— Аз съм Лаури, господарю. Лаури. А приятелят ми е Пъг, не Поог.
Хокану като че ли стъписа от това, че го поправиха, но по-големият брат кимна и изговори на глас имената им няколко пъти, докато не ги изрече правилно. След което каза:
— Коне яздили ли сте?
Двамата роби кимнаха и Касуми рече:
— Хубаво. Тогава ще можете да ми покажете как се язди най-добре.
Пъг зашари с поглед, доколкото бе възможно, без да вдига глава, но нещо задържа очите му. До господаря на Шинцаваи бе подредена игрална дъска с познати фигури. Камацу забеляза това и каза:
— Познаваш ли тази игра?
Пресегна се и придърпа дъската така, че да застане пред него. Пъг отвърна:
— Знам я, господарю. Наричаме я „чаха“.
Хокану погледна брат си, който се наведе към баща им.
— Много пъти съм казвал, татко, че с варварите е имало контакти и преди.
Баща му махна пренебрежително с ръка.
— Празна теория. — А на Пъг каза: — Седни тук и ми покажи как се местят фигурите.
Пъг приседна и се помъчи набързо да си припомни уроците на Кълган. В играта се бе оказал посредствен ученик, но няколко основни начала знаеше.
— Тази отпред може да се движи само едно квадратче напред, освен при първия ход, господарю. Тогава може да се мести и две квадратчета. — Господарят кимна и му махна да продължи. — А това е офицер и се движи ето така — каза Пъг.
След като Пъг показа движението на различните фигури, владетелят на Шинцаваи каза:
— Ние наричаме тази игра шаах. Фигурите са с различни имена, но правилата са същите. Я да поиграем.
Камацу даде на Пъг белите фигури. Той започна с обичайния ход на пешката пред царя и Камацу контрира. Пъг играеше лошо и го биха набързо. Останалите изгледаха цялата игра онемели. Когато свърши, владетелят попита:
— Добър играч ли си сред вашия народ?
— Не, господарю. Слаб съм. Съвсем слаб.
Мъжът се усмихна и покрай очите му се събраха бръчици.
— В такъв случай, изглежда, народът ви не е толкова варварски, колкото смятат. Скоро ще поиграем пак.
После кимна на по-големия си син и Касуми стана, поклони се на баща си и каза на Пъг и Лаури:
— Елате.
Поклониха се на господаря на къщата и излязоха след Касуми през вратата. Той ги преведе из къщата, до една по-малка стая с два нара и възглавници по пода.
— Ще спите тук. Моята стая е съседната. Искам винаги да сте подръка.
Лаури се осмели да проговори.
— Какво желае господарят от нас?
Касуми го изгледа.
— От вас, варварите, никога няма да се получат добри роби. Твърде често си забравяте мястото.
Лаури взе да заеква някакво извинение, но Касуми го прекъсна.
— Няма значение. Ще ме учите на разни неща, Лаури. Ще ме учите на езда и как да говоря езика ви. И двамата. Искам да се науча да разбирам… — и той издаде някакви нечленоразделни носова звуци — какво означава този шум, когато си говорите.
Разговорът се прекъсна от звънване на камбана, което отекна аз цялата къща, и Касуми каза:
— Идва Велик. Останете си в стаята. Трябва да ида да го посрещна с баща ми. — Излезе бързо и остави двамата мидкемийци зачудени от толкова внезапния поврат в живота им.
На два пъти през следващите два дни Пъг и Лаури зърнаха важния гост. На външност много приличаше на господаря Шинцаваи, но беше по-слаб и носеше черния халат на цурански Велик. Пъг подпита неколцина от къщната прислуга и усця да понаучи нещо. Двамата с Лаури не бяха виждали в живота си такова страхопочитание, с каквото цураните се отнасяха към своите Велики. Изглежда, те представляваха някаква отделна сила и при смътното си знание за обществените отношения при цураните Пъг не можеше да проумее как точно се вписват във всичко останало. Първоначално си беше помислил, че Великите са поставени под някакво обществено клеймо, защото единственото, което му отговаряха, беше, че Великите са „извън закона“. След това от обясненията на един отегчен от варварското му невежество цурански роб разбра, че Великите нямат почти никакви обществени ограничения, в замяна на някаква неназована служба в полза на Империята.
През това време той бе направил едно малко откритие, което донякъде пооблекчи тегобата на пленничеството му. Зад стоборите на нийдра се беше натъкнал на колибка, пълна с джавкащи и палаво махащи с опашки кученца. Бяха единствените съвсем подобни на мидкемийски животинчета, които беше срещал в Келеуан, и той изпита необяснима радост от това. Върна се тичешком в стаята им, взе Лаури и го заведе при колибата. Сега, по време на почивката, седяха сред игриво подскачащите наоколо кученца.
Шумната им игра разсмя Лаури. Не приличаха на ловните хрътки на херцога, бяха с по-дълги крака и по-мършави. Ушите им бяха остри и щръкваха при всеки звук.
— Виждал съм и преди от тази порода, в Гълби. Това е едно градче по Великия северен търговски път на Кеш. Наричат ги „сиви хрътки“ и ги използват за гонитба на дивите котки и антилопите из степите край Долината на слънцето.
Грижещият се за кучкарника роб, мъж с провиснали вежди, казваше се Рахмад, дойде при тях, изгледа ги подозрително и попита:
— Какво правите тук?
Лаури изгледа строгия мъж и подръпна закачливо муцунката на едно от разлудувалите се палета.
— Не сме виждали кучета, откакто напуснахме родната си земя, Рахмад. Господарят ни е зает с Великия и решихме, че можем да навестим чудесния ти кучкарник.
При споменаването на „чудесния кучкарник“ лицето на навъсения роб видимо просветна.
— Старая се да ги пазя здрави и да са добре. Трябва да ги държим заключени, защото се опитват да гонят чо-джа, които никак не ги обичат. — За миг Пъг си помисли, че може би са ги докарали от Мидкемия като коня, но когато попита откъде са ги взели, Рахмад го изгледа, сякаш го взе за побъркан, и каза: — Ти да не си стоял много на слънце, че говориш така? Винаги е имало кучета.
По-късно същата нощ Пъг се събуди и видя тъкмо влизащия в стаята им Лаури.
— Къде беше?
— Шшт! Цялата прислуга ли искаш да разбудиш? Хайде, спи.
— Къде си ходил? — попита шепнешком Пъг.
Видя ухилената физиономия на Лаури в сумрака.
— Посетих една помощничка в кухнята да… си побъбрим.
— Охо. Алморела ли?
— Да — отвърна весело приятелят му. — Страхотна е.
Младата робиня, работеща в кухнята, беше хвърлила око на Лаури още откакто пристигнаха с кервана преди четири дни.
— И ти трябва да се сприятелиш с някоя — каза Лаури. — Така нещата започват да изглеждат съвсем другояче.
— Има си хас — отвърна Пъг със смесица от неодобрение и завист. Алморела беше ведро и усмихнато момиче, почти на годините на Пъг, с весели тъмни очи.
— Онази мъничката, Катала, например. Струва ми се, че те харесва.
Бузите на Пъг пламнаха и той замери приятеля си с възглавницата си.
— Защо просто не млъкнеш и не легнеш да спиш?
Лаури едва потисна смеха си, изтегна се в постелята си и остави Пъг да размишлява сам.
