, което направихте ти и твоите хора.
— Благодаря.
В главата на Уорч отдавна се въртеше един и същ въпрос. Тъй като президентът беше в добро настроение, специалният агент събра смелост:
— Кой беше този принц и как успя да влезе при вас, сър?
