— Никога.
— Как избират Властелина на войната? — попита Пъг.
— Трудно е да се обясни. Когато старият Властелин на войната умре, клановете се събират. Става голям събор на владетели, защото идват и главите на всички родове. Събират се, кроят, заговорничат и понякога се пролива кръв, но в края на краищата се избира нов Властелин на войната.
— Тогава какво пречи на клана на предишния Властелин на войната да си запази поста, след като той е най-влиятелният? — попита Пъг.
Касуми го погледна смутено.
— Не е лесно да се обясни. Може би трябва да си цуранин, за да го разбереш. Има закони, но по- важното е, че има обичаи. Колкото и власт да придобие един клан или един род в него, единствено владетелят на една от пет фамилии може да бъде избран за Властелин на войната. Това са Кеда, Тонмаргу, Минванаби, Оаксатукан и Ксакатекас. Така че на обсъждане подлежат само петима владетели. Сегашният Властелин на войната е от Оаксатукан, тъй че светлината на клана Канацаваи тлее смътно. Неговият клан, Омечан, сега е във възход. Съперничат им единствено Минванаби и засега те са в съюз във военните усилия. Такива са нещата.
Лаури поклати глава.
— Пред тези родове и кланове нашата политика изглежда проста.
Касуми се засмя.
— Това не е политика. Политиката е работа на партиите.
— Партии ли? — попита Лаури, явно съвсем оплел се в темата.
— Има много партии. Синьото колело, Златното цвете, Нефритовото око, Партията на прогреса, Военната партия и други. Родовете могат да принадлежат към различни партии, като всяка се стреми да удовлетвори нуждите си. Понякога се случва родове от един и същи клан да принадлежат към различни партии. Друг път се пресъюзяват, за да задоволят нуждите си в момента. Или могат да поддържат две партии наведнъж, или нито една.
— Но така управлението ви изглежда доста нестабилно — отбеляза Лаури.
Касуми се засмя.
— Опазило се е такова над две хиляди години. Ние имаме една стара поговорка: „В Съвета няма братя“. Запомни я и ще го разбереш по-добре.
Пъг много внимателно прецени следващия си въпрос.
— Господарю, във всичко това вие изобщо не споменахте за Великите. Защо?
Касуми спря да бърше коня и го изгледа продължително, след което поднови заниманието си.
— Те нямат нищо общо с политиката. Те са извън закона и нямат никакъв клан. Защо питаш?
— Просто защото се радват на голяма почит и тъй като един от тях наскоро гостува тук, помислих, че може да ми обясните.
— Радват се на висока почит, защото съдбата на Империята винаги е била в техните ръце. А това е тежка отговорност. Прекъсват всичките си връзки и малцина от тях имат личен живот извън общността на магьосниците. Семейните се разделят и децата им ги изпращат да живеят при предишните им домове, когато порастат. Много трудно нещо е тяхното. Правят много жертви.
Пъг гледаше Касуми напрегнато. Господарят като че ли се притесняваше.
— Великият, който дойде да се види с баща ми, като момче е бил член на нашата фамилия. Той всъщност е мой чичо. Мъчително е за нас, защото той трябва да спазва формалностите и не може да изрази роднинската си привързаност. Мисля, че щеше да е по-добре, ако си стоеше настрана и изобщо не беше идвал.
— Но защо е така, господарю? — попита тихо Лаури.
— Защото е трудно за Хокану. Преди да ми стане брат, той беше син на Великия.
Привършиха с грижите за коня и излязоха изпод навеса. Бетел затича напред, защото усещаше, че наближава времето за храна. Когато минаха покрай кучешката колиба, Рахмад й подвикна и тя отиде при другите кучета.
През целия път мълчаха. Касуми влезе в стаята си, без да обели и една дума на двамата мидкемийци. Пъг седна на нара си и зачака камбаната за вечеря, замислен над това, което бе научил. Въпреки толкова странните си обичаи, цураните всъщност почти не се отличаваха от мидкемийците. Това му се стори успокоително и в същото време — тревожно.
След три седмици му се наложи да си блъска главата над друг проблем. Катала напоследък даваше ясно да се разбере, че никак не е доволна от липсата на внимание от негова страна. Отначало с дребни хитрини, а след това все по-натрапчиво, момичето се опитваше да спечели вниманието му. Накрая чашата преля, когато един следобед той се сблъска с нея зад навеса на кухнята.
Лаури и Касуми се мъчеха да измайсторят лютня с помощта на един вещ в дърводелството роб на Шинцаваи. Касуми бе проявил интерес към музиката на трубадура и през последните няколко дни наблюдаваше отблизо караниците на Лаури със занаятчията за избора на подходящо дърво, как да се оформи дървената коруба и как да се нагоди самият инструмент. Лаури се притесняваше освен това дали от сушените черва на нийдра ще се получат добри струни и за още хиляда дреболии. На Пъг всичко това му се струваше крайно досадно и само след няколко дни започна да си търси какви ли не извинения, за да се измъкне. Миризмата на дяланото дърво твърде много му напомняше за сеченето на дърветата в блатото, поради което не изпитваше голямо удоволствие да се мотае около гърнетата с клей под навеса на дърводелеца.
Та този следобед се беше изтегнал под навеса зад кухненската пристройка и изведнъж Катала се появи иззад ъгъла. Като я видя, стомахът му се сви. Струваше му се много привлекателна, но всеки път, когато се опиташе да я заговори, с ужас разбираше, че не знае какво да й каже. Успяваше само да смотолеви няколко глупави фрази, объркваше се и гледаше бързо да се махне. Напоследък дори беше престанал да й говори. Тя се приближи до него, той й се усмихна разсеяно и тя като че ли понечи да го подмине, но спря и го погледна. От очите й едва не бликнаха сълзи.
— Какво ми е? Толкова ли съм грозна, че не можеш да ме понасяш?
Пъг онемя и я загледа с отворена уста. Катала също го изгледа, после го срита по крака и изсумтя:
— Тъп варварин! — И побягна.
Сега Пъг седеше в стаята смутен и объркан от следобедния инцидент. Лаури остави недовършената лютня и ножа настрана и каза:
— Какво те тревожи, Пъг? Имаш вид, сякаш току-що са те назначили за надзирател и те връщат в блатото.
Пъг се изтегна на постелята си и заби поглед в тавана.
— Заради Катала.
— Охо!
— Какво „охо“?
— Нищо. Само дето Алморела ми разправя, че напоследък била станала непоносима, а ти си бил като ударен с боздуган. Какво става?
— Не знам какво става. Тя просто е… просто… Днес ме изрита.
Лаури отметна глава и се разсмя.
— Защо, в името на небесата, те е изритала?
— Откъде да знам? Просто ме изрита.
— Ти какво направи?
— Нищо не съм направил.
— Ха! — Лаури избухна в смях. — Точно това е бедата, Пъг. Доколкото разбирам от жени, има само едно нещо, което жената мрази повече от това някой, когото тя не харесва, да й обръща прекалено внимание. И то е този, който й харесва, да не й обръща внимание.
Пъг го погледна унило.
— И аз си мислех, че е нещо такова.
На лицето на Лаури се изписа изненада.
— Какво има? Не я ли харесваш?
