Изпускайки облак дим, мъжът се извърна и отправи поглед към града. Тъмната му кожа и коса изпъкваха на фона на бялата, шита по поръчка риза.
Вляво се виждаше паметникът на Вашингтон. Под него куполът на мемориала на Джеферсън блестеше сред дърветата. На запад бе мемориалът на Линкълн, а зад него — сградата на Министерството на финансите.
Мъжът дръпна от цигарата и бавно отпусна ръка до тялото си. Зловеща усмивка изкриви лицето му. Рафик Азис мразеше всичко, което виждаше в момента. Америка бе осквернила земята му! Неговият роден Бейрут бе превърнат в ад на земята! Време беше за нова революция. За джихад.
5.
Елън Мортън беше сред двестата специални агенти, на разположение на президента.
Тя вървеше по коридора на първия етаж на Белия дом. Спря пред една врата, открехна я и провря глава вътре:
— Добро утро, Тед. Как мина нощта?
— Доста добре — протегна се агентът.
Охраняващите не се качваха на втория и третия етаж на сградата, освен ако не ги повикаха. Датчици определяха точното местоположение на президента по всяко време.
— Той стана ли? — попита Мортън.
— Да. Стюардът каза, че обличал костюм.
Президентът Хейс всяка сутрин отиваше в Западното крило. Разбира се, имаше и дни, в които предпочиташе да се отбие до спортната си зала на третия етаж и след това да иде в кабинета си към осем часа. Агентите, които стояха на пост, обикновено не знаеха какво да очакват, докато не им се обадеше стюардът, за да им каже дали президентът е сложил костюм, или спортни дрехи.
Чу се изпиукване и една червена лампичка замига, което означаваше, че президентският асансьор се движи. Мортън вдигна ръкав към устата си:
— Съобщение от Мортън — каза в скрития микрофон. — Уди е на път. — Съобщението директно отиваше в контролната зала на охраната на президента, разположена под Овалния кабинет.
Шефът на агентите се занимаваше единствено с безопасността на президента, докато охраната на Белия дом беше поета от униформените служители на Тайните служби. Имаше и още един контролен охранителен пункт, разположен на петия етаж в административната сграда срещу Белия дом. Там наблюдаваха работата на охраната. Този охранителен пункт се наричаше Щаб за специални операции и беше създаден през 1994 година, когато едномоторен самолет се беше приземил на Южната морава край Белия дом. В щаба се наблюдаваше дейността и на униформените от охраната, и на агентите.
Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе президентът Хейс, облечен в тъмен костюм. Той забеляза познатото лице пред себе си.
— Добро утро, Елън — поздрави я ведро.
— Добро утро, сър. — Мортън тръгна пред Хейс по коридора. Нейна задача беше да охранява президента по пътя му от личните помещения до Западното крило. Влязоха в Палмовата стая и Мортън отново вдигна ръкав: — Контролна зала, обажда се Мортън. Уди се приближава към колонадата. — Докато отваряше двойната стъклена врата, Мортън кимна на агента навън и пусна президента да мине пред нея. Излязоха на каменната алея.
Президентът спря и пое дълбоко утринния въздух. Топлите лъчи на пролетното слънце докоснаха лицето му. Той затвори очи и се усмихна. Отново си пое въздух и отвори очи. Елън Мортън беше застанала зад него със скръстени ръце и чакаше.
— Прекрасна сутрин, нали? — каза президентът, без да се обръща.
— Наистина е чудесна — отговори тя.
— Иска ми се сега да съм на игрището за голф. — Хейс поклати глава. — Само че не е възможно — добави. Пое по алеята. Мортън го следваше мълчаливо. Когато стигнаха до Западното крило, агентът, който стоеше пред Овалния кабинет, постави ключа във вратата.
Двама цивилни агенти от Тайните служби смениха двама от униформените и заеха местата си на пост пред личната гостна на президента.
Когато Хейс влезе вътре, първо свали сакото си и го подаде на нисък филипинец, облечен в черни панталони и бяла престилка.
— Добро утро, Карл.
— Добро утро, господин президент — отвърна стюардът и пое сакото.
В центъра на стаята имаше кръгла дъбова маса за четирима. Хейс седна на стола, разположен най- близо до Овалния кабинет. Пред него на масата бяха поставени „Вашингтон Поуст“, „Вашингтон Таймс“, „Ню Йорк Таймс“ и „САЩ днес“. Президентът започна да преглежда заглавията.
Стюардът се приближи и постави чаша кафе до вестниците.
— Какво ще желаете за закуска, господин президент?
Без да вдига поглед, президентът посегна към чашата.
— Като за начало би ли ми донесъл половин грейпфрут?
Стюардът кимна и излезе. Но още преди да донесе грейпфрута, на входната врата се почука. Стюардът отвори. На прага стояха Бил Шварц, съветник на президента по националната сигурност, и доктор Айрини Кенеди от ЦРУ.
— Добро утро, Карл — рече съветникът.
— Добро утро, господин Шварц. Какво бихте искали за пиене тази сутрин?
— Както обикновено.
— А дамата?
— Чаша кафе, ако обичаш.
Шварц прекоси стаята и седна срещу президента. Кенеди постави куфарчето си на пода и се настани отдясно на Хейс.
— Как мина пътуването? — обърна се президентът към Шварц. Съветникът беше участвал в тридневна среща за разширяването на НАТО в Брюксел.
Шварц свали очилата си със сребърни рамки и започна да ги бърше с вратовръзката си.
— Беше дълго, отегчително и дори болезнено.
— На всички конференции на НАТО е така. — Президентът отпи от кафето си. — Единствено на конференциите на ООН е по-зле.
— Вярно е — кимна Шварц.
Стюардът сипа кафе на Кенеди, постави чинийка с половин грейпфрут пред президента, а другата половина сложи пред Шварц.
— Изяжте това — каза филипинецът. — А после ще ви донеса и палачинки, за да качите някой друг килограм. — И намигна на президента. После долепи длани и се поклони: — Дамата би ли желала да хапне нещо?
— Не, благодаря. — Кенеди обхвана с длани топлата чаша.
Стюардът се обърна към президента:
— Ако ви трябва нещо, позвънете ми.
— Благодаря ти, Карл — каза Хейс и се обърна към Кенеди: — Получих съобщението ти снощи. Радвам се, че всичко е минало добре.
— Да. Дотук. — Тя отпи глътка кафе.
— Бил, какво знаеш за операцията?
— Айрини ме запозна в подробности още снощи, когато пристигнах — отвърна съветникът по сигурността, докато посипваше със захар грейпфрута си.
— В колко часа беше това?
— Малко след полунощ.
— Открихме ли вече нещо по-значимо? — продължи Хейс.
