Дърк Флетчър
Опасна мисия в Тексас
Глава първа
Петнайсет команчи, въоръжени до зъби се появиха внезапно на фона на залязващото слънце, нападнаха голямото тексаско ранчо и принудиха двама каубои да се спасяват в къщата.
Нападателите нямаха предварително изготвен план. Те просто се появиха най-неочаквано, нападнаха дървения корал1, където стояха конете, отвориха вратите и изкараха навън четирийсет коня. След това половината от индианците подкараха животните на северозапад. Двама се приближиха до обора и хвърлиха горящи въглени в сеното. Само след миг то се превърна в огромна клада.
През това време Пени Уолингтън бе в тоалетната, която се намираше на около четирийсет метра от къщата. Тя чу нападението на индианците и все пак не можеше да повярва. В продължение на месеци не бяха имали проблеми с тях. Когато оборът пламна, тя се притаи в малката постройка, като се надяваше, че индианците няма да й обърнат внимание.
Но когато дочу тропот по вратата, която бе залостена отвътре с кука, тя истински се уплаши. Миг след това нестабилната постройка се наклони, след това се срути на една страна, отделяйки се от земята. Пени падна заедно със стената, на която се беше облегнала, и се претърколи навън.
Един огромен команч, яхнал бойния си кон, се приближи, наведе се, грабна я, хвърли я грубо напреки през седлото и препусна на северозапад.
Пени бе толкова изненадана и ядосана, че дори не изкрещя, но в следващия момент започна бясно да се съпротивлява. Кръвта нахлу в главата й, чувстваше се като парцалена кукла.
Зад себе си долови викове и няколко изстрела от карабина след малко тези звуци започнаха да заглъхват и тя си помисли, че ще припадне. Миг по-късно наистина припадна.
Пени нямаше представа колко време е лежала така, но когато отново дойде в съзнание, видя, че конят все още препускаше през обширната тексаска равнина. Огледа се наоколо и забеляза около десетина, а може би и повече, индианци, които караха пред себе си стадо коне, предимно от ранчото „Бар Уест“.
Пени изкрещя и сграбчи дивака за крака. Той изръмжа и я удари в рамото. Тя пусна крака му, но продължи да крещи от безсилие и ярост.
Когато друсането престана, Пени разбра, че конят е спрял. Тя се обърна и се опита да погледне в лицето на човека, който я бе пленил, но той я хвана през кръста и я повдигна високо, така че главата й се оказа над гърба на коня. Индианецът не я пусна в същото положение, а я накара да яхне животното. Трябваха й няколко минути да се съвземе и да свикне с изправеното си положение върху коня. Не й беше трудно да го направи, тъй като бе родена и израснала в ранчо и от малка бе научена да язди.
Да, имаше дванайсет или петнайсет команчи. Те бяха нападнали ранчото съвсем неочаквано, бяха задигнали всичките коне от корала и се бяха отправили на северозапад към лагера или скривалището си. Откраднатите коне бяха около петдесет.
От ранчото щяха да ги преследват, разбира се, за да си върнат откраднатите животни, но тя се чудеше дали някой е видял, че я отвличат. Съмняваше се. Хората в ранчото бяха твърде погълнати от усилията си да защитят къщата и да спрат конекрадците.
Не! Все пак някой трябва да е видял. Или може би чак когато разберат, че я няма никъде, ще се опитат да я спасят. Трябваше да го направят.
Пени бе облечена в обикновена басмена рокля, която носеше всеки ден, тъй като бе много удобна. Съвсем други рокли носеше, когато придружаваше баща си във Вашингтон, където той беше щатски сенатор. Бе си дошла вкъщи, тъй като любимата й кобила щеше да ражда, а тя искаше да присъства, когато жребчето се появи на бял свят. Малкото се бе родило преди седмица, едно палаво, игриво жребче, и тя с удоволствие се грижеше за него.
Имаше намерение да се върне във Вашингтон в края на месеца.
Много внимателно Пени се обърна и измери с поглед похитителя си. Беше твърде едър за индианец. Беше обвил ръцете си около нея, като по този начин не й даваше възможност да направи и най-малкото движение, а в същото време държеше здраво юздите и направляваше бойния си кон.
