отдаде чест на баща си и каза:
— Избягаха. Разпоредих да се изпратят хора до северните стражеви укрепления. За да пробият чак дотук, изглежда, са надвили някой от гарнизоните.
Владетелят на Шинцаваи кимна и се извърна да влезе в къщата, като извика през рамо първия съветник и другите старши слуги да му докладват за понесените щети.
— Ще поговорим по-късно — прошепна Катала на Пъг и побягна, отзовавайки се на виковете на Септием. Пъг отиде до Лаури, който бе спрял коня си до Касуми. Бардът огледа ливадата, осеяна с труповете на туните, и попита:
— Какви са те?
— Туни. Номадски същества от северната тундра — отвърна Касуми. — Имаме укрепления в подножията на планините, отделящи нашите имения от техните земи при всеки проход. Навремето те нахлуваха в тези райони, докато не ги изтласкахме на север. От време на време се опитват да се върнат в по-топлите земи на юг. — Той посочи талисмана на врата на едно от съществата. — Това преди малко беше „кървав набег“. Всички тези са млади мъжкари, недоказали се в ордите си, тоест нямат женски. Били са победени в летните им бойни ритуали и са прогонени от ордата от по-силните мъжкари. Длъжни са да тръгнат на юг и да убият поне по един цуранин, преди да могат да се върнат в ордата си. Всеки трябва да се върне с по една цуранска глава — или да не се връща. Такъв е обичаят им. Тези, които се отърваха, ще бъдат изловени, защото не могат да се върнат в родните си райони.
— Това често ли се случва? — попита Лаури.
— Всяка година — отвърна с кисела усмивка Хокану. — Обикновено стражевите укрепления ги отблъскват, но тази година ордата им, изглежда, е била голяма. Мнозина от тях вече трябва да са се върнали на север с глави на хората ни по укрепленията.
— Сигурно са избили и двата патрула — каза Касуми и поклати глава. — Загубили сме между шестдесет и осемдесет души.
Хокану, изглежда, усети огорчението на по-големия си брат и каза:
— Ще поведа лично патрул да видя какви са щетите.
Когато Хокану се отдалечи, Касуми се обърна към Лаури:
— А конете?
Лаури посочи жребеца на Пъг, събрал междувременно малкото стадо.
— Касуми, искам да помоля за разрешението на баща ти да се оженя за Катала — каза Пъг ни в клин, ни в ръкав.
Очите на Касуми се присвиха.
— Чуй ме добре, Пъг. Опитах се да ти го обясня, но изглежда, не си ме разбрал добре. Не си от тези, които се примиряват лесно. Сега ти го казвам ясно: можеш да помолиш, но ще ти се откаже.
Пъг отвори уста, но Касуми го прекъсна:
— Както вече казах, вие сте много припрян народ. Има си причини. Повече няма да говоря, но си има причини, Пъг.
В очите на Пъг блесна ярост и Касуми му каза — на мидкемийски:
— Само една гневна дума, чута от който и да е войник в тази къща, особено от брат ми, и си мъртъв.
— Както заповядате, господарю.
Усетил горчивината в гласа му, Касуми повтори по-тихо:
— Има си причини, Пъг.
За миг се опита да стане друг човек, не господар, а приятел, мъчещ се да смекчи болката. Прикова очите си в Пъг, но скоро очите му се премрежиха от сивото було на студенината и двамата отново станаха робът и господарят.
Пъг сведе поглед, както се полагаше на роб пред господар, а Касуми каза:
— Погрижете се за конете.
