стара, а другата — млада и в напреднала бременност. Уонтъби бутна Пени в палатката и за момент тя не можеше да вижда нищо.
Уонтъби я хвана и я събори върху куп кожи. Улови гърдите й и започна да ги мачка толкова силно, че тя започна да стене. Той я пусна и дръпна роклята й. Пени кимна в знак на съгласие: ако скъсаше роклята, тя нямаше да има какво да облече, затова сама разкопча копчетата и съблече роклята, а след това и фустите под нея, след което седна на купчината кожи почти гола от кръста надолу. Само една тънка риза покриваше гърдите й. Скръсти ръце на гърдите си и го погледна.
Уонтъби изръмжа. Хвана ризата и я скъса. След това покри гърдите й с ръце, засмя се тихо и я повали под себе си.
За миг Пени си помисли, че ще умре, но в следващия се уплаши, че няма да умре.
Глава втора
Агентът от тайните служби Спър Маккой получи телеграма в Ню Орлиънз, където току-що бе приключил с един доста заплетен случай за фалшифициране на облигации на стойност един милион долара.
Набързо се сбогува с една тъмноока креолска красавица и се отправи на север с първия влак, който можа да хване. След това продължи на запад, докато най-накрая пристигна в Остин, щата Тексас, където се качи на раздрънкания и скрибуцащ дилижанс за малкото градче Суийт Спрингс.
Една табела в началото на града гласеше, че населението наброява четиристотин петдесет и шест жители и че Суийт Спрингс се намира на три хиляди четиристотин и седемдесет и шест фута надморска височина.
Изтръска праха от кадифения си жакет, сложи черната си каубойска шапка и се отправи към дървения перон на гарата. Един слаб мъж, който през цялото време носеше ловджийска пушка, подаде пътната чанта на Спър и посочи с ръка надолу по улицата.
— В града има само два хотела. По-хубавият е „Панхандъл Палас“. Не прилича много на палат, обаче нищо по-добро не може да се намери тук.
Спър му благодари и се отправи в тази посока. Никой в града не подозираше присъствието му. Винаги предпочиташе да действа по този начин, докато не проучеше ситуацията и не разбереше какво става. Този случай изглеждаше прекалено прост: команчите бяха отвлекли дъщерята на сенатора на щата Тексас и той трябваше да я намери.
Спър започна да разглежда града, докато вървеше към хотела. Градът бе разположен сред обширна равнинна местност в западен Тексас и недалеч от Стейкид Плейнс, където не вирееше почти никаква растителност, дори трева.
Спър Маккой отговаряше за територията, разположена на запад от Мисисипи. Той бе започнал да работи към тайните служби още от създаването им през 1859 година. Бе изпратен на запад, тъй като можеше да язди и стреля много по-добре от другите агенти.
В повечето случаи той получаваше информация и нареждания по телеграфа от управлението, което се намираше на Пенсилвания Авеню 61. Уилям Ууд беше назначен от президента Аинкълн за шеф на Секретните служби и той бе останал такъв и до този момент, тъй като всеки следващ президент го преназначаваше отново.
Агентът Маккой беше висок шест фута и два инча, а хубавото му мускулесто тяло тежеше цели сто осемдесет и пет фунта. Беше гъвкав и подвижен като хищник, преследващ плячката си, винаги се поддържаше в отлична форма; беше здрав и с хубав загар поради постоянния живот на открито. Служеше си отлично с револвера, карабината, ножа и камшика и неведнъж бе използвал ръцете и краката си като смъртоносни оръжия. Имаше красиви зелени очи. Косата му беше леко подрязана, но отзад бе оставена по- дълга. Бе гладко избръснат.
Спър бе израснал в Ню Йорк, в семейство на търговец. След завършването на Харвардския университет, бе служил в Републиканската армия, където достигна чин капитан.