Лицето му беше слабо, с изпъкнали скули, имаше масивен нос и тъмни, дълбоко хлътнали очи. Кожата му изобщо не беше червена, а кафеникава, все едно имаше хубав слънчев загар. Брадичката му беше квадратна, а двете си бузи бе изрисувал с по три ивици червена боя. Носеше едно-единствено орлово перо в черната си коса, която бе дълга и сплетена на плитка на гърба. Той улови погледа й и се намръщи.
— Аз те хванах и вече си моя. Ще бъдеш третата ми жена.
Той изрече тези думи на езика на команчите и въпреки че Пени не можа да го разбере, тонът му изобщо не й хареса. В главата й нахлуха спомени за многобройни истории, които бе слушала за отвлечени от индианците бели жени. Очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по страните й.
— Уморена съм и цялото тяло ме боли. Не можем ли да спрем и да си починем? — попита тя, като го гледаше през рамо.
Той изсумтя, а Пени съвсем ясно осъзна, че индианецът разбира езика й не повече, отколкото тя неговия. Пени се опита да погледне назад, но не видя и следа от преследвачи. Индианецът се засмя и каза нещо, което тя не разбра.
Постепенно започнаха да се движат по-бавно. Конете вече не бяха принуждавани да препускат, а просто вървяха, но команчите ги държаха близо един до друг и внимаваха да не се разпръснат. Спомни си, че индианците отглеждат и тренират коне със забележително майсторство. Сега тя повече почувства, отколкото видя, как войнът зад нея управлява животното, което и двамата яздеха. Команчът рядко използваше юздите. Направляваше животното само с крака, колене и пети. Лек натиск с коляно караше коня да се обръща в една или друга посока. Въпреки че трепереше от страх, Пени се възхити от ездаческото изкуство на индианеца.
Скоро осъзна цялата сериозност на положението си — беше отвлечена. Най-напред бе твърде изплашена, за да плаче, но сега, след като бе слушала толкова ужасяващи истории за бели жени, превърнати от индианците в робини, не можа да сдържи сълзите си. Заплака, избърса сълзите, но очите й отново овлажняха и тя продължи да хлипа.
Индианецът зад нея изръмжа нещо, изчака за момент, след което я удари с юмрук по рамото. Тя изстена от болка, а войнът излая още нещо на своя език, което тя, разбира се, не разбра.
Нападението над ранчото бе станало почти при залез-слънце, може би час преди това. Тя бе забелязала как воините се появиха изведнъж, изникнали сякаш от нищото, тъй като лъчите на залязващото слънце заслепяваха погледа и не позволяваха да бъдат видени индианците, докато не се приближиха съвсем.
Сега слънцето бе залязло, но червенокожите продължаваха да яздят. Пени се чудеше колко още ще е в състояние да издържи, преди съвсем да полудее. Добре че поне стоеше изправена на седлото, а не просната напреки. Главата още я болеше от нахлулата в нея кръв, от тръскането и люлеенето. Но сега беше значително по-добре.
Приближиха до малък поток и оставиха конете да се напият с вода. Въпреки че Пени бе обиколила ранчото надлъж и шир, не знаеше за съществуването на този поток, тъй като никога не бе яздила толкова дълго в тази посока.
Тя поиска да пие. Индианецът не я разбра, но продължи да язди на известно разстояние от мястото, където бяха оставили конете да пият, слезе от коня си, хвана я и я смъкна от седлото. Тя се плъзна и падна на земята. Индианецът се засмя и докосна леко дългата й руса коса, която тя смяташе да измие и сплете тази вечер. Сега, разбира се, не можеше да направи това.
Той я побутна към водата и тя запристъпва внимателно. Поне беше с удобни обувки. Когато приближи потока, тя коленичи и загреба вода с пълни шепи. Индианецът я наблюдаваше внимателно, след това изсумтя, приведе глава към бистрата вода и жадно започна да пие. Миг по-късно вдигна глава, седна на земята и продължи да я наблюдава.
Попита я нещо. Пени поклати глава.
— Не те разбирам — каза тя.
Той изръмжа, произнесе една дума и посочи голите си гърди. Тя се намръщи в недоумение, а той повтори движението си.
