Макмахън й направи знак с ръка да спре.
— Запази лекцията си за някой от по-младите в екипа ни. — Възрастният агент се гордееше с факта, че е един от малкото хора в Бюрото, които нямат юридическо образование. — Аз ти говоря за реални неща и за хора, които имат опит. Защо според теб правят тази среща в Пентагона? — Остави я да помисли, докато стигнаха до площадката на долния етаж. — След като ние ще командваме парада, защо не провеждат срещата в Хувър Билдинг?
Дженингс кимна. Беше се досетила.
— Докато съм в Пентагона — продължи Макмахън, — искам мобилна връзка с теб. Избери хора за смените и не приемай отказ от никого. И кажи на онези клоуни, че не съм в настроение и че когато се върна от скапаната среща, ще изпускам пара. Никой няма да остава на пост повече от осем часа, освен ако аз не наредя, и не искам никой да се разкарва наоколо, след като му свърши смяната. Вероятно ще се наложи да останем тук със седмици и не искам загорели от слънцето агенти да ми седят в командния пункт.
— Нещо друго?
— Да. Искам Екипът за бързо реагиране да бъде в пълна готовност по всяко време!
Скъпият костюм беше сменен от зелена камуфлажна униформа. На колана му висяха пистолет и противогаз. Рафик Азис седеше на централното място край дългата маса в Оперативната зала и гледаше мониторите, разположени на отсрещната стена. По всички канали предаваха репортажи за кризата в Белия дом.
Гневът на Азис се беше поуталожил. Не беше късно да постигнат крайната цел. Можеше да си позволи поне миг триумф. Контролираше сърцето на Америка! А когато успеше да измъкне и президента от бункера му, щеше да бъде победител. Никога повече Америка нямаше да се бърка във вътрешните работи на арабите!
На вратата се почука.
— Влез — каза Азис, без да се обръща.
Муамар Бенгази влезе в залата ухилен, с автомат на рамо и с тефтерче в ръка.
— Контролираме цялата сграда. Както заповяда, всички външни стени и врати са минирани. — Очите му заблестяха. — Имаме пълен контрол върху хранилището с оръжия и боеприпаси на Тайните служби и върху системата им за наблюдение. — Бенгази пристъпи напред и се подпря на облегалката на един стол. — Изключих системата им за наблюдение в сградата. Оставих работещи само няколко от камерите на покрива. Те вече не получават изображение от сградата. Модемите също са изключени.
— Добре. Не им вярвам. С всичката тази техника може да се опитат да ни измамят.
Бенгази кимна.
— Ето това, което искаше. — Подаде тефтерчето на Азис. — Списък на заложниците и постовете, които заемат. Заградил съм най-важните.
Азис се облегна назад и запрелиства бележника.
— Общо седемдесет и шест души.
— Точно така.
Намери това, което търсеше, на трета страница. Името на заложника, когото щеше да убие първи.
— Колко агенти от Тайните служби заловихме? — попита.
— Не са в този списък. Общо са девет. Четирима се нуждаят от медицинска помощ.
— Отделили ли сте ги от останалите?
— Да. На горния етаж са, както заповяда.
— Оковани ли са? — вдигна вежди Азис.
— Разбира се.
— Ако някой от тях — заговори Азис, като прелистваше тефтерчето — опита да се прави на смел, ме извикай. Ще се заема лично. И без това сме малко и трудно покриваме сградата. Не искам някакъв каубой да ми се пречка.
Бенгази кимна.
— Мисля, че няма да е лошо да позволим на цивилните да използват тоалетната.
Азис погледна часовника си. Предложението беше разумно, а и по този начин хората щяха да се успокоят.
— Добре, но агентите от Специалните части оставете да се търкалят в собствените си изпражнения.
— Разбрано. Искаш ли да провериш експлозивите?
— Не. Вярвам, че сте си свършили работата. Сега трябва да проведа един телефонен разговор. — Азис посочи телевизорите. — Подготвят се за среща в Пентагона.
— Ако не ти трябвам за нищо друго, има няколко неща, които трябва да свърша.
— Още нещо — каза Азис. — Как се справя нашият малък крадец?
— Оборудването му е на мястото си и вече е започнал работа. — Бенгази вдигна рамене: — Казва, че всичко върви по план.
— Добре. Наглеждай го. Той все пак не е един от нас.
— Казах му да не ходи никъде освен до тоалетната, и то само при условие, че го придружавам — отвърна Бенгази с усмивка. — Обясних му, че навсякъде сме сложили експлозиви и не искам той случайно да задейства някоя бомба.
Азис също се усмихна.
— Ако имам нужда от нещо, ще те потърся. — Бенгази пое към вратата. Азис добави с усмивка: — Муамар, успокой се. Няма да нападнат тази вечер. В момента командват политиците. Те ще държат ФБР настрана, докато ние се приготвим.
— Знам — кимна Бенгази. — Винаги си прав. Но все пак най-удобният момент е сега — заложниците са все още силни и бодри, могат да ни създадат неприятности. След три дни ще са изтощени и объркани. Ако бях на тяхно място, щях да нападна сега.
Азис се засмя.
— Трябва да разбереш как работи управленската машина във Вашингтон. Военните ще искат да нападнат веднага с голяма войскова част, но политиците ще предпочетат да се работи предпазливо.
— Ами ФБР?
— Ще получават заповеди, както обикновено. Успокой се, приятелю. Още дълго няма да ни нападнат… Всъщност ще го направят тогава, когато ги провокирам.
— Когато моментът е подходящ — вдигна вежди Бенгази.
— Точно така. Облякъл ли си онези дрехи, както ти казах?
— Не — поклати глава Муамар.
— Защо?
— Не мисля, че е правилно да изоставяме другите…
— Планът няма да успее, ако всички вземат участие, Муамар. Заповядвам ти да облечеш дрехите. Ако американците нападнат, това ще е единственият ни изход.
Бенгази кимна и излезе. Азис се замисли за плана си за бягство. Имаше някакъв шанс. Ако успееше да хване президента, нищо нямаше да е от значение. Отново насочи вниманието си към телевизорите. Усили звука на Си Ен Ен. Водещият обясняваше, че в момента вицепрезидентът и представители на няколко държавни институции се събират на спешна среща при закрити врата в Пентагона. Терористът се засмя и се огледа. Знаеше, че такива срещи обикновено се провеждат в подобна или дори в същата тази зала.
10.
Заседателната зала на Обединеното командване се намираше в най-вътрешния пръстен на Пентагона, където се помещаваше и Службата за национална отбрана. Коридорът беше пълен със звезди и нашивки.
Пред двойната вратата стояха на пост двама пехотинци и отдаваха чест на влиятелните личности. Един по един, придружени от най-близките си сътрудници, в залата влязоха министърът на вътрешните работи, на здравеопазването, външният министър и други членове на кабинета.
