На другия ден домашната прислуга се разшета припряно, вдигайки невъобразима врява. Роби и слуги щъкаха навсякъде, за да подготвят всичко за предстоящото пътуване на север. Пъг и Лаури бяха оставени на мира, тъй като никой от домакинството не се оказа достатъчно свободен, за да им възложи някаква задача. Седяха под сянката на едно голямо, приличащо на върба дърво, наслаждаваха се на необичайното си безделие и гледаха суматохата наоколо.
— Тези хора са луди, Пъг. Дори при тръгване на големи търговски кервани не съм виждал толкова шетня. Сякаш са решили да помъкнат всичко със себе си.
— Може и да са решили. Тези хора вече с нищо не могат да ме изненадат. — Пъг стана и се облегна на ствола на дървото. — Тук съм виждал неща, противни на всякаква логика.
— Вярно. Но ако беше видял толкова страни, колкото мен, щеше да разбереш, че колкото по-различни изглеждат нещата, толкова по-голямо е сходството им.
— Какво искаш да кажеш?
— Не съм съвсем сигурен, но предстои нещо много сериозно и имам чувството, че ние с теб сме част от него — тихо каза Лаури. — Ако си отваряме очите добре, може да го обърнем в своя полза. Никога не го забравяй. Поиска ли ти човек нещо, винаги можеш да се спазариш, все едно колко голяма е разликата в положението ви.
— Разбира се. Дай му каквото иска и той ще те остави да живееш.
— Много си млад за такъв цинизъм — сряза го Лаури и очите му светнаха насмешливо. — Чуй какво ще ти кажа. Остави позата на светска умора за стария скитник като мен и гледай да не пропуснеш поне една възможност.
Пъг изсумтя.
— Каква възможност?
— Ами например — отвърна Лаури и посочи зад Пъг — на онова момиченце, което едва не събори вчера, изглежда, му е доста трудно да вдига онези сандъци. — Пъг се обърна и видя малката перачка, която се мъчеше с няколко тежки сандъка, струпани за товарене по колите. — Мисля, че ще е благодарна, ако някой й помогне, какво ще кажеш?
На лицето на Пъг се изписа явно объркване.
— Какво…
Лаури леко го подбутна.
— Хайде, тъпако. Малко помощ сега, а утре… кой знае?
Пъг се запъна.
— Утре ли?
— Богове! — изсмя се Лаури и го подритна по задника.
Смехът на трубадура бе заразителен и Пъг пристъпи до девойката усмихнат. Тя тъкмо се мъчеше да повдигне един от големите дървени сандъци върху друг. Пъг го взе от ръцете й и каза:
— Остави на мен.
Тя колебливо отстъпи.
— Не е тежък. Просто е много високо за мен — Извръщаше очи навсякъде, но не и към Пъг.
Пъг лесно надигна сандъка и го намести върху другите. Ранената ръка малко го заболя.
— Готово — отрони той с привидна небрежност.
Девойката отметна с длан кичура, паднал на челото й, и каза смутено:
— Ти си варварин, нали?
— Вие ни наричате така. Смятам, че съм не по-малко цивилизован от всеки друг наоколо.
Тя се изчерви.
— Не исках да те обидя. Моите сънародници също ги наричат варвари. Всеки, който не е цуранин, го наричат така. Исках да кажа, че си от онзи, другия свят.
Пъг кимна.
— Как се казваш?
— Катала — отвърна тя. — А ти?
— Пъг.
Тя се усмихна.
— Странно име. Пъг. — Каза го така, сякаш й допадаше.
В този момент хадонра Септием — стар, но жилав мъж с осанка на пълководец ветеран — излезе от къщата.
— Вие двамата! — сопна им се той. — Работа ни чака! Я по-живо!
Катала хукна към къщата, а Пъг се помая объркан пред управителя на имението.
— Как се казваш?
— Пъг, господарю.
— Виждам, че вас двамата с русокосото ти приятелче гигант са ви оставили без работа. Ще трябва да оправя този пропуск. Я го извикай.
Пъг въздъхна. Край на безделието. Махна с ръка на Лаури и набързо ги впрегнаха да товарят колите.
Глава 20
Имението
През последните три седмици беше позахладняло.
Слънцето все още печеше почти като през лятото. Зимата в тази земя, ако изобщо можеше да се нарече зима, траеше само месец и половина, с краткотрайни студени дъждове, идещи от север. Дърветата запазваха синкавозеления цвят на листата си и нищо не бележеше прехода от един сезон в друг. За четирите години, откакто Пъг бе в плен в този свят, не бе забелязал нито един от обичайните признаци за прехода: птичи прелети, утринна слана, дъжд, който да премине в лапавица, или разцъфтяващи буйно диви цветя. Тази земя сякаш си стоеше вечно обгърната от кехлибара на лятото.
През първите пет дни от пътуването се придържаха към главния път от Джамар на север към град Сулан-ку. Река Кагаджин носеше по течението си безкрайна върволица от лодки и салове, а по широкия път цареше не по-малко стълпотворение.
Владетелят на Шинцаваи бе отпътувал първия ден с кораб за Свещения град, за да участва в заседанията на Върховния съвет. Домашната прислуга го следваше доста по-бавно. Хокану се беше задържал извън Сулан-ку, отзовавайки се на светската покана на владетелката на Акома, и през това време Пъг и Лаури обсъдиха най-новите слухове с един наскоро пленен роб от Мидкемия. Вестите за войната бяха обезкуражаващи. Никакви промени след последното, което бе стигнало до ушите им: патовото положение се запазваше.
В Свещения град господарят на Шинцаваи се присъедини към сина си и продължиха към град Силмани. Оттам пътят им продължи на север монотонно и без никакви по-особени преживявания.
Керванът на Шинцаваи приближаваше границите на северните имения на фамилията. По пътя за Пъг и Лаури нямаше кой знае каква работа, освен обичайната робска шетня — да почистят готварските съдове, да натоварят и разтоварят багажа. Сега се возеха отзад в една от колите, с крака, увиснали във въздуха. Лаури отхапа от презрелия джомач — едър плод, приличащ на нар, със среда с вкус на диня, изплю семената и попита:
— Как ти е ръката?
Пъг огледа дясната си длан с подутия белег от шева.
— Все така изтръпнала.
— Май няма повече да можеш да държиш меч — ухили се Лаури.
Пъг се засмя.
— Съмнявам се, че и ти ще можеш някога. Не знам защо имам чувството, че едва ли ще те зачислят към имперските кралски копиеносци.
Лаури изплю в шепата си зърната и ти хвърли под носа на нийдрата, която теглеше колата зад тях. Шестокраката твар изпръхтя и коларят замахна сърдито с остена към тях.
— Като изключим факта, че императорът няма копиеносци, поради факта, че не разполага и с коне, по-
