— Анна, съжалявам, но закъсняваме за среща с президента. Имаш ли планове за довечера?
— Аз… — Райли се позамисли, но после поклати глава: — Не.
— Добре. Обади се на Дороти у дома и й кажи, че си пристигнала и ще вечеряме заедно.
Райли се засмя.
— Ще й се обадя.
— Добре, значи… доскоро.
Пайпър и Азис минаха през двойните врати към първия етаж на Западното крило. Униформен служител от Тайните служби, седнал зад бюро, гледаше малък монитор, свързан с рентгенов апарат и детектор за метали, вградени в дървената рамка на вратата.
Офицерът се изправи.
— Добро утро, конгресмен Пайпър.
— Добро утро, Дик. Водя гост, който ще представя на президента лично.
Агентът подаде значка на Азис.
— Моля ви, господине, носете тази значка, докато се намирате в сградата, а когато приключите посещението си, ми я върнете.
Азис взе значката.
— Благодаря, Дик — рече Пайпър.
Азис закачи значката за ревера си. Всичко изглеждаше прекалено лесно! С небрежно движение терористът натисна едно копче на часовника си и последва Пайпър.
Няколко пресечки по на изток слаб мъж, облечен в бяло яке и черни панталони, чистеше с прахосмукачка пода на най-горния етаж на хотел „Вашингтон“. За миг мъжът спря и погледна двойната врата, през която се излизаше на покрива. Оттам можеше да се види сградата на Министерството на финансите, а зад нея и Белият дом. Ясно се различаваше мъжът от охраната, застанал на покрива над личните помещения на президента на не повече от сто метра разстояние. Агентът беше облечен в син гащеризон, с бейзболна шапка на главата. На врата му висеше бинокъл и от време на време той оглеждаше района с него. На другия край на покрива се виждаше малка стъклена будка.
Салим Русан беше наблюдавал обекта през тези врати пет дни в седмицата през последните пет месеца. С агента на покрива щяха да се справят лесно. Младият палестинец хвърли поглед към лехите с рози, които стигаха чак до колоните на главния вход на Южната морава. Пред вратата стоеше агент от Тайните служби, който обаче не беше облечен в униформа. Това означаваше, че президентът е в Западното крило, както трябваше и да бъде. Агентът пред Овалния кабинет щеше да бъде първи, онзи на покрива щеше да го последва. Това решение щеше да вземе Азис. Той беше помислил за всичко, дори и за най-малките подробности.
Пейджърът на кръста на младия палестинец завибрира и той се стресна. Азис беше проникнал в Белия дом. Операцията беше започнала. Русан тръгна към килера в края на коридора, като не спираше да облизва устните си. Трябваше да потисне притеснението, което го бе обзело.
7.
Летяха на запад. Рап погледна през илюминатора към сивкавите облаци под самолета. Гледката беше невероятна. Нищо друго не можеше да проясни съзнанието му така, както летенето сред облаците.
Докато се наместваше в удобното кресло, чу приглушен вик от задната част на самолета, последван от по-тихи стонове. Закри ушите си с длани. Не искаше да слуша воплите на Харут.
Изправи се и закрачи по късата пътека между седалките. Обзе го усещане за безпомощност. На една от предните седалки лежеше последният брой на „Нюзуик“. Той го запрелиства, докато стигна до рубриката „Перископ“. Като разглеждаше снимките, приседна на стола, където по време на пътуването от Саудитска Арабия беше вързал Харут. От спалното помещение долитаха и други странни звуци, които Рап се опитваше да не чува. След като разгледа рекламите, обърна на страницата с комиксите и най-накрая провери дали на последна страница няма статия от Джордж Уил. Тази седмица материалът беше на Мег Грийнсфийлд. Рап прочете първите два параграфа и загуби интерес.
Изведнъж вратата на спалното помещение се отвори и на прага застана доктор Хорниг:
— Мич, най-добре веднага да дойдеш тук!
Белият камион бавно влезе в гаража на Министерството на финансите. Шофьорът зави вдясно и спря на мястото за разтоварване. Абу Хасан изключи двигателя, погледна през предното стъкло, а след това — и в страничните огледала. Никой не се виждаше, но от предишните си посещения тук той знаеше, че този участък от гаража се наблюдава от три камери. Хасан вдигна пътния лист пред очите си. Чакаше сигнала.
В огледалото за обратно виждане се отразяваше сивата метална врата, която водеше към мазето на Белия дом. Наричаха я „Вратата на Мерилин Монро“.
Хасан беше изпълнил своята задача прекрасно. Освен че се беше уредил на работа във фирмата за пране, той се беше сприятелил и с един човек, който работеше в Белия дом. Хасан си беше намерил жилище в квартала, където живееше човекът от администрацията. Беше се срещнал с него в любимия му бар на ъгъла, във фитнесзалата и в близкия магазин. Беше научил, че този човек е вманиачен на тема баскетбол. Когато започнаха плейофите, Хасан вече си беше запазил място в бара на ъгъла. Така се бяха сприятелили и бяха започнали редовно да излизат по нощни заведения. Една вечер Хасан го беше убедил, че среднощна разходка из Белия дом със сигурност ще вкара в леглата им двете жени, които се опитваха да свалят. Президентът не беше в града и охраната бе по-слаба от обикновено. Мъжът от администрацията налапа въдицата.
В каросерията на камиона въздухът започваше да се затопля и да изсъхва. Бенгази и хората му се потяха. Двама от мъжете бяха почти един върху друг край мотоциклетите, но не смееха да помръднат. И деветимата бяха облечени в камуфлажни дрехи и носеха защитни жилетки. Всички бяха въоръжени с автомати „Калашников“, модел СУ 74, с по осем пълнителя и половин дузина ръчни гранати.
Брадясалият Бенгази седеше върху мотокара и от време на време вдигаше часовника си. Хвърли поглед към товара, който замаскираше задната част на каросерията, и кимна към двамата мъже, които стояха изправени. Те веднага се хванаха на работа. Като се движеха бавно, за да не разклатят камиона, започнаха да местят пакетите встрани, за да отворят пространство за мотоциклетите и мотокара. Когато приключиха, Бенгази кимна към един от мъжете на моторите. Той се извъртя бавно и извади от кошницата на мотоциклета два ръчни преносими гранатомета и четири бронебойни гранати. Подаде ги към края на каросерията и затвори кошницата.
Бенгази усети, че пейджърът му вибрира. Щракна два пъти с пръсти. Сърцето му биеше нормално. Беше кален в толкова битки, че в момента не чувстваше нищо. Половината от мъжете в камиона бяха два пъти по-млади от него, все още живееха с мечтите си. Бенгази беше реалист. Въпреки всичко, което му беше казал Азис, не очакваше отново да види родния Бейрут. Време беше за последна атака срещу силите, разрушили онзи мирен и красив град, който си спомняше от детството си.
Бенгази посегна към противогаза, закачен на колана му, и си го сложи. Двамата мъже с гранатометите се приближиха с меки стъпки към вратата на каросерията и зачакаха.
Мич Рап се надвеси над Харут. Не можеше да повярва, че това, което чува, е истина. Харут, с празен поглед в ококорените очи, повтаряше един и същ отговор на въпроса, който му бяха задали.
— Истината ли казва? — изстена Рап.
Хорниг посочи оборудването:
