настъпи при извършване на углавно престъпление, всички съучастници могат да бъдат обвинени в убийство. Четиримата ваши каубои ще бъдат обвинени в убийство веднага след като се върна в града и се срещна с областния съдия. Предполагам, че няма да ги посъветвате да предприемат някое дълго пътуване.
— Вие… вие не може да направите това. Не е честно.
— Нито пък умишленият палеж на обора на съседа ви, мистър Джордан, нито изпращането на вашия каубой на явна гибел. Съветвам ви да не предприемате никакви по-нататъшни насилствени действия срещу „Бар Уест“. Ако имате да кажете нещо повече, говорете с областния съдия.
Спър обърна гръб на собственика и двамата с Кеймбридж се отправиха към конете си. В един момент Спър почувства неприятни тръпки по гърба си, но това чувство бързо отмина. Помисли си, че Джордан бе извадил револвера си, но не беше.
Двамата мъже бавно се отдалечиха от „Съркъл Джей“. След като се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат застигнати от куршум, те подкараха конете в галоп и се насочиха към „Бар Уест“.
Доволен, Кеймбридж се бе ухилил до уши.
— Мътните го взели! Никога не съм виждал стария Джордан хванат в собствения си капан! Можеше направо да експлодира, когато му хвърли в лицето онези обвинения за убийство. Можеш ли наистина да изпълниш това, което каза?
— По всяка вероятност, мистър Кеймбридж. Тези санкции не са прилагани много често, но когато случаят е наистина сериозен, вършат работа. Не мисля, че ще имате повече проблеми със „Съркъл Джей“, поне докато се върна от издирването на Пени Уолингтън. Твоят човек готов ли е да тръгне?
— Да, казах му миналата нощ.
— Нямах време да набавя необходимите неща за дълъг път. Ще имаме нужда от един или два домакински съда и достатъчно храна за двама ни за четири или пет дни. Трудно е да се каже колко време ще отсъстваме.
Три часа по-късно, след като се бяха върнали в ранчото, Спър оседла отпочинал кон, а на други два коня натовари храната и принадлежностите.
Малачи Съли, човекът, който щеше да го придружава, беше един много нисък каубой от ранчото. По произход беше тексасец, носеше широкопола кафява каубойска шапка, а на двете си бедра имаше по един шесткалибров револвер.
Поеха с умерено темпо. Според Съли до блатистата местност имаше около седемдесет мили.
— Дяволите да го вземат, дълъг път е това, Спър — каза Съли. — Яздихме два дена непрекъснато, което, разбира се, беше отвратително.
— До вечерта ще се опитаме да преминем колкото е възможно по-голямо разстояние — каза Спър. — По всяка вероятност ще яздим до десет вечерта, чак след това ще спрем. Можеш ли без затруднения да следваш дирята?
— Трудно е да я изгубиш, дори в тъмното — отвърна Съли.
Яздиха до единайсет часа, след това извадиха одеялата си и се приготвиха за сън, без да палят огън. Бяха се придвижили далеч на север, а някой скитащ команч би могъл да види или да подуши дима. Спър смяташе, че са изминали около двайсет и пет мили, а им оставаше да изминат много повече.
На втория ден следите вече не се виждаха така ясно. По всяка вероятност в този район бе вилняла буря и на места отпечатъците от копитата на по-голямата част от конете бяха напълно заличени. Спър и Съли продължиха в същата посока и скоро отново попаднаха на следите, но загубиха два часа.
Късно през втората нощ те достигнаха мястото, където каубоите бяха обърнали конете обратно и бяха се върнали.
— Това е мястото — каза Съли. — Превели са конете през мочурливата местност. Това е единственият път тук, така че не мисля, че индианците са се опитвали да заблудят евентуални преследвачи.
Тази нощ си стъкнаха малък огън само колкото да си приготвят храната; вечерята им се състоеше от сандвичи с бекон и наденица, към което прибавиха по един буркан с консервирани праскови. Те бяха станали любимият десерт на всички в ранчото особено когато се предприемаха пътувания на къси разстояния, където по-голям товар не беше в тежест.
