долината на Дърони. Жена му беше починала предната година от треска и го бе оставила с две малки дечица. Тя се опита да ми обясни нещата, но аз не исках да я слушам. Какво знаех тогава? Нямах още и шестнадесет, а светът ми се струваше най-простото нещо.
Пъг кимна.
— Разбирам те.
— Виж, опитвам се само да ти кажа, че проблемът ти ми е ясен. Мога да ти обясня как става…
— Това го знам — прекъсна го Пъг. — Не съм расъл при монаси.
— Но не знаеш точно как става.
Пъг кимна и двамата се засмяха.
— Мисля, че просто трябва да отидеш при момичето и да й споделиш чувствата си — каза Лаури.
— Просто така, да й кажа?
— Ами да. Любовта си е като повечето други неща — винаги се получава най-добре, ако участва и главата. Глупавите усилия ги остави за глупавите неща. Хайде.
— Сега? — уплашено попита Пъг.
— Все някога трябва да се почне, нали?
Пъг кимна и без повече приказки излезе. Тръгна по тъмните притихнали коридори и стигна до пристройката за робите. Вдигна ръка да почука, но се поколеба — мъчеше се да измисли какво точно да направи. Изведнъж вратата се плъзна и се отвори. На прага беше застанала Алморела, загърната в робата си и с разрошена коса.
— О! — прошепна тя. — Мислех, че е Лаури. Почакай малко. — Изчезна в стаята и скоро се появи отново с вързоп в ръце. Потупа Пъг по ръката и се забърза към тяхната стая.
Пъг остана още малко на прага, след което прекрачи колебливо. Видя Катала, завита с одеяло на постелята си. Докосна я по рамото и тихо промълви името й. Тя се събуди и се изправи стресната, придърпа одеялото около раменете си и прошепна:
— Какво правиш тук?
— Ами… исках да поговорим. — След като започна, думите се запрепъваха една през друга. — Съжалявам, ако съм направил нещо, с което съм те ядосал. Или ако не съм направил. Искам да кажа, според Лаури, ако не направиш нещо, което човек очаква от теб, е също толкова лошо, колкото ако му обърнеш прекалено внимание. Само че, разбираш ли, аз не съм много сигурен. — Тя затисна устата си с шепа, за да не прихне, защото видя окаяната му физиономия въпреки сумрака. — Искам да кажа, че… искам да кажа, че съжалявам. Съжалявам за това, което съм направил. Или за което не съм направил…
Тя докосна устните му с връхчетата на пръстите си, за да го накара да замълчи. Ръката й се плъзна около врата му и придърпа главата му. Целуна го бавно и му каза:
— Глупчо. Иди затвори вратата.
Лежаха един до друг. Ръката на Катала бе отпусната на гърдите на Пъг, а той беше забил поглед в тавана. Момичето измърка в съня си и той погали гъстата коса и мекото й рамо.
— Какво? — попита го сънено тя.
— Просто си мислех, че не съм бил толкова щастлив, откакто ме направиха член на двора на херцога.
— Мм… Хубаво. Какво е „херцог“?
Пъг се замисли.
— Като господар тук, само че е по-друго. Моят херцог бе братовчед на краля и третият по влияние човек в Кралството.
Тя се притисна по-плътно до него.
— Трябва да си бил важна особа, щом си бил в свитата на такъв човек.
— Не бих казал. Просто му направих една услуга и той ме възнагради за нея. — Стори му се неуместно да споменава името на Карлайн. Момчешките му блянове за принцесата изглеждаха твърде детински пред онова, което бе изпитал тази нощ.
Катала се превъртя по корем и подпря брадичката си с ръка.
— Колко жалко, че нещата не са по-различни.
— Как, обич моя?
— Татко ми беше беше земеделец. Ако можехме да отидем в Коалдра, щеше да получиш място в Съвета на воините. Те винаги имат нужда от способни мъже. И щяхме да можем да сме заедно.
— Но и тук сме заедно, нали?
Катала го целуна леко.
— Да, скъпи, заедно сме. Но и двамата помним какво е да си свободен, нали?
Пъг се изправи.
— Старая се да не мисля за това.
Тя го прегърна и го притисна до себе си като дете.
— Трябва да е било ужасно в блатата. Чували сме какво разправят за тях, но никой не го е изпитал — промълви тя тихо.
— И по-добре, че не знаете.
Катала го целуна и след това се гмурнаха отново в онова топло място за двама, където времето е спряло и където забравяш всякаква мисъл за лоши и страшни неща. През остатъка от нощта си дариха любов, потопени в дълбочината на чувство, непознато и ново и за двамата. Пъг не можеше да прецени дали е познавала други мъже преди него, а и не искаше да пита. Не беше важно. Единственото, което беше важно, бе, че сега тя е тук, с него. Окъпа го и го пречисти това море от нови наслади и вълни от усещания, никога неизпитвани досега. Не разбираше напълно чувствата си, но нямаше съмнение, че това, което изпитва към Катала, е по-истинско и по-привличащо от изпълнения с благоговение объркващ копнеж, който бе изпитвал към Карлайн.
Минаха няколко седмици и животът на Пъг навлезе в руслото на едно спокойно и подредено ежедневие. Понякога прекарваше вечерта в игра на чаха с господаря на Шинцаваи и разговорите им задълбочаваха представите на Пъг за особеностите в нравите и живота на цураните. Не можеше повече да мисли за тези хора като за чужди, защото виждаше, че ежедневието им твърде много напомня на онова, което помнеше от момче. Имаше смайващи различия, например стриктното придържане към неписания закон на честта, но подобията далеч надвишаваха различията.
Катала се превърна в средоточието на битието му. Събираха се винаги, когато бе възможно, хранеха се заедно, казваха си набързо по нещичко и при всяка възможност оставаха заедно през нощта. Пъг беше сигурен, че другите роби знаят за нощните им срещи, но близостта между хората в бита на цураните ги бе приучила да си затварят очите пред личните навици на другите, а и никой не обръщаше особено внимание на интимния живот на двама роби.
Няколко седмици след първата си нощ с Катала Пъг се оказа насаме с Касуми, докато Лаури се караше за пореден път и много шумно с дърводелеца, с когото трябваше да довършат прословутата му лютня. Занаятчията смяташе за крайно неразумни възраженията на Лаури да боядисат инструмента в яркожълто, с червени ръбчета. И беше абсолютно несъгласен да се оставят да звучат естествените тонове на дървото. Пъг и Касуми решиха да оставят барда да обяснява на майстора нуждата от подходящ резонанс на дървото, явно решен да го убеди повече със силата на гласа си, отколкото на логиката.
Вървяха към двора на конюшнята. Хора на господаря на Шинцаваи бяха закупили още няколко коня и ги бяха пратили в имението, при това, доколкото Пъг схвана, на доста висока цена и с помощта на сложни политически ходове. Когато оставаше насаме с двамата роби, Касуми говореше само на мидкемийски и държеше да го наричат по име. Учеше се бързо на другоземния език и също толкова бързо усвояваше ездата.
— Нашият приятел Лаури — каза Касуми — никога няма да стане добър роб според цуранските представи. Не може да възприеме нашите изкуства.
Пъг се вслуша в ядосаните гласове, които се чуваха откъм пристройката на дърводелеца.
— Мисля, че по-скоро се притеснява дали ще възприемат неговото изкуство.
Стигнаха до конете и се загледаха в един буен сив жребец, който се изправи на задните си крака и
