да обезвреди агентите.
— Накъде биеш? — попита генерал Флъд.
— Ще трябва да раздели силите си на две части. Научихме, че Азис е превзел сградата с единайсет терористи. Вече са десет. Един от тези десет е на покрива. Други двама са в мазето. Най-удобният момент за атака ще бъде, когато Азис раздели силите си. Когато изключат бормашините, ще разполагаме минимум с десет минути да нападнем. През това време броят на терористите, които ще пазят заложниците, ще е не повече от шест… дори по-малко, ако Азис реши да вземе със себе си в мазето по-голямата част.
— Идеята ми харесва — каза Флъд. — Остани на мястото си, докато ние я обсъдим с президента. — Генералът остави слушалката си и се обърна към Стансфийлд: — Какво ще кажеш?
48.
Вицепрезидент Бакстър седеше зад бюрото в кабинета си и разсеяно гледаше телевизора. Не виждаше какво става на екрана и не чуваше какво казва водещата. Беше обсебен от мисълта, че трябва да стане президент. Беше се пренесъл във въображаем свят. Въпреки това не се чувстваше добре. По-скоро беше уплашен от мисълта, какво ще стане, ако някои издаде информацията, че знае, че президентът е в опасност, а не предприема нищо.
В главата му се въртяха хаотични мисли. Първо, беше в Ню Йорк. Не той беше поканил терористите в Белия дом за среща с президента! Щеше да се постарае да направи публично достояние изявлението на военните, че президентът е затворен в бункера и няма връзка с него. Информацията на генерал Флъд, че терористите се опитват да проникнат в бункера, не беше сигурна.
Далас Кинг беше прав. Щяха да поддържат тезата, че са правели всичко, за да защитят заложниците. Той щеше да каже, че е предпочел да не рискува живота на заложниците заради непроверена информация, че президентът е в опасност.
В този момент в кабинета влезе Кинг. Ядеше банан.
— Трябва да си поговорим — приближи се към бюрото той.
— Какво искаш? — Бакстър изключи звука на телевизора.
— В Обединените нации всичко мина като по вода, но съм малко изнервен за утре.
— Защо? — Вицепрезидентът се облегна в креслото си.
— Току-що говорих с Тед. — Ставаше дума за съветника по сигурността Тед Нелсън. — Той казва, че Израел започват много да се бунтуват.
— Какъв им е проблемът?
— Мислят, че знаят какво ще бъде последното искане на Азис. Държат да предупредят, че няма да ни подкрепят.
— Какво смятат, че ще бъде последното искане?
— Мислят, че Азис ще поиска от ООН и САЩ да признаят пълна автономия на Палестина.
— И?
— Израел са изпратили съобщение, че няма да оставят нещата така и ще се намесят с военна сила. Тед каза, че според източниците му след около четири часа военните в Израел ще бъдат вдигнати по тревога. Ако Азис поиска това, те са готови да окупират палестинските територии.
— По дяволите! — Бакстър се наведе напред. — Веднага се свържи с посланика им и му кажи, че ако направят нещо подобно, ще им врътна кранчето и няма да видят повече никаква помощ от нас.
Кинг поклати глава.
— Не можеш да направиш това и те го знаят. Има твърде много сенатори и конгресмени, които ще се обявят в тяхна подкрепа.
— Да видим дали не мога да го направя! — Бакстър губеше самообладание.
Кинг го изчака да се поуспокои.
— Да се обявиш против Израел, е лоша политика — продължи след малко. — Това ще ни докара големи проблеми в Ню Йорк и още по-големи — с Холивуд. Имам една идея, която ще удовлетвори всички. — Кинг седна срещу шефа си и се усмихна.
— Давай. Нямам цял свободен ден.
— Мисля, че сега е моментът да сключим сделка с тях. Ще им кажем да протестират колкото си искат, но да не предприемат никакви военни действия. Ще им обещаем, че след като освободят следващата част от заложниците, ще превземем сградата.
— Мислех, че не искаме да го правим — рече намусено Бакстър.
— И аз така си мислех в началото — рече предпазливо Кинг. — Сега обаче, колкото повече мисля за това… няма да ти е особено приятно да те разнасят като страхливец. След като си успял да освободиш две трети от заложниците, ще дадеш заповед да нападнат сградата… — Кинг се засмя. — Така ще се превърнеш не само в добър политик, но и в мъж на място. — „И така ще ми решиш проблема“, каза си наум.
— Може би. — Бакстър се замисли над последните думи на съветника си. — Защо с тази информация при мен не дойдоха Стансфийлд и Флъд? Ако Тед е разбрал за това, те също знаят!
— Може би Тед има по-добри източници — вдигна рамене Кинг.
— От Томас Стансфийлд? Съмнявам се. — Бакстър посегна към телефона. Изведнъж се сети, че не знае къде са нито Флъд, нито Стансфийлд. Някой от военните можеше да се заеме с този проблем. Сега той имаше по-важни неща за вършене. Погледна през голямото бюро към Кинг. — Свържи ме с генерал Флъд и директор Стансфийлд. Веднага.
Стансфийлд беше решил да се обаждат на президента само от конферентната зала, така че той, Кенеди, Флъд и Кембъл излязоха от контролната зала и влязоха в остъкленото помещение. След по-малко от минута имаха връзка с президента и с Рап едновременно.
Генерал Флъд обясни набързо плана на Рап да изчакат до последния момент и тогава да дадат заповед за нападение. Президентът внимателно слушаше.
— Какво ще стане, ако те са готови, а вие все още чакате? — беше първият въпрос на президента.
— Ако не сме преценили правилно времето… — заговори генерал Кембъл — вие ще бъдете в опасност.
— Генерал Кембъл? — обади се Рап. — Отряд „Делта“ ще се заеме с крилото с личните помещения, нали?
— Да.
— Колко време ще им бъде необходимо, за да заемат позиции?
— Полковник Грей ме увери, че за две минути може да разположи дванайсет от хората си на покрива, а трийсет секунди по-късно може да разположи още дванайсет на други места из сградата.
— Извинете ме, но мога ли да попитам… — Хейс бе смръщил вежди. — След като можем да закараме до покрива толкова много агенти от нашите с хеликоптери, защо трябва да пускаме с парашути онези другите преди това?
— За да използваме елемента на изненадата — обясни Флъд. — Ако ги закараме с хеликоптери, медиите и десетките хора около сградата ще ги видят. Надяваме се да вкараме тези агенти в сградата, без никой да ги забележи. Знаем, че е рисковано, но това е единственият начин да обезвредим взривните устройства, за да може след това Екипът за борба с тероризма да спаси заложниците.
— И идеята ми, господин президент, е, че ако изчакаме Азис да тръгне към бункера ви с неизвестен брой терористи, ще имаме по-големи шансове да спасим заложниците — вметна Рап.
— Планът е добър — каза генерал Флъд. — Силите им ще бъдат разделени, когато вие все още ще сте в безопасност в бункера си и когато основното ни задължение ще е да спасим заложниците в Западното крило. Вместо да се занимаваме с осем терористи, срещу нас ще се изправят петима или шестима.
— Значи това ще увеличи шансовете да спасим заложниците?
— Да.
— Добре, да действаме — не се подвоуми и за секунда Хейс.
В този момент на вратата се почука. Един от сътрудниците на генерал Флъд влезе в залата.
— Извинете, сър — каза той, — на телефона е вицепрезидентът Бакстър. Иска да говори с вас и с директор Стансфийлд незабавно. Ако наредите, ще прехвърля обаждането тук.
