Пъг седна на нара и опря лакти на коленете си.
— Харесвам я. Много е хубава и ми се струва много мила. Само дето…
— Само дето какво?
Пъг изгледа приятеля си, за да се увери, че не му се подиграва.
Лаури се усмихваше, но приятелски, и Пъг продължи.
— Само дето… има друга.
Лаури зяпна.
— Коя? Като изключим Алморела, Катала е най-хубавото слугинче в този забравен от боговете свят. — Той въздъхна. — Честно казано, тя дори е по-хубава от Алморела, макар и малко. Освен това не съм те забелязал да говориш с друга жена, а щях да те подуша веднага, ако се натискаш с някоя.
Пъг поклати глава и сведе поглед.
— Не, Лаури. Имах предвид у дома.
Лаури отново зяпна, след което се отпусна по гръб и изстена.
— „У дома!“ Какво да го правя това дете? Капка ум няма! — Надигна се на лакът и попита: — Нима това ми го казва Пъг? Момъкът, който непрекъснато ме съветва да оставя миналото зад гърба си? Този, който непрекъснато ми твърди, че ако непрекъснато мислиш за нещата у дома, ще си докараш бърза смърт?
Пъг пренебрегна жилещите му думи.
— Това е друго.
— Защо да е друго? Кълна се в Рутия… която в мигове на доброта закриля глупците, пияниците и бардовете — как можеш да ми твърдиш, че е друго? Представяш ли си поне за миг, че имаш шанс едно на десет пъти по десет хиляди, че ще можеш отново да видиш това момиче, което и да е то?
— Така е, но мисълта за Карлайн ме е предпазвала да не загубя ума си толкова много пъти, че… — Той въздъхна. — Всички имаме нужда от една мечта, Лаури.
Лаури изгледа мълчаливо младия си приятел, после също въздъхна.
— Да, Пъг. Всички имаме нужда от една мечта. И все пак мечтата е едно, а една жива, дишаща, топла жена е нещо съвсем друго. — Видя, че Пъг се подразни от намека, и побърза да смени темата. — Коя е тази. Карлайн, Пъг?
— Дъщерята на господаря ми Боррик.
Лаури се ококори.
— Принцеса Карлайн? — Пъг кимна и Лаури едва не прихна. — Най-желаната благородническа дъщеря в Западните владения след дъщерята на принц Крондорски? Човече, в теб са се криели заложби, за които никога не съм подозирал! Я ми разкажи за нея.
Пъг му заразказва, отначало бавно, за момчешките си увлечения и как след това се бяха, развили отношенията му с Карлайн. Лаури го слушаше смълчан, зарязал всякакви въпроси и оставил Пъг да излее докрай таените с години чувства. Най-накрая Пъг каза:
— Навярно точно това най-много ме безпокои у Катала. В едно нещо двете с Карлайн много си приличат. И двете имат силна воля и не крият настроенията си.
Лаури кимна, без да каже нищо. Пъг замълча и след малко отрони:
— Докато бях в Крудий, известно време ми се струваше, че съм влюбен в Карлайн. Но не съм сигурен. Не е ли странно?
Лаури поклати глава.
— Не, Пъг. Има много начини да обича човек. Понякога толкова ни се иска да сме влюбени, че не подбираме много в кого точно да се влюбим. Друг път издигаме любовта на пиедестал и я превръщаме в нещо толкова чисто и благородно, че никое нещастно живо същество не може да отговори на изискванията ни. Но в повечето случаи любовта е признание, възможност да кажеш някому: „В теб има нещо, което ценя“. Това не включва женитбата, нито дори физическата любов. Съществува обичта към родителите, обичта към родния град или страна, обичта към близките. Всички те са различни и всичко е любов. Но кажи ми, смяташ ли, че чувствата ти към Катала са същите като към Карлайн?
Пъг сви рамене и се усмихна.
— Не. Не са съвсем същите. С Карлайн беше все едно че исках да я държа настрана, нали разбираш, на ръка разстояние. Все едно че исках да държа събитията под контрол, струва ми се.
— А с Катала?
