Хорниг кимна.
— Мич, сещаш ли се за нещо друго? — попита Кенеди.
Рап закопчаваше ризата си.
— Да. Искам да знам колко дълго има намерение да се задържи в Белия дом и как точно ще се опита да излезе оттам. Доколкото познавам Азис, той има план по минути.
— Знаеш как да ни намериш — завърши Стансфийлд.
— Ще се заема веднага. — Доктор Хорниг намести очилата си.
— Добре. Мич, да тръгваме. — Стансфийлд се отправи към вратата заедно с Кенеди и Хорниг. Рап взе чантата с нещата си и ги последва. Докато излизаше навън, видя как двама души бутат болнична количка към линейката, спряла в края на хангара. На количката лежеше завързан Харут.
Една от малките врати на хангара се отвори и ослепителната слънчева светлина блесна в очите им. Рап спря и хвърли поглед към болничната количка. Джейн Хорниг и двамата й асистенти се качиха в линейката и затръшнаха вратата. Рап гледаше безмълвен.
На прага се появи Айрини Кенеди. Вятърът развяваше косата й.
— Мич, да тръгваме! — извика тя. — Ще закъснеем.
Рап примижа срещу светлината. Кенеди му помаха с ръка да побърза и той се затича към нея.
Вицепрезидентът Шърман Бакстър се беше върнал във Вашингтон от благотворителното си пътуване до Ню Йорк. Президентският самолет беше кацнал във военноморската база „Андрюс“ четирийсет минути преди да пристигнат Рап и доктор Хорниг.
Бакстър седеше на задната седалка на бронираната си лимузина заедно със своя административен шеф Далас Кинг и главен прокурор Маргарет Тътуайлър. Докато кортежът пресичаше Вашингтон, Далас Кинг обясняваше стратегията им.
— Тази криза поставя пред нас уникална възможност. — Кинг прокара ръка през русата си коса и се обърна към Тътуайлър: — Твоето участие има голямо значение, Мардж. Трябва да дадем на ФБР да разбере, че Шърман е поел управлението. Не можем да им позволим да крият информация от нас и да започват спасителна операция без нашето съгласие. — Трийсет и една годишната изгряваща звезда удари с юмрук дланта на ръката си. — Нищо не се случва, без ние да го одобрим. Съгласни ли сте с това?
Мардж Тътуайлър беше започнала да свиква с амбициозния стил на работа на Далас Кинг. Вярното куче на вицепрезидента беше чаровник. Беше завършил „Станфорд“, сечеше му пипето, имаше прекрасно чувство за хумор. Мардж Тътуайлър — калифорнийска политическа активистка, специалист по съдебните въпроси и бивш професор по право — не беше свикнала да й говорят с подобен тон. Особено някой, който не е по-възрастен от студентите й.
— Далас — започна тя уморено, — разправяла съм се с ФБР, когато ти си карал първото си колело в Сан Диего. Не се притеснявай. Мога да се оправя.
Далас й се усмихна и постави ръка на коляното й.
— Извинявай, Мардж. Исках само да отбележа, че ще е добре, ако изградим стратегията заедно. — А наум си каза: „Егото на тази кучка е по-голямо дори от задника й.“
Шърман Бакстър, бивш губернатор на Калифорния, вицепрезидент на САЩ, се изкашля.
— Без значение какви постове заемаме, ние сме аутсайдери в този град. Не го забравяйте. Далас е прав, Мардж. Не е лошо да си припомняме от време на време, че ще е добре да държим ФБР на каишка. — Както повечето политици, и той криеше в себе си две напълно различни личности. На работното си място беше строг и изискваше максимума от подчинените си. Петдесет и четири годишният калифорниец гледаше на Овалния кабинет като на свое изконно право. Според него той заслужаваше президентското много повече от настоящия президент. Ако не беше Шърман Бакстър и неговите връзки в Калифорния, Хейс нямаше да е в Белия дом.
