направил обръщението си към нацията тази вечер. Умът ми не го побира… Как допуснахте…
— Ще ви кажа как се случи! — повиши глас Трейси. — Случи се, защото вие и вашите хора отхвърлихте молбата ми за увеличаване на охраната на президента. Случи се, защото сте корумпирани, защото председателят на партията ви нагло заобиколи разпоредбите за сигурност в Белия дом! Вие вкарахте в Овалния кабинет фанатизиран терорист!
— Достатъчно! — извика Бакстър. — Напуснете!
Но Трейси не можеше да спре. Трябваше да защити достойнството си. Дължеше го на загиналите си агенти.
— Обвинете Тайните служби за случилото се в обръщението си към нацията довечера, а аз ще се погрижа да уведомя журналистите още утре за коментарите ви за тази агенция! Казахте буквално: „Тайните служби са шепа параноици, които, въпреки че са организирани, страдат прекалено много от мания за величие.“ Убеден съм, че тези думи — заедно с отказа ви да увеличите бюджета на Тайните служби! — ще бъдат чути от избирателите ви. И нека не забравяме факта, че докато моите хора умираха в Белия дом, вие заедно с антуража си си поръчахте закуска, която струваше пет хиляди долара, в Ню Йорк! — После се обърна към министъра на финансите: — Нека припомня на шефа си и за молбата ми да увеличим охранявания периметър около Белия дом. Отказът на министър Роуз бе мотивиран с думите, че „Белият дом е една от най-силно охраняваните сгради в света“, а заключението му бе, че „всякакви понататъшни разговори са безпредметни“. — Пое си дъх и продължи: — Как смеете да подлагате на съмнение моя професионализъм! Посветих двайсет и шест години от живота си да охранявам американските президенти и семействата им! — Тръгна към изхода, но внезапно спря и се обърна: — Сега е по-важно да се притесняваме за живота на мъжете и жените, пленени в Белия дом, а не да се интересуваме от кариерите си! — И тресна вратата.
В залата настъпи хаос. Всички заговориха едновременно. Кинг се обърна към вицепрезидента.
— Прецакаха ни! — прошепна.
Бакстър хвърли гневен поглед към шефа на щаба си. Сетне вдигна показалец. Флъд кимна и помоли за тишина. Когато разговорите замряха, кимна на Айрини Кенеди. Тя се изправи.
Рафик Азис погледна часовника си. Бяха изминали двайсет минути, откакто вицепрезидентът беше пристигнал за срещата в Пентагона. „Време е“, каза си. Придърпа големия телефон, на който бяха залепени листчета с телефонни номера. Повечето от имената не му бяха познати. Още в първата колона откри номера, който търсеше. Отстрани пишеше: „Пентагон, заседателна зала“. Азис прегледа предварително написания текст още веднъж, след това вдигна слушалката и натисна бутона за автоматично набиране.
Генерал Флъд слушаше Кенеди, която четеше биографията на Азис, когато чу тихото иззвъняване на телефона до себе си. На дисплея се изписа: „Оперативна зала, Белият дом“, Флъд направи знак на Кенеди да замълчи.
— Генерал Флъд на телефона — каза в слушалката.
— Надявам се, че не прекъсвам срещата ви.
— Кой се обажда?
— Няма значение кой съм. Сега искам да включите говорителите, така че да ме чуват всички присъстващи. Не ме карайте да повтарям.
Флъд реши, че е най-добре да се подчини, и натисна бутона.
— Слушаме ви — каза и отпусна слушалката.
