— Кой си ти, че стоиш тук и излъчваш силата?
При тези думи цураните се стъписаха, а Лаури погледна Пъг объркано.
— Роб съм, господарю.
— Дай ми ръката си.
Пъг се пресегна и Великият взе ръката му. Устните му се раздвижиха безмълвно, очите му се замъглиха. Пъг усети някаква топлина, протичаща през дланта му и обливаща го отвътре. Стаята сякаш засия, изпълнена с мека белезникава мъгла. Скоро единственото, което можеше да вижда, останаха очите на магьосника. Умът му се замъгли и времето като че ли спря. Усети някакъв натиск в главата си, сякаш нещо се опитваше да проникне в съзнанието му. Възпротиви се и натискът отстъпи.
Погледът му се проясни и двете тъмни очи сякаш се отдръпнаха от лицето му и той отново можеше да види всичко останало в стаята. Магьосникът пусна ръката му и отново го попита:
— Кой си тй?
Само за кратко блесналите искрици в очите му показаха дълбоката му тревога.
— Аз съм Пъг, чирак на магьосника Кълган.
Владетелят на Шинцаваи зяпна и на лицето му се изписа объркване.
— Как…
Великият в черния халат се изправи и обяви:
— Този роб не е повече собственост на този дом. От днес той принадлежи на Конгрегацията.
В стаята настъпи гробна тишина. Пъг не разбираше какво става и се уплаши.
Магьосникът извади от халата си някакво устройство. Пъг си спомни, че беше виждал нещо такова преди, при набега в лагера на цураните, и страхът му се усили. Магьосникът го включи и то забръмча също като онова. Постави ръка на рамото на Пъг и стаята потъна в сива мъгла.
Глава 21
Подмяна
Принцът на елфите чакаше майка си.
Много се беше струпало на главата му и тази нощ трябваше да поговори с нея. Напоследък нямаше много удобни случаи за това, тъй като обхватът на войната се беше разширил и той намираше все по-малко време да остане сред сенчестите обиталища на Елвандар. Като боен вожд на елфите той се задържаше на бойното поле почти всеки ден, откакто последния път пришълците се бяха опитали да прехвърлят реката.
След обсадата на замъка Крудий преди три години нашествениците от чуждия свят бяха прииждали всяка пролет: гъста гмеж като мравешки пълчища, връхлитаха през реката — по повече от десет души срещу един елф. Всяка година елфското вълшебство ги надвиваше. Стотици бяха нахлували в спящите поляни, за да потънат в безкраен сън, а почвата поглъщаше телата им, за да натори вълшебните дървеса. Други се отзоваваха на призива на дриадите и се втурваха да догонят омайните песни на феите, докато в страстта си по стихийните същества не умираха от жажда, все още в прегръдките на нечовешката им любов, за да подхранят дървесните духове с дъха на живота си. Други попадаха на горските същества — гигантски вълци, мечки и лъвове, отвърнали на призива на елфските бойни рогове. Дори клоните и коренищата на дърветата в елфските лесове оказваха отпор на нашествениците и ги обръщаха в позорен бяг.
Но тази година за пръв път се бяха появили Черните халати и елфското вълшебство в голяма степен се оказа притъпено. Елфите бяха надвили, но Калин се тревожеше дали ще удържат, когато пришълците се върнат.
Тази година джуджетата на Сивите кули отново се бяха притекли на помощ на елфите. След като моредел напуснаха Зеленото лоно, джуджетата се бяха прехвърлили от зимните си обиталища в планините, присъединявайки се към защитата на Елвандар. За трета година след обсадата на Крудий джуджетата бяха доказали силата си, сдържайки чуждоземните нашественици отвъд реката. С джуджетата дойде и човекът, наречен Томас.
Майка му влезе и принц Калин вдигна очи и стана. Кралица Агларана се разположи на трона си и каза:
— Радвам се да те видя, сине.
— И аз се радвам да те видя, майко. — Той седна в нозете й и зачака думите, от които имаше нужда. Майка му седеше търпеливо, усетила тревогата му.
Най-сетне той не издържа и промълви:
— Тревожи ме Томас.
— Мен също — отвърна кралицата умислено.
— Затова ли те нямаше, когато той дойде в двора?
— Затова… и по други причини.
— Как е възможно чародейството на Древните все още да е силно след толкова векове?
Зад трона се чу глас:
— Хм. Това било значи?
Двамата се обърнаха и видяха Долган, който пристъпи към тях от сумрака, със запалена лула. Кралицата го изгледа с гняв.
— Не знаех, че джуджетата имат навик да подслушват, Долган.
Вождът на джуджетата пренебрегна жилото в думите й.
— Този навик ни е чужд, милейди. Но бях излязъл да се поразходя… Тези три стаички, които ми отредихте, много бързо се изпълват с дим — и ви чух случайно. Не исках да ви прекъсвам.
— Зная, че можете да се промъквате крадешком, когато пожелаете, Долган — каза Калин.
Долган сви рамене и издуха облак дим.
— Елфите не са единствените, които умеят да стъпват тихо. Но говорехме за момъка. Ако това, което казвате, е вярно, тогава работата наистина е сериозна. Ако знаех, никога нямаше да му позволя да приеме дара.
Кралицата му се усмихна.
— Вината не е твоя, Долган. Не си могъл да го знаеш. Побоях се, че това ще се случи, още когато Томас дойде при нас, облечен в мантията на Древните. Отначало си мислех, че вълшебството на валхеру няма да му подейства, но сега виждам, че той става все по-малко смъртен с всяка година.
— Нещастна поредица от събития е довела до това. Нашите Заклинатели трябваше да са намерили това съкровище преди векове, ако не беше чародейството на дракона. Столетия минаха в усилия да откриваме и унищожаваме такива реликви, за да попречим на моредел да ги използват. Сега е твърде късно, защото Томас никога няма драговолно да позволи снаряжението да се унищожи.
Долган издуха кълбо дим от лулата си.
— Всяка зима той крачи из дългите коридори и чака да дойде пролетта, за да дойде битката. Не прави почти нищо друго. Седи и пие, или стои на прага и се взира в снега, и вижда в него сигурно нещо, което никой друг не може да види. В такива времена пази снаряжението заключено в стаята си, а започне ли военната кампания, не го сваля дори насън. Променил се е и тази промяна не е естествена. Не, той никога няма да се откаже от снаряжението драговолно.
— Можем да се опитаме да го принудим — каза кралицата. — Но това едва ли ще се окаже разумно. В него като че ли се поражда нещо, нещо, което би могло да спаси моя народ и аз не бих могла да рискувам.
— Не ви разбирам, господарке — каза Долган.
— Аз също не съм съвсем сигурна, Долган, но съм кралица на народ във война. Ужасен враг опустошава земите ни и всяка година става все по-дързък. Чуждоземското чародейство е твърде силно, може би по- силно от всяко чародейство, откакто изчезнаха Древните. Може би точно вълшебството на дара на дракона ще спаси моя народ.
Долган поклати глава.
— Изглежда странно, че такава сила може да се съхрани в една броня.
Агларана се усмихна.
— Нима? А какво да кажем за чука на Толин, който носиш ти? Нима в него няма древни сили? Сили,
