Пъг се зачуди какво ли е намислил младият-господар и каза:
— Може би Чогана, господарю. Бил е селянин, но реколтата му веднъж се съсипала и го продали в робство заради дългове. Благоразумен е и разсъдлив.
Войникът плесна с ръце и един пазач веднага се появи в помещението.
— Доведете роба Чогана.
Пазачът отдаде чест и излезе.
— Добре е, че е цуранин — каза войникът. — Вие, варварите, все забравяте къде ви е мястото и не смея да си помисля какво би станало, ако назнача едного от вас. Току-виж накарал войниците да секат дърветата, а робите да ги пазят.
Настъпи миг мълчание, след което Лаури се засмя. Хокану също се засмя. Пъг го изгледа съсредоточено. Младежът, който държеше живота им в ръцете си, като че ли полагаше особено усърдие да спечели доверието им. Лаури, изглежда, бе започнал да го харесва, но Пъг предпочете да се въздържи. Твърде далече се бе озовал от обществото на Мидкемия, където войната превръщаше благородника и простия селяк в другари по оръжие, готови да споделят храна и несгоди, без да има значение произходът и санът им. Едно от нещата, които беше научил в самото начало за цураните, бе, че те нито за миг не забравят положението си. Каквото и да ставаше в тази барака, беше по замисъл на младия войник, а не по случайност. Хокану, изглежда, усети погледа на Пъг и извърна очи към него. За миг погледите им се срещнаха и Пъг сведе очи, както се очакваше от един роб. Все едно че войникът му каза: „Ти май не вярваш, че съм ти приятел. Така да бъде, стига да се държиш както подобава.“
Хокану махна с ръка и каза:
— Е, добре. Връщайте се в бараката си. Починете си добре, защото следобед тръгваме.
Те станаха, поклониха се и излязоха — заднишком. Навън Лаури подхвърли:
— Чудно къде ли ще идем. — И след като не последва отговор, добави: — Тъй или иначе, трябва да е по-добро място от това.
„Дали?“ — помисли си Пъг.
Нечия ръка разтърси Пъг за рамото и той се събуди. Беше задрямал в обедния зной, възползвайки се от единия час отдих след обяда, преди двамата с Лаури да тръгнат с младия благородник. Чогана, бившият селянин, когото Пъг бе препоръчал, му даде знак да мълчи и посочи дълбоко спящия до него Лаури.
Пъг излезе със стария роб от схлупената барака и седнаха в сянката й. Чогана заговори бавно, подбирайки думите си грижливо.
— Господарят Хокану ми каза, че благодарение на теб съм избран за надзирател на лагера. — Кафявото му, покрито с бръчки и белези лице се стегна в сдържано достойнство, докато свеждаше глава пред Пъг. — Имам дълг към теб.
Пъг отвърна на поклона, твърде официален и необичаен за това място.
— Няма никакъв дълг. Но ще се държиш като истински надзирател. Грижи се за събратята ни.
Чогана се усмихна широко и се видяха зъбите му, потъмнели от многогодишното дъвчене на ядки от татийн. Слабо наркотичният плод, който се намираше лесно в блатото, малко отслабваше силата, но с неговото въздействие работата не изглеждаше толкова изнурителна. Пъг отбягваше този навик, без да може да обясни причините, както и повечето мидкемийци. Някак му приличаше на знак за окончателно поражение на волята.
Чогана се загледа към лагера с очи, присвити в тънки цепки заради ярката светлина. Лагерът беше опустял, ако не се смятаха телохранителят на младия господар и готвачите. Отдалече отекваха звуците на работещите по дърветата в блатото.
— Като момче, във фермата на баща ми в Шжетак — заговори Чогана, — откриха, че имам талант. Проучиха ме и се разбра, че нямам. — Последното не стана много ясно на Пъг, но той не го прекьсна. — Така станах фермер, като баща си. Но талантът тъй или инак си остана у мен. Понякога виждам неща, Пъг, разни неща у хората. За таланта ми се разчу и хората, главно бедняци, започнаха да ме навестяват и да търсят от мен съвет. Бях млад, нахален и им взимах скъпо, като им казвах какво виждам. Като по-голям станах по-скромен и взимах това, което ми се предложи, но все така казвах какво виждам. И в двата случая хората си отиваха ядосани. Знаеш ли защо? — попита той със смях. Пъг поклати глава. — Защото не идваха да чуят истината. Идваха да чуят това, което искат да чуят.
