вид, но при странната военна организация на цураните това не беше изненадващо. Всеки род, имение, област, селище, град и провинция като че ли си имаха своя собствена армия. Как всички те се съотнасяха едни към други в рамките на Империята беше съвсем непонятно за Пъг.
Надзирателят спря под дървото, изръмжа досущ като мечка, на каквато приличаше, и извика:
— Какви са тези приказки, че дървото било гнило?
Пъг, който говореше езика на цураните по-добре от всички мидкемийци в лагера, защото бе изкарал тук повече от всички, с изключение на неколцина стари роби цурани, викна отгоре:
— Мирише на гнило. Трябва да го оставим, господарю.
Надзирателят, размаха юмрук.
— Всички сте мързеливци! Нищо му няма на дървото. Много си е добро. Само гледате да се скатаете. Хайде, сечи го!
Пъг въздъхна. Не можеше да се спори с Мечката, както всички роби от Мидкемия наричаха Ногаму. Явно нещо го беше изнервило и сега робите щяха да платят цената. Пъг започна да сече горната част и скоро тя се срина на земята. Гнилата миризма беше силна и той побърза да се освободи от въжетата. Тъкмо бе увил и последното въже около кръста си, когато дървото изпращя.
— Пада! — извика той на робите, застанали долу във водата, и всички се разбягаха. Тук никой не пренебрегваше вика: „Пада“.
Дървото се разцепваше по средата. Макар и да не се случваше често, ако едно дърво бе дотолкова проядено, че сърцевината му напълно да е загубила здравината си, всяко пропукване на кората можеше да доведе до разцепването му на две от собствената му тежест. Ако Пъг беше останал привързан за ствола, въжетата щяха да го прережат на две преди да се скъсат.
Пъг бързо прецени посоката на падането и когато половината, на която стоеше, започна да се накланя, се пусна и полетя надолу. Падна във водата, с надеждата двете стъпки дълбочина да смекчат удара. Дъното беше тинесто, така че нямаше да пострада много.
Пльосна във водата и изведнъж огромна тежест го удари през корема, изкара му въздуха и главата му потъна в тинята. Той се помъчи да се изправи и видя, че един голям клон го е затиснал. Успя да вдиша. Дробовете му пареха. От трахеята му бликна вода, той се задави и се закашля. Постара се да запази спокойствие, но усети надигащата се отвътре паника. Замята се трескаво под притискащата го тежест, но не можа да я отмести.
— Плюй, Пъг! Изплюй калта от дробовете си, инак ще се възпалят — викна Лаури, докато тичаше към него.
Пъг се закашля и изплю. После с помощта на Лаури, който задържа главата му над водата, успя да си поеме дъх.
— Повдигнете го този клон! — изрева Лаури. — Аз ще го издърпам.
Няколко роби зацапаха към тях, бръкнаха под водата и награбиха клона. Напънаха се и успяха леко да го надигнат, но Лаури не успя да издърпа Пъг.
— Донесете брадви. Трябва да отсечем клона от дървото.
Други роби се затичаха да донесат брадви, но Ногаму ревна:
— Не. Оставете го. Нямаме време за това. Чакат ни дървета за сечене.
— Не можем да го оставим! — викна Лаури. — Ще се удави!
Надзирателят се приближи и го удари през лицето с камшика си. Жилавата кожа се вряза дълбоко в бузата на певеца, но той не пусна главата на приятеля си.
— Връщай се на работа, робе. Тази нощ ще ядеш бой за това, че си позволяваш да ми говориш така. Има и други, които могат да се катерят. Хайде, пускай го! — Той отново го удари. Лаури трепна и се присви, но задържа главата на Пъг над водата.
Ногаму вдигна камшика си за трети удар, но нечий глас отзад го спря.
— Отсечете клона и извадете роба. — Говореше младият войник, дошъл с надзорника на робите. Надзирателят се извърна вбесен — не беше свикнал да оспорват заповедите му, — но щом видя кой говори, преглътна думите си, сведе глава и каза:
— Както желаете, господарю.
