— Нашият човек и Харут са напуснали Саудитска Арабия в два през нощта. Би трябвало вече да са във военната ни база „Рамщайн“ в Германия… — Кенеди погледна часовника си. — Трябва да са пристигнали преди около трийсет минути. Там на борда на самолета ще се качи екип специалисти, които ще започнат да разпитват Харут още докато летят към базата „Андрюс“.
Президентът искаше да я попита какво разбира под „специалисти“, но реши, че е по-добре да не знае.
— Кога да очакваме някакви отговори?
— Трудно е да се каже. Понякога много лесно получаваме информацията, но наркотиците не винаги действат по един и същ начин. Трябва да вземем мерки, за да сме сигурни, че не ни лъже. — Кенеди замълча. От първия й ден в ЦРУ Стансфийлд я учеше винаги да бъде нащрек. Особено с политиците. — Трябва да бъдем много внимателни.
Хейс премести вестниците в единия край на масата.
— За часове ли става въпрос, или за дни?
— Ще започнем да получаваме информация от него до няколко минути. Всичко зависи от това — колко знае и какво е здравословното му състояние. Ще получим някакви отговори до един час. Но ви предупреждавам, че ще са ни нужни седмици, за да го разпитаме подробно и да се уверим, че не крие нищо.
— Нашата цел е да разберем къде, кога и какво смятат да направят те тук, във Вашингтон, нали?
— Да — кимна Кенеди.
— В момента разпитите на Харут са приоритетна задача. Искам да бъда информиран постоянно.
— Да, господин президент — отвърна Кенеди.
Шварц кимна.
На пет километра от Белия дом един камион зави и спря пред входа на стар порутен склад. Върху зелената боя имаше бял надпис: „Химическо чистене «Белият рицар»“. Двама мъже, облечени в сини гащеризони, излязоха от склада и отвориха голямата метална врата. Шофьорът включи на скорост и бавно вкара камиона вътре. Сетне мъжете затвориха вратата.
През мръсния прозорец едва проникваше светлина. Четирима мъже се втурнаха към камиона, закрепиха рампа към каросерията и започнаха да разтоварват денкове. След по-малко от пет минути камионът беше вече празен.
В остъклена кабинка в горния край на склада се появи мъж, облечен в зелено. Късата му брада започваше почти от скулите му и се скриваше в яката на ризата му. Ръцете му също бяха покрити с гъсти косми. Темето му представляваше бронзов купол, обграден от късо подстригана черна коса. Въпреки че беше нисък на ръст, Муамар Бенгази изглеждаше много як.
Стиснал металния парапет с дебелите си пръсти, Бенгази наблюдаваше как работят хората му. Оттук нататък всичко трябваше да мине гладко. Бяха получили информация от своя благодетел, който им беше дал и подробен план на сградата. Информация бе с източник КГБ и беше отпреди около двайсет години. Наскоро един от хората на Бенгази беше влизал в сградата, за да разбере дали са настъпили някакви промени.
Бенгази подсвирна и хората му обърнаха лица нагоре. Той посочи платнището в единия ъгъл на склада. Мъжете го издърпаха. Показаха се три спортни мотоциклета „Кавазаки“, боядисани като камуфлажните униформи в зелено и кафяво. Към задната част на всеки беше захваната малка кошница, единият беше с ремарке, пълно с метални кутии.
Мъжете запалиха двигателите на мотоциклетите и един по един ги вкараха в каросерията на камиона.
Бенгази слезе по железните стълби. За килограмите си се движеше учудващо леко. Настани се зад волана на жълт мотокар и запали двигателя. Сетне внимателно качи мотокара по рампата в камиона, скочи от каросерията и се дръпна встрани. Хората му натовариха отново пакетите пране, за да скрият трите мотоциклета и мотокара. Доволен от свършената работа, Бенгази кимна на мъжете. Погледна часовника си. Всичко вървеше по план.