Гласът на Азис се разнесе из залата:
— Белият дом е под наш контрол. Всички опити да превземете резиденцията ще бъдат фатални за заложниците. САЩ понастоящем държат 14.7 милиарда долара замразени валутни авоари, които са притежание на Иран. Вие умишлено наложихте запор върху тези пари, когато корумпираното правителство на шаха беше свалено от силите на Аллах. Ако до девет часа утре прехвърлите цялата сума в Иран, ще освободя една трета от седемдесет и шестте заложници, които държа в Белия дом. Това искане не подлежи на преговори. Ако това условие не бъде изпълнено, ще убивам по един заложник на всеки час, докато не го изпълните. Напомням ви още веднъж, че всеки опит да се проникне в сградата ще бъде фатален за заложниците. Екипът за бързо реагиране не може да се сравни с моите хора, както агентите от Тайните служби бяха неспособни да ни спрат. След петнайсет минути ще изкарам всички ранени на входа на Западното крило. Вашите медицински лица, облечени в къси панталони и ризи с къси ръкави, ще идват по двама, за да вземат ранените. Няма да носят никакво оборудване със себе си, никакви чанти. Само по двама души, само с носилка! Ако забележим нещо странно, ще открием огън. — Азис млъкна за момент и после продължи с по-твърд глас: — Сметките, на които трябва да прехвърлите парите, са…
По-малко от минута беше необходима на Азис да прочете номерата на сметките. После повтори исканията и затвори телефона. Облегна се назад. Изявлението му беше кратко, беше ги изненадало, а най- важното беше, че им бе дал ясно да разберат кой командва парада. Азис знаеше какво ще се случи утре в девет, сякаш гледаше в кристална топка. Беше прочел всички книги, написани от бивши агенти на ФБР, за преговори с терористи, но най-важното в случая беше, че в момента решенията взима Бакстър със съветника си по юридическите въпроси Тътуайлър зад гърба.
Азис беше направил проучване за Тътуайлър. Чрез Интернет се беше сдобил с копия на речите и лекциите й. Тя винаги критикуваше действията на ФБР. Според нея ФБР трябва да освобождават заложниците чрез преговори, а не чрез военни действия, като изпълняват по-малките искания на терористите.
Знаеше какъв ще е всеки неин ход. Щеше да я разиграва поне два дни и когато най-сетне Бакстър сметнеше, че е време да послуша генералите, вече щеше да е прекалено късно. Дотогава президентът щеше да е в ръцете им и щяха да поставят последното си искане.
— Какво, по дяволите, стана? — обърна се Хейс към Валъри Джоунс.
Седяха един до друг на дивана. Хейс се беше поокопитил. Младата жена не знаеше как да отговори.
— Нямам представа — възкликна.
Хейс беше срещнал Джоунс преди години, когато тя беше член на неговия екип в Конгреса. Беше работила в Си Би Ес, където бе тръгнала от най-ниското стъпало и се бе изкачила до върха. Джоунс беше лъчезарна, работлива, понякога дори досадна. Ако беше мъж, щяха да я наричат „гадняр“, но тъй като носеше пола, си бе извоювала титлата „голяма кучка“. Като човек, който пропуска посетителите при президента, това дори й беше от полза. Всеки ден тя получаваше десетки молби за срещи с президента. Работата й изискваше да бъде твърда и непреклонна. Времето никога не стигаше. Нито енергията.
— Валъри, трябва да имаш някаква представа кой, по дяволите, беше този! Какво ти каза Ръс?
— Каза, че гостът ти е богат арабски принц, който иска да направи дарение на Демократическата партия.
— Чужденец да прави дарение на Демократическата партия!
— Ръс каза, че няма никакви законови пречки.
Хейс се намръщи.
— Мисля, че съм го казвал неведнъж — не искам никакви глупости! Искам всичко да бъде законно. — Опитваше да се сдържа, но по гласа му личеше, че е ядосан.
— Това бяха много пари и щяхме да ги получим по законен ред — отвърна Джоунс, без да вдига глава.
Хейс замалко да загуби самообладание. Това беше едно от нещата, за които беше заел твърда позиция.
— Умряха хора, Валъри, а и много въпроси ще трябва да получат отговор!
Джоунс разбра, че е сбъркала, като е споменала парите.
В единия край на бункера на малко легло седеше специален агент Джак Уорч, облегнат на студената циментова стена. Винаги изрядният Уорч беше свалил вратовръзката и сакото си, бе ги сгънал и ги бе сложил до себе си на леглото. Стаята беше широка десет метра и дълга към шестнайсет. Всички осемнайсет
