дойдете в ранчото колкото е възможно по-скоро.
— По дяволите! — измърмори Спър. — Като че ли войната започна.
Глава четвърта
Спър се облече бързо, взе револвера си, един чифт резервни дрехи, яхна коня си и се отправи заедно с каубоя към ранчото „Бар Уест“, без да се отбие в смесения магазин за провизии и други принадлежности, както възнамеряваше отначало. Те пришпорваха конете и пристигнаха в ранчото малко след седем. Сега ранчото приличаше на военен лагер.
Двама от каубоите с карабини в ръце ги посрещнаха в началото на пътеката и първо се увериха в тяхната самоличност, преди да ги пуснат в границите на стопанството.
Кеймбридж беше небръснат и изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла нощ; носеше шесткалибров револвер в нов-новеничък кобур.
— Поставил съм постове навсякъде около сградите на ранчото — каза Кеймбридж. — Почистихме всяко оръжие, което можахме да намерим, включително шест ловджийски пушки. Всеки има по една карабина и сто патрона. По дяволите, като че ли войната вече започна. Първите изстрели прозвучаха преди не повече от шест часа.
— На какво разстояние е „Съркъл Джей“? — попита Спър.
— Около петнайсет мили.
— Качвайте се на коня. Ще се отправим натам. А, намериха ли нещо в дрехите на убития?
— Да, по дяволите. В портмонето му имаше две писма, адресирани до него от Мичиган.
— Вземи ги и да вървим.
Кеймбридж отправи настойчив поглед към Спър.
— Револвер ли да взема, или ще е по-добре карабина?
— По-добре не вземай никакво оръжие. Аз ще бъда въоръжен и аз ще говоря. А сега хайде да тръгваме.
Пришпориха конете в галоп, като достигнаха около шест мили в час. Ездата до „Съркъл Джей“ отне малко повече от два часа и половина, така че те пристигнаха малко след десет часа сутринта. На тесния път, който водеше към ранчото „Съркъл Джей“, не се виждаше никакъв въоръжен пост.
Докато яздеха, Спър даваше наставления на Кеймбридж как да се държи.
— Просто си стой и мълчи. И преди съм попадал в подобни ситуации, а освен това съм на ничия страна, с една дума — безпристрастен. Също така съм представител на закона, а това ще окаже голямо влияние. Каквото и да се случи, не избухвай, не се ядосвай и не започвай да крещиш. Не заплашвай когото и да било!
Когато доближиха къщата на ранчото, от задната врата излезе един огромен мъж и застана на стълбите; на кръста си мъжът беше затъкнал револвер, а в ръката си държеше карабина. Той беше висок повече от шест фута, а Спър прецени, че тежеше почти триста фунта. Носеше сплескана кафява широкопола каубойска шапка, а лицето му бе покрито с рижа брада.
— Това е Рей Джордан, собственикът на това ранчо — каза Кеймбридж, но толкова тихо, че мъжът на стълбите не можа да чуе думите му.
Двамата ездачи спряха на десет ярда от мястото, където бе застанал Джордан.
— Кеймбридж, никой не ти е разрешавал да стъпваш в това ранчо. Какво правиш тук?
— Мистър Джордан, името ми е Спър Маккой. Служител съм на тайните служби на Съединените Щати. Сигурно сте чували за щатските съдия-изпълнители. Аз притежавам десет пъти повече власт от всеки един от тях. Преди да започнете да обвинявате, мисля, че ще е по-разумно да седнем и да поговорим.
— Ти ли доведе агента, Кеймбридж?
— Той не ме доведе, мистър Джордан. Аз го доведох. Тук съм, за да помогна да се намери отвлечената дъщеря на сенатора, а не да се разправям с вас. Спрете да се държите по този начин и да ме ядосвате. Къде искате да разговаряме — тук или предпочитате това да стане зад решетките на затвора?