Докато вървеше надолу по улицата, той си спомни, че Суийт Спрингс дължеше името си на група чисти минерални извори, които се намираха в края на града и бликаха изпод няколко оголени скали. Спър бе научил това от един местен човек, с който бяха пътували заедно за Суийт Спрингс. Ето защо още от самото начало хората спираха на това място. След това някой бе открил магазин тук и не след дълго бе изникнало някакво подобие на селище.
Когато на това място се заселили и животновъди, градът се разраснал, появили се още магазини, за да посрещат растящите нужди на хората. Най-напред имало само един смесен магазин, но по-късно бил открит магазин за седла и конски такъми.
Сега в града имаше повече от трийсет различни магазина, включително и такъв за поправка на обувки и ботуши.
Спър се регистрира в „Панхандъл Палас“, нае стая на втория етаж и се изми в леген от печена глина, като си поливаше с кана, направена от същия материал.
Десет минути по-късно той намери офиса на шерифа на областта Морган и влезе вътре. Спър предположи, че помещението е пригодено за трима души: шерифа и двамата му помощници. До тезгяха, който се простираше по ширината на цялото помещение, стоеше съвсем млад човек със сребърна значка на ризата си. Малко по-нататък с гръб към Спър стоеше друг мъж, най-отличителният белег на който беше гъстата му прошарена коса.
Младежът вдигна поглед.
— Шерифът тук ли е? — попита Спър.
Младият човек се обърна и хвърли поглед към по-възрастния.
— Да, тук съм. Дяволите да ви вземат, не можете ли да изчакате малко?
Спър се ухили, тъй като гласът му бе добре познат.
— По дяволите, мислех си, че тази област има истински шериф, а не някакво зализано конте, което не може да различи крадец на коне от най-обикновен пияница.
Човекът с побелелите коси за момент настръхна, след това се засмя.
— Зеб, кажи на този проклет негодник, на който много му знаят устата, че не приемам тук никакви проклети федерални агенти. — Възрастният мъж се обърна с широка, приветлива усмивка на лицето.
— Мина много време, Бен — каза Спър, като му подаде ръка над тезгяха.
— По дяволите, така е, Спър Маккой. Все още ли работиш за онези копелета във Вашингтон?
— Да, не могат лесно да се отърват от мен. Генерал Халек искрено се надява да ме убият тук, в Дивия Запад, но, както виждаш, това все още не се е случило.
Спър се вцепени от изумление, когато Бен Джонсън се обърна с лице към него. Изглеждаше на седемдесет години. Страните на набразденото му с дълбоки бръчки лице бяха хлътнали, проницателните му сини очи бяха придобили бледосин воднист цвят, стегнатата му някога челюст беше отпусната, освен това не беше се бръснал три или четири дни, така че израсналите по лицето му косми можеха да се нарекат по- скоро четина, отколкото брада.
Той се приближи бавно и подаде ръка на Спър. От предишната му сила не бе останала и следа, той едва-едва стисна пръстите на Спър. Маккой се опита да прикрие изненадата и яда си, а след това и последвалото ги чувство за загуба. Бен Джонсън беше един от най-добрите тексаски шерифи, славата му се носеше надлъж и шир, поради това че в градовете под негова власт се живееше мирно и спокойно, а там, където имаше размирици, те бързо стихваха. Той успяваше да поддържа реда и закона в цели области. Сега бе само сянка на предишната силна личност.
Воднистите очи се втренчиха в Спър.
— По работа ли си в града?
— Да. По случая със сенаторската дъщеря.
— О, да, какъв срам! Ела в офиса ми и ме изслушай.
Спър заобиколи тезгяха и седна на един стол непосредствено до бюрото на възрастния човек. Шерифът вдигна поглед и премигна бързо няколко пъти в опит да овладее чувствата си.
— Пени е само на осемнайсет години, истинска красавица. Не прекарва много време в ранчото, но сега пристигнала там, тъй като любимата й кобила щяла да се ожребва. Смятала да се върне във Вашингтон след няколко дни, но ранчото било нападнато, а тя — отвлечена.
