— Доколкото знам, в града няма метиси. След като команчите нападнаха едно ранчо преди две години, местните индианци изгониха трима метиси от града, а четвъртия застреляха. Не мисля, че ще намерите метиси в Суийт Спрингс.
— А хора от охраната?
— Всъщност такива няма, тук е спокойно. Преди време само имаше някакъв смут сред някои червенокожи, но те се уплашиха и офейкаха набързо.
— Къде е най-близкият армейски гарнизон? Армията би трябвало да се заеме с този въпрос.
— По дяволите, команчите все още не са изпратени в резерват. Няма начин армията да хване тези негодници. Но наистина има армейски пост тук — форт Грифин, разположен по течението на Бразос Ривър, но той се намира на сто и петдесет мили оттук.
— Трябва да им бъде изпратено съобщение за последното нападение. Биха могли да изпратят подкрепление, рота, а може би и две, и да преследват бандата. Това им е работата.
— Още утре ще изпратя писмо на командира на форт Грифин, но не мисля, че това би имало някаква полза.
— Значи това е всичко, което сте направили, за да откриете момичето?
— Страхувам се, че да. Предполагам, че и друг път сте се изправяли пред подобен проблем, hie виждам какво още бихме могли да направим, за да ви помогнем. Ще ви дам описание на момичето, както и снимка. С изключение на това…
— След нападението имаше ли обилни дъждове?
— Почти никакви. Съвсем недостатъчни, за да заличат следите. Ако желаете да тръгнете по дирите, ще изпратя с вас един от мъжете, с които преследвахме индианците. Той може да ви покаже местността, както и мястото, където загубихме следите.
— Добре. Някой от тези шестимата служил ли е в армията?
— Да. Малачи Съли се е бил във войната. На него може да се разчита.
— Добре. Утре сутринта ще дойда да го взема. Трябва да се върна в града и да се снабдя с някои необходими неща и храна. Може ли вашият човек да вземе достатъчно храна за четири дена?
— Може. О, почти забравих, тази сутрин сенаторът ми изпрати съобщение по телеграфа. Тръгва от Остин с дилижанса. Ще бъде тук в следващите два-три дни. Иска да помогне в издирването на дъщеря си.
— Той свикнал ли е на живот на открито?
— Да. През целия си живот е бил ранчеро, но преди пет години го избраха в Сената. Той е здрав като камък, на него винаги може да се разчита. Ще го харесате.
Излязоха навън и Спър се запъти към коня си. Слънцето клонеше към залез, едва докосваше чертата на далечния хоризонт. Обширните, безкрайни пространства на прерията винаги го бяха удивлявали. Ако местността не бе хълмиста, а абсолютно гладка, той бе сигурен, че би могъл да вижда на сто мили на запад — към недостижимия, безкраен хоризонт.
Слънцето се спусна по-ниско.
Четири последователни изстрела разцепиха тишината на късния следобед. Спър чу как един прозорец на къщата се строши с трясък и в същия миг той се хвърли на земята.
— Изстрелите дойдоха от запад! — изкрещя Спър.
Кеймбридж също се бе проснал на земята.
— Появяват се точно по този начин. Използват светлината на залязващото слънце, изобщо не можеш да ги видиш, като че ли падат от небето. Така се появиха и миналата седмица. Чудя се дали са същите копелета.
Зад тях се пръсна друг прозорец. Спър напипа карабината си и стреля седем пъти в посока към слънцето, откъдето се предполагаше, че идват нападателите. След изстрелите на Спър до тях долетяха гневни крясъци. Над главите им се строши трети прозорец и стъклата се посипаха вътре; след това стрелбата спря.
Няколко изстрела проехтяха от помещението, където спяха работниците, миг след това се дочуха още два откъм оборите. После изстрелите престанаха и се възцари тишина.
— Какво, по дяволите, беше това? — запита Спър.
Кеймбридж сви рамене.
Спър се метна на коня и препусна на запад, за да види какво може да открие. Други двама конници му махнаха, когато приближи корала, и се присъединиха към него.
Десет минути по-късно те се върнаха. Надзирателят от ранчото, Спър и другият конник се приближиха към мястото, където чакаше Кеймбридж. Ед Хънт, надзирателят, се наведе към управителя, като едва сдържаше яростта си.
— Кеймбридж, вече няма никакво съмнение. Мисля, че ги пипнахме натясно. Стреляли са хора от ранчото „Съркъл Джей“. Някой от изстрелите ни е попаднал в целта — намерихме убит един кон, който беше жигосан със знака на „Съркъл Джей“. Сега вече имам доказателство, което да предам на шерифа.
— Което означава, че ние също ще загазим — каза Кеймбридж, като сви устни хвърли гневен поглед към застаналите пред него мъже. — Ще измисля нещо.
Спър бутна назад черната си шапка, така че тя откри лицето му, а периферията й достигаше почти до тила му.
— Имате проблеми със съседа си, така ли?
Кеймбридж вдигна поглед, в който още просветваха гневни искри.
— Проблеми ли? Може и така да се каже. Бих казал, че сме пред прага на една междуособна война. Но това не е ваша работа. Вашата работа е да намерите Пени Уолингтън, преди онези проклети команчи да я похитят така, че да не може да бъде спасена.
Глава трета
Спър Маккой изгледа студено управителя.
— Мистър Кеймбридж, какво имате предвид с това, че евентуалната война между това ранчо и „Съркъл Джей“ не е моя работа? Аз съм служител на съда, а това се отнася за местните, щатските, териториалните, а също така и за неизползваемите земи. Всичко, независимо какво е то, което е против закона, е моя работа.
Кеймбридж махна примирително с ръка.
— Хей, забрави, че съм казал това. Ядосан съм, дяволски съм ядосан. Може би е по-добре да се каже бесен. Побеснявам още повече само като си помисля, че онези копелета от „Съркъл Джей“ имаха наглостта да дойдат и да изпочупят прозорците на къщата. Мисля, че ще се пръсна от яд. В такъв момент ми идва да се метна на коня, да отида в „Съркъл Джей“ и да им подпаля поне два обора.
— Обикновено така се започва — отвърна Спър. — На ако разбера, че си направил това или че си дал такава заповед, ще хвърля и тебе, и надзирателя ти в затвора, преди да се усетите. Искам думата ти, че няма да си отмъщаваш. Ще напишеш заявление, където ще посочиш какви щети са били причинени и какво ще струва всичко това, а когато се върна, ще го занеса в „Съркъл Джей“. Ще закарам и умрелия кон. — Спър изгледа управителя на ранчото със спокоен, но настойчив поглед. — Какво ще кажете, Кеймбридж, съгласен ли сте?
— Да, съгласен съм.
— Не правете нищо, докато сенаторът не пристигне. Двамата ще поговорим за това и ще предотвратим тази война, преди да е започнала. Просто стойте настрана.
Спър продължи да говори около двайсет минути, като обясняваше всичко, което трябваше да се направи, за да се предотврати тази война, която със сигурност нито една от страните не би спечелила. Спър завърши с един решаващ аргумент, който никой не би могъл да оспори.
— Запомнете, Кеймбридж, това ранчо не е ваше, не са ваши и парите, които ще трябва да похарчите, ако започне междуособна война. А и предполагам, не вашият живот ще бъде в опасност. Ще се видим утре сутринта.
Пътуването обратно към Суийт Спрингс отне на Спър малко повече от час. Върна наетия кон в конюшнята, каза, че ще го вземе пак в шест и половина на следващата сутрин и се отправи към най-