— Хм. Добре, ще говоря тук като свободен човек.
Те отидоха на верандата и насядаха около масата, която винаги стоеше там и която бе цялата на петна, тъй като бе боядисвана поне половин дузина пъти, и то с различен цвят.
Когато се настаниха, Спър вдигна ръка.
— Първо, известно ми е, че между двете ферми съществуват някои проблеми. Точно сега нямам време да се занимавам с тях. Всичко, което мога да направя в този момент, е да получа вашата дума, че няма да се случват повече инциденти, като например вчера в ранчото „Бар Уест“.
— Какво, по дяволите, искате да кажете с това?
— Знаете много добре какво искам да кажа, мистър Джордан! Няма да търпя никакви празни приказки и уверения от ничия страна, така че приключваме дотук. Бях в другото ранчо и бях свидетел как част от вашите хора се появиха при залез-слънце и изпочупиха половин дузина прозорци на къщата. Отвърнахме на огъня и застреляхме един от конете. Конят беше дамгосан с вашите инициали и не се опитвайте да ми пробутвате небивалици от рода на това, че животното се е отделило от стадата и някой го е намерил. Какво ще кажете за този опит за убийство.
— Убийство? Просто някои от моите момчета са се позабавлявали малко.
— Хубаво, тогава те ще бъдат подведени под отговорност и ще продължат да се забавляват, само че в Тексаския щатски затвор. Имаме писмено оплакване с иск до съда за нанесени материални щети на ранчото. Общата сума възлиза на трийсет и седем долара и четирийсет и пет цента.
Джордан кимна. На кръглото му лице се появи усмивка.
— Мога и да не приема тези обвинения. Докажете, че тъкмо моите хора са свършили това. Може и да са били някои други в съседство.
— Така. Но по-късно същата нощ или рано тази сутрин големият обор в ранчото „Бар Уест“ бил подпален и изгорял до основи. Един от пазачите видял петима мъже да палят огън в обора, след това изтичали бързо оттам, качили се на конете и изчезнали. Пазачът стрелял седем пъти по тях и улучил един от подпалвачите. Този човек се казва Джед Матюз, и работи за вас. Сега лежи в ранчото „Бар Уест“.
— Застреляли сте Джед? Но той беше безобиден.
— Той е участвал в палеж, мистър Джордан, а присъдата е от пет до десет години затвор. Искам имената на другите четирима мъже, за да бъдат изправени пред съда в Суийт Спрингс колкото може по- скоро.
— Как бих могъл да знам кои са били?
— Те работят за вас, а освен това са го направили по ваша заповед. Сигурен съм, че знаете кои са.
— Мисля, че мога да науча — отвърна Джордан, а самодоволната му усмивка бе отстъпила място на обидата и огорчението.
— Имаме също иск за изгорелия обор, за смъртта на две млечни крави, за унищожени десет тона сено, освен това трябва да доставите нова каруца и да покриете разходите за построяването на нов обор. Всичко две хиляди четиристотин осемдесет и шест долара.
Джордан дръпна назад стола си и бързо се изправи на крака.
— Какво говорите, по дяволите? Никой обор не струва толкова. Миналата година построих един за двеста долара.
— Тази е цената за построяването на този обор, мистър Джордан, новата каруца и двете крави. Готов ли сте да платите щетите сега, или да се отнеса към съда?
— Това си е чист грабеж. Не мога да платя.
— Сега: имената на онези четиримата, които подпалиха обора.
Джордан даде имената им. Спър се изправи.
— Бих казал, че разговорът ни почти приключи. А, пропуснахте да се осведомите за състоянието на вашия каубой Матюз.
Един миг Джордан остана неподвижен, после притисна юмруци към хълбоците си, като продължаваше да се взира в Спър.
— Мислех, че сам ще ми кажете.
— Ще ви кажа. Матюз беше убит миналата нощ. Може би не знаете, Джордан, но когато смъртта