Даде знак на робите с брадвите да отсекат клона и скоро младежът беше измъкнат. Лаури го отнесе до застаналия по-назад войник. Пъг изплю последните глътки вода от дробовете си, пое си дъх и запъхтяно каза:
— Благодаря покорно на господаря за живота си.
Мъжът не отвърна нищо, но когато надзирателят се приближи, се обърна към него.
— Робът беше прав, а ти — не. Дървото беше изгнило. Не е редно да го наказваш заради грешната си преценка и яда си. Би трябвало да заповядам да те набият, но няма да си губя времето с това. Работата върви бавно и баща ми е недоволен.
Ногаму сведе глава.
— Изложих се пред господаря. Имам ли разрешението му да се самоубия?
— Не. Тази чест е твърде голяма. Връщай се на работа.
Лицето на надзирателя почервеня от срам и гняв. Той надигна камшика си и посочи Лаури и Пъг.
— Вие двамата, на работа.
Лаури стана, Пъг също се опита да се изправи. Коленете му бяха омекнали от преживяното, но след няколко опита успя да се задържи на крака.
— Тези двамата ще бъдат освободени от работа за остатъка от деня — каза младият господар. — Този — той посочи Пъг — няма да е много полезен. Другият трябва да превърже раните, които му нанесе, иначе ще заберат. — Войникът се обърна към един от пазачите. — Върнете ги в лагера и се погрижете за тях.
Пъг изпита благодарност не толкова за себе си, колкото заради Лаури. След малко почивка самият той можеше да се върне на работа, но една отворена рана в блатото си беше почти сигурна смърт. В това горещо и мръсно място инфекциите настъпваха бързо и много трудно се справяха с тях.
Двамата последваха пазача. Докато тръгваха, Пъг забеляза в очите на надзирателя нескрита омраза.
Дъските на пода изскърцаха и Пъг моментално се събуди. Придобитата робска предпазливост му подсказа, че шумът е непривичен за паянтовата барака посред нощ.
Чу как стъпките се приближават в мрака, после спряха до постелята му. От съседния нар се чу сепнатото вдишване на Лаури и Пъг разбра, че бардът също се е събудил. Сигурно половината от робите се бяха разбудили от натрапника. Непознатият се поколеба и Пъг зачака напрегнато. Последва тихо изпъшкване и Пъг рязко се извъртя на постелята. Нещо се стовари отгоре му и Пъг чу тъпия удар на камата там, където само допреди миг бяха гърдите му. Изведнъж в помещението настъпи суматоха. Робите закрещяха и затичаха към вратата.
Пъг усети как нечии ръце го сграбчват, остра болка прониза гърдите му. Пресегна се слепешком към нападателя и се счепка с него за оръжието. Нов замах и дясната му ръка бе прерязала през дланта. Изведнъж нападателят извика и Пъг усети, че трето тяло се е нахвърлило върху този, който искаше да го убие.
В бараката нахлуха войници, понесли фенери, и Пъг видя Лаури, легнал върху неподвижното тяло на Ногаму. Мечката все още дишаше, но ако се съдеше по стърчащата между ребрата му кама, нямаше да е за дълго.
Младият войник, който бе спасил живота на Пъг и Лаури, влезе и другите му направиха път. Той застана над тримата сбили се и попита късо:
— Мъртъв ли е?
Надзирателят отвори очи и прошепна:
— Жив съм, господарю. Но умирам от острие. — На плувналото му в пот лице се появи немощна, но пълна с предизвикателство усмивка.
Изражението на младия войник не издаде никакви чувства, но очите му сякаш блеснаха.
— Не мисля — отвърна той тихо и се обърна към двама от войниците. — Изнесете го и го обесете. Няма да има почести, които неговият клан да възпява. Трупа оставете на насекомите. За назидание, че е
