— В задната част на самолета има спално помещение — посочи Рап. — Ще е най-добре да се разположите в него.
Хорниг се отправи натам. Двамата й помощници я последваха.
Пренесоха Харут в спалното помещение. Рап реши, че сега е най-удобният момент да излезе да подиша чист въздух. Искаше му се да запали цигара. Беше придобил вредния навик, когато работеше под прикритие. Вляво един механик зареждаше самолета с гориво. Мич замалко да го попита дали има цигари, но после видя знака за лесно запалими вещества на зеления камион.
Нещо го притесняваше. Потискащият пейзаж или доктор Хорниг… Резките промени в настроението ставаха все по-чести през последната година. Рап мислеше, че знае причината. Сега бе далеч от човека, който му причини онази огромна болка преди десет години, чувствата бяха различни. Но Мич разбираше, че не може да продължи по същия начин. Нямаше да понесе самотата.
Преди да замине за последната си мисия, той беше разговарял за това с Кенеди. Родителите му вече не бяха сред живите и въпреки че имаше приятели и беше много близък с брат си, който живееше в Ню Йорк, той не можеше да вдигне телефона и да разкаже как е минал денят му. Можеше да говори за компютърната си фирма колкото си иска, но за ЦРУ и дума не можеше да става. Официално Рап дори не работеше за Управлението. Беше наемник. Благодарение на Ленгли имаше фирма за компютърни консултации и бизнесът му изискваше често да пътува, което му осигуряваше прикритие за мисиите. Единствената му страст, извън работата, беше участието му в ежегодното състезание „Железен мъж“ на Хаваите. Веднъж дори го беше спечелил.
Мич Рап знаеше в какво се корени проблемът му и беше споделил с Кенеди: „Повечето хора са си направили списък с разни неща, които искат да постигнат, преди да навършат определена възраст. Например да скочат с парашут, да отидат до Китай, да имат деца… но не и аз. В моя списък с неща, които трябва да направя, преди да съм станал на четирийсет, на първо място е да убия фара Харут и Рафик Азис. Не съм съвсем нормален, нали?“
Да гледа на нещата с усмивка, помагаше на Рап. Инак не би се справил с напрежението. Беше разгледал проблема си от всеки ъгъл и беше стигнал до извода, че позицията му е морална и справедлива.
Но знаеше, че именно преследването го съсипва. Постепенно командосът губеше връзка с онази част от обществото, на която можеше да се сложи етикет „Нормално“. Приятелите му от колежа вече бяха женени и имаха деца, а пред него дори нямаше подобна перспектива. Знаеше, че за да започне нормален живот, трябва да постигне целта си.
Рап се замисли колко прекрасен беше животът преди десет години и как всичко се беше преобърнало. „Никой не твърди, че животът ще бъде лесен“, обичаше да казва баща му. Рап се усмихна. Споменът му даваше сили.
Чу се грохотът на самолетни двигатели. Излиташе един F16, зад него струеше златист пламък. Изтребителят се отлепи от пистата и прибра колесниците си. Постепенно набра скорост и височина и се превърна в малка черна точка в мрачното небе. После на пистата излезе втори изтребител. Рап проследи с поглед и него. Помисли си, че е обсебен. Щеше да преследва Рафик Азис където и да отиде!
Механикът откачи маркуча за горивото и се качи в камиона с цистерната. Двигателите забръмчаха. Рап хвърли последен поглед към потискащия пейзаж и се качи в самолета.
6.
Добре облеченият мургав мъж влезе в кабинета на председателя на Демократическата партия. Ръс Пайпър стана от креслото зад бюрото си, за да посрещне своя богат гост.
— Принц Калиб, за мен е удоволствие най-накрая да ви срещна — протегна ръка той.
Рафик Азис пое подадената ръка и леко я стисна.
— Как мина полетът? — попита Пайпър.
Азис погледна към поставените в рамки снимки по стените.
— Добре. — Истинският принц Калиб беше затворен човек; трябваше да се придържа към легендата си.
— Разбрах, че сте на път за клиниката „Майо“, за да посетите баща си.
— Така е — кимна Азис.
— Какво е състоянието на Негово величество?
— Добре е. — Азис извади златна табакера от вътрешния си джоб. — Докторите в клиниката „Майо“ са най-добрите в света. — После запали цигара с позлатена запалка, вдъхна дима и застана до прозореца.
Пайпър зяпна. Едва се сдържа да не направи забележка на принца, че в кабинета не се пуши, но след като помисли, реши, че е по-добре да премълчи. Прокара длан по вратовръзката си, за да провери дали стои добре.
— Да. В клиниката постъпват за лечение и някои от нашите президенти — рече гордо.
Азис продължаваше да гледа през прозореца към Капитолия. После бавно се обърна към Пайпър:
— Предполагам, не сте имали трудности да уредите срещата ни?
— Никакви — вирна глава Пайпър. — С президента сме много близки.
— Добре. — Азис извади чек. — Уредил съм тези пари да бъдат прехвърлени на партията ви чрез една от моите американски компании.
Пайпър сграбчи чека и прикова поглед в малкото квадратче в десния ъгъл. Сумата беше голяма.
— Помощта ви ще бъде оценена, Ваше височество. — Азис кимна разсеяно. — Обещавам ви, че ще направя всичко възможно вашата страна да получи оръжията за отбрана, които искате.
— Нашето царство — поправи го принцът.
— Да, царство. — Пайпър нервно потри ръце. — Приемете моите извинения. — После погледна часовника си и добави: — Най-добре да тръгваме. Долу ни чака лимузина, която ще ни откара до Белия дом. Няма да е много учтиво да закъснеем за срещата си с президента.
— Така е. — Азис се усмихна. — От доста време с нетърпение чакам този ден.
Президентът Хейс седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Беше преметнал сакото си през високата облегалка на коженото кресло. Четеше програмата си за деня. Срещата в девет беше заградена с химикалка. До часа имаше добавени няколко думи на ръка. Президентът се взря в нечетливия почерк.
Без да чука, през главния вход влезе Валъри Джоунс с кожена чанта в ръка, стиснала под мишница няколко папки.
— Добро утро, Робърт. — Прекоси стаята и постави папките на бюрото на президента. — Има промяна в последния момент в програмата. Принц Калиб от Оман е на път към клиниката „Майо“, за да посети баща си.
— И? — вдигна химикалка Хейс.
— И… — Джоунс сложи ръце на кръста си. — Не ти трябва да знаеш повече. Повярвай ми. Предстоящата ти среща с него си струва.
Президентът кимна. Облегна се назад в креслото и хвърли поглед към Джоунс, за да види как е облечена. Беше в жълта блуза и черна пола. Напомняше оса.
Тъй като имаше жена и две дъщери, Хейс беше достатъчно съобразителен да запази това мнение за себе си.
— Какво друго ще ми кажеш?
— Първата дама напусна летище „Андрюс“ и ще кацне на летище „Колумбия“ към десет часа. Което ми припомня, че… — Джоунс пристъпи напред и опря ръце на бюрото — петото внуче на президента Робърт Ксавиер Хейс утре навършва една годинка.
Хейс поклати глава.
— Ще се срещна с малкия Робърт след две седмици и тогава ще отпразнувам рождения му ден.