Пъг също се засмя.
— Ето защо си дадох вид, че талантът ми е угаснал, и след известно време хората престанаха да идват. Но талантът ми така и не си отиде, Пъг, и все още виждам неща понякога. Видях нещо и в теб и реших да ти го кажа преди да си отидеш завинаги. Аз ще умра в този лагер, но теб те чака по-различна съдба. Ще ме изслушаш ли? — Пъг отвърна, че го слуша, и Чогана продължи: — В теб се е заклещила някаква сила. Но каква е и какво означава — не знам.
Пъг знаеше за странното отношение на цураните към чародейството и изведнъж изпадна в паника от възможността някой да е усетил предишното му призвание. За повечето хора тук той беше просто един от многото роби и едва за малцина — бивш скуайър от Мидкемия.
Чогана продължи с притворени очи:
— Сънувах те, Пъг. Видях те на една кула. Беше се изправил срещу ужасен враг. — Той отвори очи. — Не знам какво означава сънят, но ти трябва да знаеш следното. Преди да се изкачиш на онази кула, за да се възправиш срещу своя враг, трябва да потърсиш своя вал; това е тайното средоточие на съществото ти, съвършеното място на вътрешния ти мир. Установиш ли се там, предпазен си от всякакви беди. Плътта ти може да страда, дори да умре, но потопиш ли се в своя вал, ще издържиш всички страдания. И го търси с упорство, Пъг, защото малцина са намирали своя вал.
Чогана стана.
— Скоро ще тръгнете. Хайде, трябва да събудим Лаури.
Докато влизаха в бараката, Пъг каза:
— Благодаря ти, Чогана. Но да те попитам едно нещо: ти ми каза за някакъв враг на онази кула. Можеш ли да ми го опишеш?
Чогана се засмя и поклати глава.
— О, да, видях го. Беше врагът, от който всеки човек трябва най-много да се страхува. — Той изгледа Пъг с присвити очи. — Беше самият ти.
Пъг и Лаури седяха на стъпалата на храма. Около тях се бяха изтегнали неколцината цурански стражи. През целия път стражите се бяха държали с тях вежливо — е, почти. Тъй като нямаха коне или нещо, което да ги замества, всички цурани, които не се возеха на колите, теглени от нийдра, се движеха пешком — само благородниците се возеха с носилки на гърбовете на запъхтени и изпотени роби.
Пъг и Лаури бяха облечени в къси, грубо тъкани сиви хламиди на роби. Препаските им, подходящи за тресавищата, бяха сметнати за неприлични за преминаването им сред цуранските граждани. Цураните все пак имаха някакво чувство за приличие… макар и не колкото хората на Мидкемия.
Бяха заобиколили огромния Боен залив. Пъг си беше помислил, че ако това е залив, то той е много по- голям от всеки залив в Мидкемия, тъй като дори от най-високите канари другата му страна не се виждаше. След неколкодневно пътуване бяха навлезли в обработени поля и скоро след това отсрещният бряг започна бързо да се приближава. След още няколко дни пристигнаха в град Джамар.
Пъг и Лаури гледаха гъстия поток минувачи, докато Хокану извършваше жертвоприношенията си в храма. Цураните като че ли бяха побъркани на тема цветове. Тук дори най-низшият ратай държеше да е облечен в яркоцветен халат. Богатите носеха дрехи с още по-пищни цветове, отрупани с разноцветно везмо и украси. Само дрехите на робите бяха безцветни.
Навсякъде из града се нижеха потоци от хора: селяни, търговци, работници и пътници. Точеха се безкрайни колони от нийдра, теглещи коли, пълни със стока и плодове. Самото човешко множество смайваше Пъг и Лаури, защото цураните щъкаха като мравки, на безкрайни потоци във всички посоки, сякаш търговският обмен на Империята не можеше да изчака малко заради удобството на нейните поданици. Мнозина минувачи се спираха да изгледат мидкемийците, които смятаха за варвари гиганти. Техният ръст не надвишаваше пет стъпки и шест пръста и дори Пъг минаваше за висок, макар да бе висок едва пет стъпки и осем пръста. От своя страна, мидкемийците смятаха цураните за дребна раса.
