извърши сексуално насилие спрямо нея — грубо, а може би и брутално.
Спър въздъхна. Точно сега не можеше да направи нищо за Пени Уолингтън, независимо дали тя беше сенаторска дъщеря или не. Засега можеше само да остане на мястото си, да си осигури добро прикритие и да наблюдава бивака през деня. Може би щеше да разбере къде е скрито момичето.
Бързо отхвърли мисълта за размяна. Нямаше какво да предложи за откуп. По-добре щеше да бъде, ако имаше зад гърба си войници с коне. Трябваше да се измисли някакъв по-приемлив план. Спър реши, че засега ще се върне в ранчото. Надяваше се сенаторът да е пристигнал и двамата щяха да направят някои планове. Може би сенаторът би могъл да повика войски от форт Грифин. А може би вече е извикал взвод, който да се е отправил към ранчото. Спър можеше само да се надява.
Спър събуди Съли, двамата се върнаха при конете, след което поеха обратно към ранчото „Бар Уест“. Сенаторът нямаше да остане много доволен от това, което Спър имаше да му казва.
Бе сигурен, че Пени не е щастлива. Намираше се в ръцете на диваците вече две седмици. Щеше да измине още време, преди дори само да опитат да я спасят. Искрено се молеше момичето да не страда много. Спър чувстваше, че е въвлечен в една трагедия, и при това се чувстваше безпомощен, защото не знаеше какво да прави.
Глава пета
Пени Уолингтън никога не си спомняше да е била толкова мръсна. Не й позволиха нито веднъж да се изкъпе или поне да се измие в потока, откакто бяха пристигнали преди десет дни. Косата й беше ужасна, сплъстена и мръсна. Трябваше да спи на земята направо върху бизонската кожа.
Тя излезе извън палатката и седна на земята, благодарна поне за това, че можеше да диша чист планински въздух. Беше горещо, но поне беше навън. В първите три дни я държаха само вътре във вигвама, като й позволяваха да излиза само за да се облекчи.
Втората жена на Уонтъби, която беше по-млада и бременна, се отнасяше не толкова грубо и дивашки с нея. Тя придружаваше Пени до тоалетната и я пазеше да не избяга. Пени знаеше, че лесно би могла да тича по-бързо от бременната в седмия месец жена, но воините скоро щяха да тръгнат по дирите и да я намерят.
Тя се настани близо до Уонтъби, воинът, който я бе отвлякъл. Пени не бе сигурна какво прави той, но предполагаше, че я излага на показ, очевидно с намерение да я продаде. Двама други воини се спряха край тях, втренчиха се в нея, казаха нещо на Уонтъби и отминаха. Скоро дойде и един по-възрастен мъж. Той, както и другите двама, носеше само препаска, нямаше нито риза, нито панталони.
Вече бе свикнала с това, но най-напред голата мъжка плът около нея я смущаваше.
По-възрастният мъж заговори на Уонтъби, след това коленичи до нея и повдигна роклята й, за да огледа краката й, после хвана гърдите й, сякаш имаше намерение да ги измери. Много й се искаше да зашлеви мъжа, но Уонтъби изръмжа предупредително. Най-накрая старият индиански воин поклати глава и си отиде.
Пени се върна назад в мислите си към първата нощ в палатката, когато Уонтъби се бе нахвърлил върху нея. Тогава се учуди колко силно и здраво тяло има той. Бе разтворил краката й и грубо бе навлязъл в нея, беше я наранил и тялото още я болеше.
Тя неведнъж си бе мислила как ще прави любов за пръв път. Едно от момичетата във Вашингтон беше го правило няколко пъти и бе казало на Пени какво се случва и как би трябвало да се чувства. Пени смяташе, че това момиче сигурно вече е бременно и си търси съпруг.
Когато Уонтъби проникна в нея, Пени спря да се бори. Не можеше да направи нищо. Постепенно бе започнала да овлажнява и той навлизаше по-лесно в нея. Всичко вървеше добре, но след това той започна да издава диви звуци, последвани от груби, неконтролируеми тласъци.
След това той се отдръпна от нея, остави я и отиде да се нахрани. Пени остана да лежи там, където си беше. Това ли беше всичко, което трябваше да се случи? Не бе почувствала нищо, освен болка, след което последва приятно затопляне, когато той свърши. Облече си отново роклята и се приближи към огъня в средата на палатката.
