владетеля на Шинцаваи. Поведението му спрямо надзирателя в лагера в тресавището беше безмилостно, но Пъг знаеше, че това не е някаква лична приумица. — Хокану беше цуранин, а цураните усвояваха още от младини суровите правила на поведение и ги следваха неотстъпно.
Касуми усети, че Пъг го гледа напрегнато, и въздъхна.
— Боя се, че започвам да се размеквам от вашите другоземски нрави, Пъг. — Замълча. — Хайде, поразкажи ми още за твоя народ и какво… — Касуми замръзна, сграбчи Пъг за рамото, килна глава на една страна и се заслуша. После промълви. — Не! Не може да бъде! — Изведнъж се извърна и извика: — Набег! Туни!
Пъг се вслуша и успя да долови някакъв далечен тътен, сякаш през полето препускаше стадо буйни коне. Качи се на оградата, вгледа се в далечината и успя да различи връхлитащите от леса силуети.
Загледа се вцепенен от удивление в странните същества, наречени туни, понесли се към имението. Бяха едри същества, подобни на кентаври, и отдалече приличаха на конници. Долната част на телата им приличаше не толкова на конска, колкото на елен или лос, но бяха по-мускулести. Горната, от кръста нагоре, беше съвсем човешка, но лицата им по-скоро наподобяваха на лица на маймуни с издължени муцуни. Цялото тяло, без лицето, беше покрито с гъста дълга козина, сивкава на цвят и прошарена с бяло. Всяко от съществата държеше кривак или секира с каменно острие.
Хокану и охраната на дома притичаха от войнишките постройки и заеха позиции край оградата. Стрелците заприготвяха лъковете, а мечоносците се подредиха в редици, готови да посрещнат удара.
Изведнъж Лаури се озова до Пъг, с недовършената си лютня в ръка.
— Какво става?
— Нападение на туни!
Лаури за миг се закова на място, после остави лютнята и прескочи оградата.
— Какво си намислил? — изрева му Пъг.
Трубадурът свърна крадешком покрай свирепия сив жребец и се метна на гърба на друг от конете, най- силната кобила в цялото стадо.
— Ще се опитам да отведа животните на безопасно място.
Пъг кимна и отвори портата. Лаури подкара кобилата навън, но сивият попречи на останалите да го последват, като задържа стадото накуп. Пъг се поколеба за миг, след което каза:
— Алгон, дано да си знаел на какво си ме учил. — Пристъпи кротко до буйния жребец, стараейки се мълчаливо да му внуши, че трябва да се подчини. Когато жребецът сви уши и изцвили към него, Пъг му подвикна кратко: — Стой!
Ушите на коня щръкнаха при командата и животното като че ли се напрегна да реши дали да я изпълни. Пъг знаеше, че разчетът на времето е решаващ, и продължи да го приближава с постоянен ритъм. Конят го изгледа как пристъпва към него и Пъг отново подвикна:
— Стой!
След което, преди животното да побегне, го сграбчи за гривата и се метна на гърба му.
Обученият за битки боен кон, дали по съвпадение, или по чиста случайност, изглежда, реши, че Пъг достатъчно прилича на бившия му господар, за да се подчини. Навярно се дължеше и на шумотевицата на приближаващата се битка, но все едно по каква причина, сивият скочи напред, подчинявайки се на петите на Пъг, и се понесе в галоп през портата.
— Лаури, изведи останалите! — викна Пъг.
Жребецът свърна наляво. Пъг се обърна и се увери, че стадото тръгва след яхнатата от Лаури кобила водачка.
— Пазете конете настрана от битката — викна Касуми. — Това е „кървав набег“ и туните няма да отстъпят, докато всеки от тях не убие поне веднъж. — Извика на Лаури да спре и когато малкото стадо се струпа, хвана един от конете, набързо го оседла, яхна го и свърна настрани от останалите.
Пъг и Лаури препуснаха пред другите четири коня към противоположния край на имението. Гледаха да задържат конете заедно и извън полезрението на нападащите туни.
Иззад ъгъла на къщата се появи един войник, понесъл оръжия, и извика на Пъг и Лаури:
— Господарят Касуми заповяда да пазите конете с цената на живота си! — Подаде на двамата роби по един меч и щит и се затича обратно.
