беше чудесна и много удобна, поне докато бе принудена да остане тук. Къде ли бяха в този момент баща й и онези войници, които той командваше? Може би трябва да опита сама да избяга. Съвсем неясно, в ума й започна да се оформя една идея. Можеше и да успее, но се нуждаеше от помощ. Ако Фланруу се съгласеше да й помогне, със сигурност щеше да се справи!
Глава шеста
Обратният път от покрайнините на Стейкид Плейнс премина без произшествия. Пътуването им отне цели два дни и когато пристигнаха в ранчото „Бар Уест“, бяха много изморени и в лошо настроение. Щатският сенатор Уиймън Б. Уелингтън бе застанал на задната веранда, като пушеше цигара и ги наблюдаваше.
Веднага щом съзря внушителната фигура, Спър слезе от коня и се приближи. Сенаторът беше едър, широкоплещест мъж, висок около шест фута. Носеше каубойски дрехи и колан, от кобура на който се подаваше дръжката на многократно използван „Келт“. Бе стиснал ръцете си в юмруци, докато гледаше втренчено Спър. Когато приближи, Спър забеляза, че лицето на сенатора имаше неправилни черти, лице, което бе започнало да застарява; очите му блестяха, а гъстата му черна коса, в която се преплитаха и бели кичури, обрамчваше като корона главата му. Той захвърли пурата и издуха дима.
— Сенатор Уолингтън, името ми е Спър Маккой. Агент съм от тайните служби и генерал Халек ме изпрати да ви помогна да намерите Пени.
— Маккой — отвърна сенаторът, като му подаде ръка. — Чувал съм дяволски добри неща за вас. Надявам се да са истина и да направите чудо, Маккой, и да намерите дъщеря ми.
— И аз се надявам, сенаторе. Позволете ми да се изкъпя и да изпия чаша кафе и след това ще ви разкажа всичко, което знам за Пени и положението, в което се намира.
— Вечеряли ли сте? — Спър поклати отрицателно глава. — Добре, след като се нахраните, ще поговорим в кухнята. Наясно съм, че в този момент дори и да желаем, не можем да направим нищо.
Половин час по-късно сенаторът седна край голямата кухненска маса, където членовете на семейството и работниците се хранеха; сенаторът не сваляше поглед от Спър. До едната страна на кухнята бяха поставени две печки, маси и кухненски шкаф. От другата страна близо до масата се намираше огромна камина.
— Сега нека да поговорим, Маккой. Кеймбридж, управителят, ме осведоми. Сега ще взема нещата в свои ръце. Той ще остане тук, може би няма да ви се налага да го виждате повече. Харесва малкия си офис и ще работи там. А сега, кажете ми, мислите ли, че команчите са склонни да приемат откуп?
— Те разменят всичко срещу коне. Славят се като най-големите конекрадци и търговци на коне в страната. Мисля, че ще можем да откупим Пени с коне.
— Колко?
— Бих започнал с предложение за трийсет и пет и ако се наложи, бих качил до сто.
— Това не е проблем. Ще купя коне. Но как трябва да се постъпи с индианците?
— Сенаторе, търгувал съм с много индианци. Няма да се задоволят с празни приказки. Искат да се действа веднага. Вярват в това, което виждат, а не на обещания. Мисля, че най-доброто решение е да закараме до долината петдесет коня, както и достатъчно мъже, които да ги пазят; след това аз ще отида невъоръжен в лагера им и ще говоря с тях.
— Може да свършиш надупчен със стрели или нарязан на парчета.
— Така е. Но индианецът уважава човек, който проявява храброст особено когато е безразсъдно смел и може да се бие.
— Искате да кажете, че ще се биете с тях?
— Да, най-малко с един от тях. Ако мога да докажа, че съм достоен противник на най-опитния им воин, ще имаме голяма надежда за успех.
— А защо да не ги нападнем с две роти от Форт Грифин и да освободим Пени?
Спър въздъхна. Може да се окаже по-трудно, отколкото си мислеше. Можеше да му се наложи да води две битки — една тук и другата в лагера на команчите. Поклати глава и погледна строго сенатора.