По-възрастната жена, първата съпруга на Уонтъби, й крещеше и я буташе назад да си върви. Уонтъби се хранеше. Хрумна й, че може би първо яде той и ако имаше нещо останало от храната му, разделяха си го жените. Или вероятно тя щеше да бъде последната, която трябва да се нахрани и за нея нямаше да остане нищо.
На втория ден успя да научи имената на съпругите на индианеца. По-старата се казваше Хейпау. Пени нямаше никаква представа какво означава това име. Мислеше си, че всички индианци имат романтични имена, като Малка сърна или Бягащ елен. Бременната жена, която Пени смяташе за не по-възрастна от 16– 17 години, се наричаше Фланруу. Думите бяха от езика на команчите и затова нищо не й говореха. Тя ги повтаряше отново и отново, за да може да ги използва, когато се наложеше. Уонтъби беше друго име, което тя никога нямаше да забрави.
На два пъти Уонтъби се бе промъквал под завивките й и я бе обладавал. Тя разбра, че е далеч по-лесно да не му се противопоставя. Втория път той я бе ударил през лицето и тя падна на една страна. Бе направил това, защото тя много бавно събличаше роклята си.
Този път светлината беше достатъчна, за да види възбудения му член. Беше по-къс, отколкото тя си бе мислила, тъй като й се струваше, че когато навлизаше в нея, беше по-дълъг; успя да види, че цветът му бе мораво червеникав, същият цвят имаха и тестисите му. Момичето от Вашингтон й бе разказвало какво представляват мъжките органи и дори ги беше нарисувало. Въпреки това тя бе изненадана и шокирана.
Щеше ли някога да бъде отново чиста? Уонтъби се изправи от мястото, където бе застанал пред палатката. Отляво, облегнато на едно малко дърво, стоеше копието му, а до него бе оставен щитът на индианеца, направен от груба бизонска кожа. Върху щита имаше странни рисунки и големи цветни петна. Оръжията бяха приготвени и поставени съвсем наблизо, за да ги грабне веднага в случай на нападение.
Пени бе изненадана, когато откри с какъв тежък труд се занимаваха жените. Те трябваше да готвят, да донасят дърва за огъня, изобщо да вършат всичката работа в лагера. Пени бе чувала, че когато индианците се местеха и прибираха палатките, пак жените бяха тези, които извършваха цялата работа, като опаковаха и товареха всичко необходимо.
Воините и по-големите момчета не правеха нищо по цял ден. От време на време мъжете изчезваха и когато се връщаха, носеха или сърна или антилопа. След това семейството колеше животното, разрязваше го на части, даваше част от месото на приятели и готвеше вкусни гозби. Останалата част нарязваха на тънки ивици и го окачваха на големи заострени колове. Месото трябваше да бъде изложено на слънце не по-малко от три дни, за да може да изсъхне достатъчно и да не се развали. Накрая се получаваше пастърма. След като месото се изсушеше, индианците го прибираха в специални правоъгълни кутии, направени от сурова кожа; използваха ги да съхраняват в тях храна, пемикан2 и пастърма. Пени беше намерила подобна кутия, която бе пълна с пастърма, взе си едно малко парче и започна да го яде. Изсушеното месо беше много вкусно.
Сега тя наблюдаваше Уонтъби, който приключи с яденето и се отдалечи. Смяташе, че той е на около двайсет и пет или двайсет и шест години. Първата му жена изглеждаше на същата възраст. Нямаше деца. Очевидно Хейпау не можеше да ражда.
Така че сега Уонтъби имаше втора жена, която за него не беше нищо повече от разплодна кобила, която можеше да му роди много деца. Не, Пени нямаше да му ражда дете. Беше твърде млада, за да забременява и да ражда. Искаше да се върне вкъщи, след това във Вашингтон, искаше да продължи да ходи в училище!
Фланруу се приближи към нея и й сипа яхния от един врящ на слабия огън съд. Използваше костена лъжица и слагаше яденето в купа, направена от някакъв вид кратуна, изпечена и закалена на огън.
Пени отдавна спря да изпитва отвращение от вида на индианската храна, тъй като винаги беше толкова гладна, че изяждаше всичко, което намереше или те й даваха. В яденето тази вечер почти нямаше месо. А малкото, което беше сложено в яхнията, сигурно беше от катерица. То никак не беше лошо. Тъй като бе родена в Тексас, тя и преди бе яла месо от катерица, а също и месо от гърмяща змия и само веднъж от антилопа.
