престъпил заповедите ми. Хайде.
Лицето на умиращия пребледня, устните му се сгърчиха.
— Не, господарю! Моля ви, позволете ми да умра от оръжието. Само още няколко минути. — От устата му бликна кървава пяна.
Двама яки войници хванаха Ногаму и без да мислят за болката му, го повлякоха навън. Воят му прокънтя пронизително. Силата, останала в гласа му, беше смайваща, сякаш страхът му от въжето бе разбудил стаена мощ.
Всички в стаята останаха замръзнали, докато звукът не секна с приглушен вик. Тогава младият офицер се обърна към Пъг и Лаури. Пъг се надигна и от дългия плитък прорез на гърдите му бликна кръв. Стисна ранената си длан с другата си ръка. Беше срязана дълбоко и пръстите отказваха да се движат.
— Доведи ранения си приятел — изкомандва младият войник Лаури.
Лаури помогна на Пъг да се изправи и последваха офицера извън робската барака. Той ги поведе през двора към собствената си барака, нареди им да влязат и заповяда на един от пазачите да доведе знахаря на лагера. Остави ги да стоят мълчаливо, докато лечителят пристигне. Беше стар цуранин, облечен в робите с цветовете на един от боговете им — кой точно, никой от двамата мидкемийци не можеше да каже. Той огледа раните на Пъг и прецени, че тази на гърдите му е повърхностна. Виж, с ръката щяло да е по- трудно.
— Раната е дълбока, мускулите и сухожилията са прерязани. Ще се изцери, но няма да може да я движи добре и да хваща здраво. Най-вероятно ще става само за по-лека работа.
Войникът кимна със смесица от отвращение л нетърпение.
— Добре. Превържи раните и ни остави.
Лечителят се залови да почисти раните, направи няколко шева, намаза раните с някакъв мехлем, превърза ги, предупреди Пъг да ги пази чисти и излезе. Пъг преодоля болката с помощта на древното упражнение на духа, на което го бе научил Кълган.
След като знахарят излезе, войникът изгледа двамата роби и каза:
— Според закона би трябвало да ви обеся за това, че убихте надзорника.
Те не отвърнаха нищо — не им бе разрешил да говорят.
— Но тъй като обесих надзорника, имам право да запазя живота ви, стига това да отговаря на целите ми. Мога просто да ви накажа за това, че го наранихте. — Замълча. — Смятайте се за наказани.
После махна с ръка и каза:
— Сега си вървете, но се явете тук призори. Трябва да реша какво да правя с вас.
Те напуснаха с чувството, че са извадили удивителен късмет, защото нормалното в подобни случаи бе вече да висят обесени до надзирателя. Докато пресичаха двора, Лаури тихо каза:
— Чудя се за какво беше всичко това.
— Толкова ме боли, че не мога и да се чудя — отвърна Пъг. — Само съм благодарен, че ще видим утрото.
— Мисля, че младият господар крои нещо.
— Все едно. Отдавна съм се отказал да се опитвам да разбирам господарите ни. Тъкмо затова останах жив толкова дълго, Лаури. Просто правя каквото ми кажат и търпя. — Пъг посочи дървото, на което висеше трупът на надзирателя, осветен от бледа лунна светлина. Тази нощ бе изгряла само малката луна. — Твърде лесно е да свършиш така.
— Може би си прав. Но аз продължавам да мисля за бягство.
Пъг се засмя горчиво.
— И накъде, певецо? Накъде ще избягаш? През разлома и покрай десетте хиляди цурани?
Лаури не отговори. Върнаха се на наровете си и се опитаха да заспят сред влажния зной.
Младият офицер седеше на купчината възглавници със скръстени нозе по обичая на цураните. Отпрати пазача, придружил Пъг и Лаури, и даде знак на двамата роби да седнат. Те го направиха колебливо. Рядкост бе да се позволи на един роб да седи в присъствието на господар.
