— Мисля, че вече е време да информираме вицепрезидента, че не той дърпа конците — чу се гласът на Хейс от високоговорителите.
Няколко секунди по-късно една от линиите на централния интерком зазвъня. Айрини Кенеди натисна бутона за връзка.
— Вицепрезидент Бакстър? — избоботи Флъд.
В отговор се обади женски глас, който помоли генерала да изчака, за да свърже вицепрезидента със залата. Всички чакаха срещата с нескрит интерес.
— Генерал Флъд, там ли сте? — обади се Бакстър.
— Да, тук сме с директор Стансфийлд.
— Добре — отвърна безцеремонно вицепрезидентът. — Току-що получих доста обезпокояваща информация. — Бакстър замълча, за да го попитат каква. Никой не го направи, така че той продължи раздразнено: — Съветникът ми по националната сигурност току-що съобщи, че Израел заплашват да направят някои доста опасни неща.
Бакстър отново млъкна и остави Стансфийлд и Флъд да отговорят. Те се спогледаха безмълвни. Ако ситуацията не беше толкова напрегната, вероятно щяха да се засмеят.
— Вие знаехте ли за тези заплахи? — попита Бакстър.
— Да — отвърна генерал Флъд. — Знаехме.
— Защо не сте си направили труда да ме информирате?
Флъд погледна към високоговорителите и се зачуди кога ли президентът ще реши да се намеси.
— Бяхме заети, сър.
— Заети! — повтори възмутено Бакстър. — Били сте толкова заети, че не сте имали достатъчно време да вдигнете телефона и да съобщите тази новина на главнокомандващия си?
— Главнокомандващ? — прозвуча гласът на Хейс. — Не мисля, че ти си главнокомандващият, Шърман.
Единствено Стансфийлд остана сериозен. Всички други се засмяха. Настъпи дълго мълчание.
— Робърт, ти ли си?
— Да. Аз съм, Шърман.
— Как… Какво стана? Как успяхме да се свържем с теб?
— Това не е от значение, Шърман. Чух, че си свършил много добра работа, като си върнал външната ни политика и националната ни сигурност половин век назад.
— Не знам какво са ти казали… — Бакстър звучеше уплашено — но никак не ми беше лесно. Опитвах се да спася живота на американци и да запазя курса на външната ни политика. Работим много усилено, за да осигурим…
— Разказаха ми в подробности какво точно сте правили ти, Тътуайлър и вярното ти куче Далас Кинг — прекъсна го Хейс. — Това, което чух, никак не ми хареса. Сега нямам нито търпение, нито желание да се занимавам с теб, но когато изляза оттук, ще трябва доста да обясняваш.
— Но, Робърт… — Гласът на Бакстър трепереше от напрежение. — Ти си разбрал всичко погрешно. Не знам какво са ти казали генерал Флъд и директор Стансфийлд, но мога да ти обясня. Имах най-добри намерения за всяко едно решение, което съм взел по време на тази криза.
— Сигурен съм, че е било така — отвърна Хейс. — Получи шанса да седнеш на трона и оплеска нещата. Сега е моментът да се разкараш и да оставиш професионалистите да си гледат работата.
— Но, Робърт…
— Няма „но“, Шърман! Разговорът приключи.
Чу се изщракването на слушалката върху вилката.
— Докъде бяхме стигнали? — попита президентът.
49.
Един „С 130 Комбат Тейлън“, част от Първи специален отряд, летеше над Вашингтон на три хиляди метра височина. Този тип самолети бяха на въоръжение в Специалните части и се използваха най-често за подобни операции. Командир-лейтенант Харис се беше надвесил над отворената рампа в задната част на самолета и гледаше към града. Вятърът свистеше през задния люк, а двигателите заглушаваха разговорите им. Вдясно от Харис огромният кървавочервен диск на слънцето се гмуркаше зад линията на хоризонта. Вляво от него към тях наближаваха тъмни облаци. Вятърът се усилваше. Харис обичаше тъмнината, но вятърът и дъждът не се спогаждаха много с парашутистите.
