Азис се изсмя триумфално. Отново беше спечелил. Сега единственото, което искаше, беше президентът, за да бъде пълна победата му. Той сграбчи радиостанцията.
— Мустафа! — викна няколко пъти.
— Азис, Раджиб слуша. — Раджиб беше на пост в мазето. — Не може да те чуе от бормашините. Искаш ли да го извикам?
— Да.
Раджиб се приближи до вратата и извика. Дебелият мъж се появи на прага и го погледна.
— Мустафа! — Раджиб вдигна радиостанцията. — Рафик иска да говори с теб.
Ясин кимна и свали шумовите протектори от ушите си.
— Слушам, Рафик.
— Напредваш ли? — попита Азис.
— Мисля, че ми остава по-малко от час.
— Сигурен ли си?
— Така мисля. Още съвсем малко. Когато пробия колкото трябва на дълбочина, ще са ми нужни десет- двайсет минути, за да отворя.
— Обади ми се, когато трябва да откачиш бормашините от вратата, за да дойда долу.
Ясин не беше сигурен какво точно е чул.
— Искаш да ти се обадя, когато сваля бормашините от вратата, така ли?
— Да.
— Добре. — Касоразбивачът се обърна и се запъти отново към преддверието на бункера.
Айрини Кенеди и генерал Кембъл се бяха върнали в контролната зала, за да проследят разузнавателната мисия на Рап в Западното крило. Директор Стансфийлд и генерал Флъд седяха зад тях и чакаха да предложат мнението си.
Генерал Кембъл се обърна към един от хората си и закри микрофона пред устата си:
— Погрижете се да проверите още веднъж дали имаме връзка с командир Харис, отряд „Делта“ и Екипа за борба с тероризма на ФБР. Кажете им да са в готовност.
Помощникът кимна.
Още няколко монитора бяха включени. Два показваха картина от камерите на главите на Рап и Адамс. Те бяха стигнали до края на тунела и бяха готови да отворят вратата пред себе си. Опасността в случая беше, че не бе възможно да проверят какво има от другата страна.
Освен това една нова информация беше създала паника в Ленгли. Малкото устройство за наблюдение и подслушване, което Анна Райли беше поставила във вентилационната шахта, беше доловило разговора между Азис и Мустафа Ясин. Кенеди мигновено заповяда на Рап и Адамс да останат по местата си и да не предприемат нищо, докато не прослушат повторно лентата.
Пуснаха записа още веднъж. Когато разговорът между Ясин и Азис свърши, генерал Кембъл се обърна към Кенеди.
— Това е — каза той. — Няма да успеем. Ще трябва да изтеглим напред атаката. — Генералът се обърна към полковника, който стоеше до него: — Променете часа за нападението. Започваме в седем и половина. Съобщете на всички звена.
След това се присъедини към Кенеди, Стансфийлд и Флъд, които обсъждаха новосъздалата се ситуация.
— Трябва да дадем заповед на Железния да действа — говореше Кенеди. — Имаме по-малко от час, за да съберем някаква информация и да я обработим.
— Не съм съгласен — поклати глава Кембъл. — Според мен трябва да наредим на Железния да остане на мястото си до началото на атаката.
— Защо? — попита Кенеди.
— Командир Харис и хората му ще са готови да скочат след двайсет минути. Не мисля, че трябва да рискуваме точно сега, малко преди началото на операцията. Искаме изненадата да е на наша страна.
Флъд кимна.
— Трябва да сме сигурни, че Азис няма да вземе в плен президента — отбеляза командващият.
— Сигурни сме. — Кембъл посочи монитора на стената, който показваше вратата на бункера. — Гарантирам, че ще го спрем.
Кенеди скръсти ръце.
— Не съм съгласна — каза тя. — Мисля, че трябва да съберем достатъчно информация предварително.
— Томас? — обърна се към директора на ЦРУ генерал Флъд.
— Нека да попитаме Мич — каза Стансфийлд. — Той е там. Искам да чуя неговото мнение.
Кенеди се обърна и взе слушалките от бюрото си.
— Контролната зала вика Железния.
Рап се беше облегнал на стената край дебелата стоманена врата. Започваше да губи търпение. Мислеше да застреля Азис. Не беше споделил това с Ленгли, но ако му се удадеше възможност, щеше да го направи без миг колебание. Тактически това решение беше най-мъдро. Да убие водача и после да гледа как другарите му се разбягват… Гласът на началника му прекъсна приятните мисли.
— Слушам — каза Рап.
— Изглежда, че ще успеят да отворят вратата на бункера след около шейсет минути. — Кенеди замълча. — Няма да имаме достатъчно време за първоначалния план.
— Тогава по-добре да се хващам на работа.
— Ние… — Кенеди погледна тримата мъже пред себе си — имаме предложение как да продължим.
— Слушам — отегчено отвърна Рап.
— Новото начало на акцията е в седем и половина.
Мич погледна часовника си.
— Това означава, че имам четирийсет и осем минути. Тръгвам веднага.
— Железен — намеси се генерал Кембъл, — след около двайсет минути „Тюлен — Група 6“ ще е на позиция. Не искаме да рискуваме, докато всички не заемат местата си.
— Но ние нямаме никаква представа срещу какво се изправяме.
Кембъл стрелна с поглед Флъд.
— Сега сме на мнение, че е най-добре да използваме елемента на изненадата.
Рап започваше да се ядосва. Милт Адамс се надигна.
— Какво става?
Рап му направи знак да замълчи.
— Не мога да се съглася — заговори той. — Ако не разберем къде са бомбите и срещу какво се изправяме, това си е чисто самоубийство. — Не получи отговор. В контролната зала не можеха да се разберат. — Защо искате да промените плана?
— Устройството за наблюдение, което постави във вентилационната шахта, засече разговор между Ясин и Азис. Ясин каза, че ще свърши след около час. След това ще са му нужни от десет до двайсет минути, за да отвори вратата.
— Нещо друго?
— Азис иска да го извика, когато откачи бормашините от вратата.
Рап си спомни каква информация бяха получили от Харут. Азис разполагаше с единайсет терористи. Рап лично беше намалил броя им с един и сега бяха десет. После се замисли за това, че Ясин трябва да извика Азис, когато е почти готов. Тогава изведнъж се сети.
— Азис иска да е при вратата на бункера, когато Ясин приключи, нали?
— Предполагаме — отвърна Кембъл.
— Не само, че иска, а и трябва да бъде там. Той знае, че при президента има агенти от Тайните служби, нали?
— Вероятно.
— Ако иска президента, ще трябва да доведе със себе си по-голямата част от терористите, за да може