— Аз съм Хокану от Шинцаваи. Този лагер е на баща ми — заяви той без предисловие. — Баща ми е много недоволен от добивите тази година. Изпрати ме да видя какво може да се направи. Сега нямам и надзирател, който да ръководи работата, защото един глупак умря заради собствената си глупост. Какво да правя?
Двамата не отвърнаха нищо. Той ги попита:
— Вие от колко време сте тук?
Пъг и Лаури отговориха един след друг. Младият господар се замисли над отговорите им и каза:
— Ти… — и посочи Лаури — не си нищо особено, освен че говориш езика ни по-добре от повечето варвари, както изглежда. Но ти… — и той посочи Пъг — си оцелял тук по-дълго от повечето ваши твърдоглави земляци и също говориш добре езика ни. Би могъл дори да минеш за селяк от някоя затънтена провинция.
Двамата мълчаха — не знаеха накъде клони Хокану. Пъг се стъписа при мисълта, че самият той е може би с година-две по-възрастен от младия господар. Твърде млад му се струваше за такава власт. Но цуранските нрави бяха много странни. В Крудий той все още щеше да е чирак или като благородник щеше все още дл изучава изкуството да се управлява.
— Как си се научил да говориш така добре? — попита Хокану Пъг.
— Господарю, аз бях сред първите пленени и доведени тук. Бяхме едва седмина от нашия свят сред толкова много цурански роби. Учехме се да оцеляваме. След известно време останах единственият. Останалите измряха от възпаления на дробовете или зарази, или пък бяха убити от пазачите. Нямах с кого да говоря на родния си език. От повече от година тук не е идвал никой от моята земя.
Офицерът кимна и се обърна към Лаури.
— А ти?
— Господарю, аз съм певец, бард съм в родния ни свят. Обичай е при нас такива като мен да скитат надлъж и шир по света и трябва да учим много езици. Освен това имам добър слух за музиката. Вашият език в моя свят се нарича тонова реч. В него има думи с едно и също звучене, но произнесени с различна височина получават различни значения. Южно от Кралството имаме няколко такива езика. А и се уча бързо.
В очите на войника лумна весел блясък.
— Добре е да се знаят тези неща. — Хокану потъна в размисъл и след малко кимна. — Много съображения оформят съдбата на един човек, роби. — Усмихна се и заприлича повече на момче, отколкото на мъж. — Този лагер се е превърнал в касапница. Трябва да подготвя доклад за баща си, владетеля на Шинцаваи. Мисля, че се досещам какви са проблемите. — Посочи Пъг. — Бих искал да чуя твоите мисли по въпроса. Бил си тук повече от всеки друг.
Пъг се постара да се овладее. Доста време бе минало, откакто някой го беше питал за мнението му по какъвто и да било въпрос.
— Господарю, първият надзирател, онзи, когото заварих тук, когато бях пленен, беше умен човек и разбираше, че хората, дори да са роби, не могат да бъдат накарани да работят добре, ако са изтощени от глад. Имахме по-добра храна и когато някой се наранеше, му се даваше време за лечение. Ногаму беше злобен човек, който приемаше всеки провал като лична обида. Ако ровуни проядат група дървета, робите се оказваха виновни. Издъхнеше ли някой роб — оказваше се, че това е заговор да се дискредитира надзорът му над работната сила. Всяка трудност се възнаграждаваше с поредното съкращаване на дажбата и с удължаване на работното време. За всеки успех той смяташе, че му принадлежи по право.
— Подозирах това. Ногаму някога беше много важна фигура. Беше хадонра — управител на чифлик — в едно от бащините ми имения. Семейството му бе осъдено заради заговор срещу Империята и собственият му клан ги разпродаде всички в робство — имам предвид онези, които не бяха обесени. Никога не е бил добър роб. Сметна се, че като му се възложи отговорността за лагера, ще се намери полезна насока да изяви способностите си. Оказа се, че не е така. Според вас има ли някой подходящ човек сред робите, който да може да поеме надзора и да се справи добре?
— Ами Пъг например… — обади се Лаури.
— Не. За вас двамата имам други планове.
