— Джак, обажда се Айрини Кенеди.
Още щом чу гласа й, разбра, че нещо не е наред.
— Здравей, Айрини. Какъв е проблемът? — попита.
— Имам лоши новини — заговори тя. — Току-що получихме информация, че Белият дом е крайната цел на планиран терористичен акт. — Кенеди замълча, за да му даде време да осмисли чутото. — Освен това смятаме, че ще се опитат да извършат нападението днес.
Уорч затвори очи.
— Би ли повторила?
Кенеди повтори.
— Джак — добави, — не искаме да се плашиш, но получихме тази информация от много достоверен източник.
— За какво става въпрос? За кола-бомба, за самолет…
— Казаха ни, че става въпрос за нападение. Това е всичко, което знаем.
Уорч бутна стола си назад и се изправи.
— Нападение. Това е невъзможно. Ще им трябва танк, за да пробият външната ни защитна линия.
— Джак, не знам как възнамеряват да го направят — заговори Кенеди. — Освен това не мога да ти дам повече подробности на този етап. Най-важното е, че информацията е от много достоверен източник. За да разбереш сериозността на положението, ще ти кажа само, че директор Стансфийлд настоя да се обадя първо на теб. Предлагаме ти да стегнеш малко охраната в Белия дом, но без да съобщаваш на пресата.
Уорч разтриваше челото си.
— Днес… Мислите, че ще го направят днес?
— Да.
Специалният агент погледна часовника си. Беше почти девет.
— Добре. — Сграбчи мобилния си телефон. — Ако научиш нещо повече, звънни ми. — Продиктува номера и затвори.
Уорч, който носеше най-голяма отговорност за живота на президента, се притесняваше и от най- невинната заплаха. А съобщение от шефа на Отдела за борба с тероризма в ЦРУ бе нещо особено сериозно.
Тайните служби провеждаха учения за необходимите реакции при различни видове нападения на терористи на Белия дом. Харчеха милиони, за да могат агентите им да минат през предварителната и специалната подготовка в базите в Мериленд и Белтсвил. Тренираха всяка ситуация, за която можеше да се сети човек.
Уорч излезе от сградата и се отправи към Западното крило. Приближи към устата си микрофона, скрит в ръкава на сакото му:
— Контролна зала, говори Уорч. „Херкулес“ да си отваря очите на четири. Ракетите „Стингър“ да са в готовност. — „Херкулес“ беше секретното название на агентите, които охраняваха покрива на Белия дом. Уорч се запита дали да не вдигне по тревога целия личен състав на Тайните служби. После реши да не избързва. Хейс не обичаше изненадите. А и сигналът можеше да е фалшив.
8.
Анна Райли огледа новия си кабинет в Белия дом. Приземната стая не беше по-голяма от кухнята на малкия й апартамент с изглед към Линкълн Парк. До три от стените бяха допрени бюра, едва се намираше място за столовете.
Привлекателен мъж на около четирийсетгодишна възраст, който Райли разпозна от телевизионния екран, се изправи, за да я поздрави.
— Вие сигурно сте Анна Райли. — Мъжът протегна ръка за поздрав. — Аз съм Стоун Алигзандър, кореспондент на Ей Би Си за Белия дом. Чакахме ви.
Райли пое ръката му. Огледа се отчаяно. Алигзандър прочете изражението на лицето й.
— Не е това, което очаквахте, нали?
— Е, не съм очаквала, че ще вляза в Тадж Махал, но това вече е прекалено!
— Не се притеснявайте. Радвайте се на привилегиите. — Алигзандър се засмя.
— И какви са тези привилегии, ако не е тайна? — попита Райли.
— Да работите с мен — засмя се отново той и показа снежнобелите си зъби.
— Нима?
— Определено. — Алигзандър постави ръката си на рамото й и я поведе по коридора. — Тъкмо отивах да си сипя кафе. Елате, ще ви разведа наоколо и ще ви представя на всички. Откога сте в града?
— Пристигнах вчера.
— Значи не сте го разгледали?
— Дори не съм си разопаковала багажа!
Алигзандър постави ръката си на кръста й. Тя не възрази. Влязоха в кафенето, където двайсетина души седяха около масите, пиеха кафе, закусваха или преглеждаха сутрешните вестници.
— Омъжена ли сте? — попита Алигзандър.
Райли се подвоуми дали да отговори, но реши, че няма смисъл да лъже.
— Не.
Алигзандър се усмихна ентусиазирано.
— Може довечера да излезем някъде. Знам един чудесен нов ресторант.
— Благодаря, но трябва да си разопаковам багажа.
— Всеки трябва да яде, независимо каква работа има.
Райли разбра, че му трябва малко по-твърдо отношение.
— Благодаря, но имам едно правило за срещи с репортери.
— И какво е то, ако не е тайна? — Усмивката не слизаше от лицето му.
— Не излизам с репортери!
— И защо?
— Защото не им вярвам!
— Да имаш други подобни правила?
— Не се срещам с мъже, по-красиви от мен.
— Това е Кабинетът на Рузвелт. Наричат го така заради двата портрета, които висят на стените. — Пайпър се беше вживял в ролята на екскурзовод. Азис едва се контролираше. Все още си даваше вид, че слуша. — Ще забележите, че над камината е закачен портрет на Франклин Делано Рузвелт, а от дясната му страна — на Теди Рузвелт. В Белия дом съществува традиция, когато в Овалния кабинет влезе президент републиканец, портретът на Теди Рузвелт да стои над камината, а когато президентът е демократ, същия портрет го преместват от дясната страна.
Докато се преструваше на заинтригуван, Азис се оглеждаше внимателно. Вече беше преброил специалните агенти, покрай които бе минал, и бе запомнил местата им.
Пайпър прокара ръка по повърхността на дългата маса за конференции в Кабинета на Рузвелт.
— Много от нашите гости си мислят, че това е Овалният кабинет, но той е надолу по коридора, след залата за конференции. Ще ви я покажа след срещата с президента. — Пайпър се приближи до камината. — Щях да забравя! — Посочи бронзова статуетка: — Това е нещо, с което много се гордеем. Беше на предишната първа дама, също от Демократическата партия… — Пайпър сияеше. — Тя ни подари бюст на Елинор Рузвелт, който чудесно се вписа в обстановката тук. Сметнала, че в този кабинет има твърде много портрети на мъже.
— В моята страна подобно нещо е немислимо — каза Азис с безизразен глас и тръгна към вратата вдясно. От плановете на Белия дом, с които се беше запознал предварително, знаеше, че вратата в края на коридора беше една от четирите, които водеха към Овалния кабинет. Сега беше отворена и от мястото, на което стоеше, той можеше да види дебелия килим и мебелите пред камината. Беше толкова близо до целта!