Бяха на крак още с първите утринни лъчи и продължиха пътя си. Спър пое през мочурището и откри следите, съвсем ясно отпечатани в по-отдалечената част. Те продължаваха през долината, която, изглежда, водеше в някакъв малък проход.
Сега двамата се бяха приближили достатъчно, за да могат да видят в далечината острата скала, която се извисяваше на стотици футове височина. Спър беше чувал, че големият скален масив продължава на разстояние двеста мили.
— Стейкид Плейнс се намира от другата страна на тази скала — каза Съли. — Никога не съм бил толкова близо до тези равнини.
— Мислиш ли, че индианците живеят тук?
Съли поклати глава отрицателно.
— Не и през лятото. Идват тук неизвестно откъде да събират ядки и диви плодове, а също и да ловуват. Иначе тук не расте нищо.
Сега слязоха от конете и тръгнаха пеша, като държаха поводите в ръце, с погледи, вперени напред. След като изминаха три мили, Спър започна подозрително да души въздуха.
— Усещам миризмата на дим — заяви той. — Сигурно се намираме по посока на вятъра от големия бивак. Ще намерим място, където да се скрием през останалата част от деня. Когато се стъмни, ще излезем и ще разучим какъв лагер има наблизо.
— И ще се опитаме да измъкнем Пени оттам? — запита Съли.
— Само ние двамата срещу сто войни, а дори и да са по-малко, те ще са поне петдесет? Това не е най- добрият начин на действие, ако искаш да доживееш до преклонна възраст. Първо ще огледаме мястото.
Веднага след като се стъмни, те излязоха от гъстите храсти, които използваха за скривалище, и подкараха конете си нагоре. Луната бе наполовина изгряла; по тази причина те можеха да се придвижват по-лесно.
Миризмата на дим се усили и не след дълго пред тях изникнаха десетки горящи огньове.
Двамата завързаха конете и се промъкнаха по-близо. Когато достигнаха половин миля разстояние, Спър започна да брои вигвамите. Можа да преброи четирийсет и четири или четирийсет и пет, не беше съвсем сигурен.
Съли поклати глава.
— Не смея да се приближа повече. Не искам да бъда заровен до шия в някой мравуняк. Чувал съм, че така постъпват с пленниците.
— Няма да ни хванат — започна да го убеждава Спър. — Те не очакват никого. Дори не са поставили постове. Не се намираш в по-голяма опасност, отколкото във всекидневната на баба си.
Бяха се приближили още повече до скалата на Стейкид Плейнс, така че сега можеха да виждат бивака по-добре. Да, имаше четирийсет и пет палатки, което със сигурност означаваше около четирийсет и пет воина. Една от тях изглеждаше по-голяма от другите. Пред нея гореше огромен огън, на светлината му се виждаха индианци, които, изглежда, се бяха събрали на съвет. Пламъците осветяваха и един огромен летящ орел, нарисуван на голямата палатка. Това трябва да беше вигвамът на вожд на племето. Единственият вожд на команчите, който Спър можеше да си спомни, беше Летящия орел, мъж на около четирийсет години, който напълно бе заслужил честта да бъде истински вожд.
Отрядът на Летящия орел беше най-голямата група сред команчите, която търгуваше с коне. Летящия орел би заменил всеки и всичко за коне. Ако не можеше да открадне, тогава търгуваше.
Да, Пени трябваше да бъде откупена срещу коне.
Спър и Съли наблюдаваха лагера в продължение на три часа. Най-после съвещанието свърши, повечето от огньовете бяха загасени и не след дълго лагерът утихна, тъй като много от индианците спяха. Спър наблюдаваше внимателно, но единствено кучетата се движеха тук-там в лагера.
Спър бе доволен, че вятърът не духаше от посоката, където бяха той и Съли. Не беше забелязал никакви следи от присъствието на бялата жена. Сигурно беше в някоя от палатките. Нямаше значение дали тя щеше да бъде превърната в съпруга или робиня на воина, който я бе отвлякъл — и в двата случая той щеше да