— Това няма да свърши работа, ако искате да видите дъщеря си жива. Команчите имат доста странен обичай. Когато някой военен отряд атакува команчите, първото нещо, което правят индианките, е да убият всяка бяла пленница, робиня или съпруга. И това се върши веднага. Пени няма да бъде жива да ви види, ще бъде мъртва само две или три минути след като кавалерията нападне лагера.
Сенаторът веднага се изправи на крака, сключи ръце на гърба си и с нетърпеливи крачки започна да измерва разстоянието от масата до печката. След известно време спря и застана неподвижно до Спър, който допи ваше третата си чаша кафе.
— Мислиш, че си в състояние да постигнеш повече, отколкото сто войника? Това ли се опитваш да ми кажеш?
Спър кимна.
— Не точно. Казвам, че имаме шанс да си върнем Пени жива и невредима, ако аз взема петдесет коня и отида в лагера им с предложение за откуп. Казвам, че ако изпратите войници, дъщеря ви няма да живее и минута повече, освен това, ако имате такова намерение, аз няма да дойда. Не обичам да погребвам бели девойки, зверски убити в индиански бивак. Присъствал съм на такова нещо, сенаторе. Нямам никакво желание да гледам обезобразеното от индианските скуоу3 тяло на младата жена, която те са намразили още от момента, в който войнът я е довел във вигвама си. Повечето индианци имат по две или три жени и всяка от тях знае отлично как да си служи с ножа.
Сенаторът Уолингтън се отпуска тежко на един стол и опря ръце на дървената маса.
— Добре, Маккой, разбирам. Ще трябва да променя начина си на мислене. Тези хора са диваци и аз ще трябва добре да запомня това. Живеят ден за ден и се ръководят само от емоциите си, а не от разума. Ще запомня това. Благодаря на бога, че президентът нареди да те изпратят тук. Сега, какъв е планът ти, Маккой? Кога ще можеш да се върнеш там? От колко хора ще имаш нужда?
Преди Спър да има време да отговори, един мъж се втурна забързано в кухнята. Беше Ед Хънт, надзирателят. Той отправи тревожен поглед към Спър и сенатора и кимна с глава.
— Сър, радвам се, че ви намирам тук. Имаме голям проблем. Кърт току-що се върна от северната граница на ранчото, там, където реката минава близо до „Съркъл Джей“. Имаме големи неприятности.
— Поеми си дъх, човече — отвърна сенатор Уолингтън. — Сигурен ли си, че това е толкова важно? Тъкмо обсъждахме плана за спасяването на Пени.
— Сигурен съм, че ще искате да знаете за това, сенаторе. Кърт каза, че реката е пресъхнала. Нямало и капка вода. Той тръгнал нагоре по сухото корито, докато накрая открил каква е работата. Онези от „Съркъл Джей“ отклонили реката в канал, който води право в тяхното ранчо. Кърт казва, че каналът изглежда като старо речно корито и мисли, че вероятно Суийт Спрингс Ривър е текла в тази посока преди стотици години. Всичката вода сега отива в „Съркъл Джей“. А без вода нашият добитък ще измре.
Уолингтън отново се отпусна тежко на стола си.
— Хей, но това е незаконно. Не можеш да отклоняваш реката от естественото й корито. Мога да взема разрешение от съда да вдигнем във въздуха онзи бент.
— Но, сенаторе…
— Не искам да слушам никакви възражения. Още сега отивам в града. Доколкото ми е известно, съдията и съдебните заседатели4 ще бъдат тук след около седмица.
— Сенаторе, това, което се опитва да ви каже човекът, е, че дотогава всичкият ви добитък ще е измрял — намеси се Спър. — Трябва да се предприеме нещо, и то днес, веднага.
Ед Хънт кимна.
— Той е дяволски прав, сенаторе. Изглежда, като че ли бентът е отпреди ден-два. Дори на миля от къщата в речното корито няма и капка вода.
— Събери двайсет каубои — нареди сенаторът. — На Рей Джордан този път няма да му се размине. Нека всеки от хората ми да има карабина и револвер. Тръгваме веднага след като събереш момчетата.
— И аз тръгвам с вас, сенаторе — каза Спър. — Извършеното е нарушение на закона, а това е в моята юрисдикция. О, мисля, че трябва да вземете с вас два сандъка с динамит, фитили и детониращи капсули. Бентът трябва да бъде вдигнат във въздуха тази нощ, или утре животните ви ще започнат да изнемогват от жажда.