Пъг огледа странното въоръжение, наполовина по-леко от онова, с което се беше учил да се бие. Пронизителен вик прекъсна огледа и от другата страна на къщата се появи препускащият Касуми — биеше се с един от воините на туните. Големият син на Шинцаваи яздеше добре и макар да не се беше упражнявал много за бой от конски гръб, боравеше ловко с меча. Липсата му на опит се компенсираше от неумението на туна и изненадата от срещата му с коня, защото макар да се беше сражавал със свои събратя, непознатото за него животно също нападаше, като го хапеше по гърдите и лицето.
Подушил миризмата на туна, жребецът на Пъг се изправи на задните си крака и за малко да го хвърли. Останалите коне зацвилиха и Пъг едва ги задържа да не се впуснат напред.
— Не им харесва миризмата на тия твари — изрева Лаури. — Виж как се държи конят на Касуми.
Появи се нов кентавроид, Лаури нададе вик и препусна да го пресрещне. Озоваха се един срещу друг, оръжията им задрънчаха и Лаури посрещна замаха на кривака му с щита си. Мечът му прониза съществото в гърдите, то изрева на странния си гърлен език, олюля се и рухна.
Пъг чу рев откъм къщата, обърна се и видя как една от тънките плъзгащи се врати се пръсна и през нея излетя нечие тяло. Беше един от робите. Той успя да се изправи, след което се срина. От широката рана на главата му шуртеше кръв. През потрошената врата излетяха още няколко души.
Последни бяха Катала и Алморела, а след тях препускаше тун. Съществото се понесе към Катала, вдигнало над главата си дебел кривак.
Пъг изрева името и и сивият боен кон усети тревогата на ездача си и без никаква команда скочи напред и пресрещна туна. Беше се разярил от шума на битката, както и от вонята на съществото, и се стовари с цялата си тежест върху кентавроида, захапа го и започна да го рита с тежките си предни копита. Пъг падна тежко на земята, изправи се, залитна към свилата се на земята Катала и я дръпна настрани от подивелия жребец.
Сивият изцвили, изправи се на задните си крака, стовари предните си копита върху гърдите на съществото и продължи да го рита и тъпче, макар да нямаше и капка съмнение, че лежащата на земята твар вече е мъртва.
Пъг извика на коня да спре и да застане мирно. Жребецът изпръхтя презрително и спря, но ушите му останаха изпънати назад и Пъг забеляза как мускулите по тялото му потръпват. Той пристъпи до него, потупа го по шията и животното се укроти.
После настъпи тишина. Пъг се огледа. Лаури се опитваше да събере пръсналите се коне. Пъг се върна при Катала. Тя седеше разтреперана на тревата, Алморела бе до нея.
Той коленичи до Катала и промълви:
— Добре ли си?
Тя вдиша дълбоко и му отвърна с изплашена усмивка.
— Да. Но бях сигурна, че след миг ще ме убие.
Пъг се вгледа в момичето, което бе започнало да означава толкова много за него, и каза:
— И аз си го помислих. — И изведнъж и двамата се усмихнаха. Алморела стана и каза, че щяла да отиде да се погрижи за другите. — Толкова се уплаших… — промълви Пъг. — Направо щях да полудея.
Катала докосна с ръка бузата му и той едва сега усети, че лицето му е мокро от сълзи.
— Толкова се уплаших… — повтори той.
— И аз за теб. Помислих си, че ще загинеш, както връхлетя срещу туна. — Тя се разплака и се отпусна в прегръдката му. — Не знам какво щях да направя, ако беше загинал. — Пъг я притисна силно до себе си. — Имението е съсипано — въздъхна тя. — Септием ще ни намери хиляди неща за оправяне. — И понечи да се изправи, но Пъг я стисна за ръката.
— Досега не го знаех. Обичам те, Катала.
Тя му се усмихна и го погали по бузата.
— И аз те обичам, Пъг.
Откритието им бе прекъснато от появата на господаря на Шинцаваи и по-младия му син — оглеждаха щетите. В същия момент иззад ъгъла се появи Касуми, целият оплискан в кръв, дръпна юздите на коня си,