Пъг изобщо не спомена на Катала за молбата си, но тя усещаше, че нещо го измъчва, нещо, което внасяше някаква горчива нотка в иначе чудесните мигове, които прекарваха заедно. Уверен в дълбоката си любов към нея, той започна да опознава сложния й нрав. Освен че имаше силна воля, девойката притежаваше бърз ум. Не му се налагаше да й обяснява нещо повече от веднъж — веднага го разбираше. Привикна да обича хладния й разсъдък, така присъщ на нейния народ — турилите, при това изострен като бръснач от вродената й схватливост. Тя бързо усвояваше всичко и безмилостно обсъждаше недостатъците на всички слуги в дома — нещо, което ужасно ги дразнеше и развеселяваше Пъг. Настоя да научи и езика на Пъг и се оказа прилежна ученичка.
Още два месеца минаха без особени събития. После една вечер Пъг и Лаури бяха привикани в трапезарията на господаря. Лаури най-сетне беше привършил работата над лютнята си и макар да не беше доволен от стотици дреболии, бе преценил, че е сравнително приемлива за свирня. Същата вечер трябваше да посвири пред владетеля на Шинцаваи.
Щом влязоха в стаята, видяха, че господарят има гост: мъж, облечен в черна роба — Великия, когото бяха зърнали преди няколко месеца. Пъг застана до вратата, докато Лаури приседна до другия край на ниската, отрупана с храна и плодове маса, намести възглавничката под себе си и засвири.
Щом първите ноти увиснаха във въздуха, той запя — стара мелодия, която Пъг знаеше добре. Песента разказваше за радостите на жътвата и за богатия урожай и беше популярна по всички села на Кралството. Освен Пъг единствен Касуми разбираше думите й, въпреки че и баща му вече проумяваше няколко израза, научени от младия роб по време на игрите им на чаха.
Пъг никога не беше чувал пеенето на Лаури и остана искрено впечатлен — той бе по-добър от всички, които беше слушал. Гласът му звучеше чисто и фино като същински инструмент, ясен и изразителен както в думите, така и в мелодиката. Когато свърши, вечерящите учтиво затропаха с ножовете си по масата и Пъг реши, че това трябва да е обичайният за цураните начин да се аплодира.
Лаури подхвана нова мелодия — този път игрива и весела, каквито се пееха на празниците из Кралството. Пъг си спомни кога я оеше чул за последен път — на празника на Банапис, в годината преди да тръгне от Крудий за Риланон. Пред очите му сякаш изплуваха познатите гледки от родния край. За пръв път от години той изпита дълбока тъга и копнеж по изгубения завинаги роден свят и малко му остана да им се поддаде.
Преглътна, за да се махне буцата, заседнала на гърлото му. Мъката по дома и безнадеждното отчаяние бушуваха в него и той усети как придобитото с толкова усилия равновесие на духа му се изплъзва. Затова бързо призова едно от упражненията за успокояване, на които го беше учил Кълган, и скоро го обля усещане за благодат и той се отпусна. Докато Лаури продължаваше да свири, Пъг напрягаше цялата си съсредоточеност, за да се предпази от натрапчивите и изтезаващи го спомени за дома. С помощта на всичко учено преди време издигна около себе си аура на спокойствие и мир, сред която можеше да понесе спомените.
Усети втренчения поглед на Великия върху себе си. Мъжът като че ли го гледаше с някакъв въпрос, стаен в очите му. Когато Лаури свърши, чародеят се наведе и заговори тихо на домакина си.
Владетелят на Шинцаваи привика Пъг до масата и след като той седна, Великият му заговори.
— Трябва да те попитам нещо. — Гласът му беше ясен и силен, а тонът му напомни някак на Пъг за Кълган, когато го подготвяше за първите му уроци. — Кой си ти?
Прекият и простичък въпрос изненада всички. Господарят на дома, озадачен от въпроса на магьосника, каза:
— Той е роб…
Великият го прекъсна с вдигане на ръката. Пъг отговори:
— Казвам се Пъг, господарю.
Мъжът с черните очи повтори:
— Кой си ти?
Пъг съвсем се смути. Никога не беше обичал да е център на внимание, а никога досега не го бяха гледали толкова изпитателно.
— Казвам се Пъг, бях скуайър на херцог Крудийски.