Харис и хората му бяха скачали при всякакви операции. Бяха изпълнявали скокове от най-различни височини, с високо и с ниско отваряне на парашутите. Преди осем години, когато бяха направили учението с агентите от Тайните служби, Харис и хората му бяха скочили от седем хиляди и петстотин метра, бяха отворили парашутите си високо и се бяха приземили върху покрива на Белия дом. После, когато седнаха с колегите си от Тайните служби да обсъдят резултатите от учението, всички бяха единодушни, че постижението е завидно.
Сега Харис и хората му отново щяха да впрегнат изключителните си умения. Генерал Кембъл му беше казал за промените в плана буквално преди минути. Тези промени означаваха, че те трябваше да бъдат максимално точни във времето. Сега щяха да чакат Азис пръв да направи ход и чак след това да скочат от самолета.
Да повторят скока от преди осем години, не беше възможно. Ако щяха да скачат от голяма височина, трябваше да носят кислородни маски, защото самолетът беше разхерметизиран. Нямаха време за подобни неща и затова Харис беше решил, че ще скочат от три хиляди метра. На височина триста метра щяха да отворят парашутите си и да се спуснат на покрива.
Командир Харис се върна обратно в предната част на самолета, за да каже на хората си, че ще вали. Харис беше взел със себе си Мик Ривърс, който беше инструктор по скокове с парашут, Тони Кларк и Джордан Ростийн — отлични стрелци и сапьори. И четиримата бяха облечени в черните маскировъчни униформи. Всички носеха пистолети „ЗИК-Зауер“ и автомати MP 10, както и резервни пълнители в защитните си жилетки. И четиримата използваха стандартните радиостанции „Моторола“.
Харис се приближи до хората си.
— От изток идва буря и никак не изглежда добре — извика той.
Кларк поклати глава. Познаваше Харис от десет години и знаеше, че е достатъчно луд да скочи и в буря. Той оправи очилата си за нощно виждане.
— Дан, няма да скачаме в дъжда — заяви.
— Ще видим — промърмори Харис под нос.
Бурята се усилваше. Блесна светкавица, чу се тътен. Някъде далече валеше като из ведро. Дъждът приближаваше. Оставаха им около трийсет минути, преди скокът им да се превърне в самоубийство.
Рап и Адамс бяха готови. Стояха пред вратата и проверяваха всичко за последен път. Ако станеше напечено, Екипът за борба с тероризма щеше да се появи след трийсет секунди, а отряд „Делта“ щеше да превземе сградата за по-малко от две минути. Беше време.
— Все още ли искаш да дойдеш с мен? — обърна се Рап към Адамс.
Адамс свали бейзболната си шапка и изтри потта от темето си с кърпичка.
— Готов съм да започваме.
— Железния вика контролната зала — каза Мич в микрофона си. — Тръгваме. Край.
После въведе кода за отваряне на вратата. Не знаеше с какво ще се сблъска. Можеше да е минирана. Азис можеше да е оставил часови. Нямаше начин да разберат. Рап трябваше да отгатне. Предположи, че тъй като хората на Азис са малко, пред вратата няма да има часови. Оказа се прав.
Това, от което трябваше да се притесняват, беше взривно устройство. Рап бутна Адамс до стената и бавно открехна вратата, като оставаше зад нея, за да се прикрие при евентуален взрив. Преброи до три, после до пет. Не се случи нищо. Рап прокара кабела с камерата в процепа на вратата, завъртя го първо наляво, после надясно и накрая нагоре. Изображението се предаваше в Ленгли.
— Всичко изглежда наред — обади се генерал Флъд.
Рап отново надникна в процепа. Вляво от него имаше няколко циментови стъпала. Беше очаквал, че