Според Бакстър Хейс беше праволинеен тъпанар, успял да влезе в Белия дом само защото имаше неопетнено минало и най-вече защото Шърман Бакстър му беше поднесъл Калифорния на тепсия. Не можеше да не гледа на президента като на пречка.
След дългата уморителна кампания и петте месеца управление Бакстър вече се беше уморил да играе второстепенна роля. Шърман Бакстър Трети, наследник на един от най-известните родове — производители на вина, в Калифорния, не можеше да приеме, че Хейс е от семейство, което печели парите си с производство на сглобяеми къщи. За обществото двамата бяха идеалната политическа комбинация, но Шърман Бакстър едва понасяше Хейс.
Кинг и Тътуайлър продължаваха да говорят. Бакстър зяпаше през прозореца. Черната му коса започваше да оредява и той я решеше назад. Вицепрезидентът разтри слепоочията си и се сети за нещо, което Кинг обичаше да казва за предстоящите три години управление на Хейс: „Не забравяй, че си само на една ръка разстояние от президентското кресло, шефе. Никой не знае кога някой ненормалник ще даде на Хейс билет за оня свят.“
Колко пророчески изглеждаха сега думите на Далас! Докато кортежът от коли минаваше по моста „Джордж Мейсън“, Бакстър си спомни, че в момента изпълнява правомощията на президент на САЩ.
Специален агент Скип Макмахън се взираше в Белия дом от петия етаж на сградата, в която се намираше главният команден център на охраната на президента. Преброи телата на деветима агенти от Тайните служби. Бяха му съобщили, че от другата страна на сградата има още трупове, но не можеха да кажат колко точно. Дори сега, четири часа след нападението, нямаха конкретна информация. Никой не знаеше какво става в сградата.
Макмахън имаше двайсет и шест годишен стаж като агент на ФБР. Беше видял всичко, което можеше да се види в работата му. Беше започнал в Бюрото веднага след колежа. След като четири години се беше занимавал с банкови обири в Лас Вегас, го преместиха във Вашингтон, където беше започнал да се занимава с контраразузнавателна работа. Почти едно десетилетие беше преследвал шпиони. Сетне го назначиха в отдел „Тежки престъпления“ на ФБР. Последното назначение доведе до края на брака му и едва не провали кариерата му. Шестте години, в които се беше ровил в утайката на общество, му бяха достатъчни.
За щастие бе разбрал навреме опасностите — преди работата да го съсипе напълно. Наскоро го бяха прехвърлили в Екипа за бързо реагиране при специални ситуации към ФБР, който се занимаваше с освобождаването на заложници. Този екип беше под негово командване заедно с няколко помощни звена. Скип Макмахън не беше и помислял, че Белият дом може да бъде нападнат и превзет.
Макмахън не одобряваше начина, по който провеждаха спасителната операция. По всички покриви наоколо бяха разположени снайперисти от ФБР и от Тайните служби, които получаваха заповеди всеки от своите шефове. Това беше погрешен подход.
Младата жена, застанала до него, му показа часовника си.
— Срещата започва след двайсет минути.
Макмахън кимна.
— Колко са жертвите?
Специален агент Кати Дженингс погледна в малко тефтерче.
— Преброихме осемнайсет, но един господ знае колко са убитите вътре.
Макмахън поклати глава. Беше уморен, а това бе едва началото. Запъти се към вратата. Дженингс го следваше на половин метър разстояние.
— Не мисля, че се зарадваха, когато се появихме — кимна към агентите тя, когато беше сигурна, че никой няма да я чуе. — Дали знаят, че ние ръководим представлението?
— Нямам представа. Загубили са поне осемнайсет души… А и Белият дом е тяхна територия.
— Но те не са подготвени за подобни операции. Това е… — Тя млъкна, защото покрай тях минаха двама агенти от Тайните служби. После добави по-тихо: — Това е в юрисдикцията на ФБР. Става въпрос за терористичен акт на американска територия.
— Ще има много хора, които ще искат да си вземат по парче от тази торта, преди да е свършило всичко.
— Например?
— Да речем, военните, Тайните служби…
— На военните това им е забранено от… — заговори Дженингс.