Пъг отново сви рамене.
— Не знам. Друго е. С нея не изпитвам това желание — да я държа настрани. Сякаш има неща, които ми се иска да й кажа, но не знам как. Като първия път, когато ми се усмихна и всичко в мен се обърка. С Карлайн можех да говоря, когато замълчеше и ме оставеше да говоря. Катала мълчи, а аз не знам какво да й кажа. — Той въздъхна. — Самата мисъл за Катала ме наранява, Лаури.
Лаури се отпусна по гръб и се засмя.
— Да бе, познато ми е. Но трябва да призная, че имаш вкус към интересни жени. Доколкото виждам, Катала си я бива, а и принцеса Карлайн…
— Като се върнем, ще се погрижа да ви запозная — отвърна му Пъг малко рязко.
Лаури не обърна внимание на тона му.
— Ще ти го напомня. Виж… имах предвид, че, изглежда, имаш дарбата да намираш интересни жени. — Той въздъхна тъжно и продължи: — Жалко, че за себе си не мога да кажа същото. Досега съм попадал главно на кръчмарски слугини, на селски щерки или просто на уличници. Не знам какво да ти кажа.
— Лаури — промълви Пъг. — Не знам… Не знам какво да направя.
Лаури го изгледа продължително, после отметна глава и прихна. Забеляза надигащия се в Пъг яд и сбра умолително длани пред лицето си.
— Извинявай, Пъг. Не се смея на теб. Просто не очаквах да го чуя.
— Бях млад, когато ме плениха, нямах и шестнадесет години — каза Пъг. — Винаги съм бил по-дребен от другите момчета на моята възраст, затова и момичетата не ми обръщаха много внимание, до Карлайн, имам предвид, а след като станах скуайър, ги беше страх ла ме заговорят. А след това… О, по дяволите, Лаури! Четири години бях в блатата. Имал ли съм някакъв шанс да бъда с жена?
Лаури помълча, после каза:
— Знаеш ли, всъщност си прав. Та ти не си имал време за тези неща.
— Какво да направя?
— А какво би искал да направиш? — Той го изгледа загрижено.
— Ами… бих искал да… съм с нея. Не знам.
Лаури потърка брадичката си.
— Виж, Пъг, никога не бях предполагал, че ще водя подобен разговор с някой друг, освен със сина си един ден, ако имам такъв. Не исках да ти се подигравам. Просто ме хвана неподготвен. — Той зарея поглед към тавана и продължи: — Баща ми ме изхвърли на улицата, когато бях едва дванадесетгодишен — бях най-голямото момче, а той трябваше да храни още седем гърла. А мен в земеделието хич не ме биваше. Двамата с един приятел, съсед, отидохме в Тир-Сог и една година живяхме по улиците. Той се хвана с една шайка наемници като готварче и след време стана войник. Аз пък се присламчих към една трупа пътуващи музиканти…
— Станах мъж на тринадесет години — продължи Лаури. — В трупата имаше една жена, вдовица на един певец, пътуваше с братята и братовчедите си. Беше само на двадесет, но тогава ми се струваше стара. Тя бе тази, която ме въведе в играта на мъж и жена.
Той замълча за миг, унесен в отдавна забравени спомени, после се усмихна.
— Беше преди повече от петнадесет години, Пъг. Но все още виждам лицето й. Дадохме воля на страстта си. Не бяхме го мислили предварително. Просто се случи, един следобед край пътя.
— Тя беше… мила. — Той вдигна очи към Пъг. — Знаеше, че ме е страх, въпреки цялото ми перчене. — Усмихна се и притвори очи. — Все още виждам слънцето между клоните зад лицето й и усещам мириса й, смесен с аромата на диви цветя. — Отвори очи и каза: — Следващите две години живяхме заедно, докато се учех да пея. А след това напуснах трупата.
— Какво стана? — попита Пъг, за когото тази история беше съвсем нова. Досега Лаури никога не му беше разказвал за младостта си.
— Ами тя се омъжи. Добър човек беше, ханджия в един крайпътен хан между Малаково средище и