Лекото сътресение беше последвано от свистене. Мич Рап се събуди и инстинктивно посегна към пистолета си. После въздъхна спокойно и ръката му отпусна оръжието. Харут беше на мястото си с оковани ръце и крака, с черна качулка на главата, завързан за кожената седалка в реактивния самолет. Робата и тюрбанът му бяха сменени със зелен гащеризон.
Рап погледна през прозорчето вдясно. Колесниците бяха спуснати. Пилотите се бяха приготвили да приземят самолета. След секунда между дърветата се показа пистата. Зелените поля изчезнаха, на тяхно място се появиха тъмните очертания на хангари. Прелетяха над един огромен транспортен С 130 и над няколко изтребителя F16. Най-сетне колесниците докоснаха земята. Рап разтърка очи с юмруци. Чувстваше се като дрогиран. Погледна часовника си — бе спал дълбоко през последните четири часа, за да навакса безсънните нощи предната седмица.
Самолетът кацна на централната писта край цистерна с гориво и син микробус с тъмни стъкла. Рап разкопча колана си. Силно прошарената брада беше изчезнала. На лявата му страна се виждаше тесен белег, който започваше от ухото и се спускаше до челюстта му. На фона на почернялото му от слънцето лице белегът изпъкваше още повече. Докторите в „Джон Хопкинс“ бяха свършили прекрасна работа. В началото следата от острието на ножа беше близо сантиметър широка, но след пластичните операции се бе превърнала в тясна ивица. В гъстата му дълга коса все още се виждаха бели кичури, но по-голямата част от боята беше измил по време на престоя в Саудитска Арабия. Когато се приземиха. Рап пийна по чашка с Харис и момчетата му, а после дълго стоя под горещия душ, за да отмие наслоилата се върху тялото му мръсотия. Сетне отново стисна ръцете на тюлените, нарами плячката си и се качи в самолета.
Рап се наведе над Харут. Би го застрелял на място, но им трябваше жив. Изправи се и тръгна към носа на самолета, като раздвижваше врата си. Завъртя дръжката на вратата по посока на часовниковата стрелка. Чу се леко свистене, когато въздухът излезе навън. Стълбата се спусна към земята.
Беше облачно, но Мич трябваше да прикрие очите си с ръка от светлината. Огромният му бицепс изду черното поло. През раменете си беше закопчал кожен кобур за беретата.
Вратата на синия микробус се отвори и от него слезе дребна жена. Последваха я двама мъже. Доктор Джейн Хорниг, четирийсетгодишна, се отправи към него, стиснала метално куфарче в ръка. Докато я гледаше, Рап си спомни оня епизод от филма „Магьосникът от Оз“, когато гадният съсед, оказал се по-късно лошата вещица, се приближаваше, яхнал колело, за да вземе Тото.
Лицето на доктор Хорниг не беше виждало слънце или грим поне едно десетилетие. Тя не обръщаше внимание на външния си вид. Връзваше косата си на опашка и се обличаше по модата на шейсетте години.
Беше завършила биохимия и неврология. Смятаха я за един от най-вещите експерти по мъчения в Америка. Тя имаше интересни бизнесотношения с ЦРУ. Агенцията я снабдяваше с „опитни зайчета“ за експериментите й, а в замяна тя им даваше това, от което се нуждаеха — информация, измъкната от най- скритите кътчета на човешкия мозък. Преди време Рап беше станал свидетел на работата на Хорниг и двамата й касапи. Беше прекарал в помещението десет минути, сетне бе решил, че и видеозаписът ще му е достатъчен.
— Здравейте, господин Круз — вдигна очи Хорниг и се заизкачва по стълбичката.
Само няколко души в Управлението знаеха истинското име на Рап. Иначе той беше господин Круз, офицер от Специалните части, който се занимава с проблемите на Близкия изток. Въпроси за личния живот не бе прието да се задават.
Рап отвърна на поздрава и се отмести, за да се качи доктор Хорниг в самолета.
— Как е той? — попита тя.
— Нормално. Дадох му определените от вас дози.
— Добре. — Докторката постави металното си куфарче на седалката до вратата. — Това са моите асистенти, Пат и Сам.
Мъжете кимнаха като един.
