— Е, добре. Тогава едно по едно.
Той се опита да проговори и установи, че устата му не помръдва. Мъжът в кафявото поглади замислено брадата си и рече:
— Размисли над това: ти си зидарят на собствения си затвор.
Той сведе очи и видя босите си крака, стъпили върху черния пьт. Вдигна поглед и съзря отдалечаващия се с бързи стъпки странник в кафявата роба. Опита се да го последва, но отново не можа да помръдне.
Събуди се, плувнал в студена пот.
Отново го бяха попитали къде е отреденото му място и отново отговорът му: „Където съм нужен“ — се оказа незадоволителен. Пратиха го на нова безсмислена задача — да забива пирони в дебела вълнена вата, която ги пропускаше да падат на пода, откъдето той трябваше да ги събира и да ги забива отново.
Размишленията му над последния въпрос бяха прекъснати, когато вратата зад него се отвори и водачът му махна с ръка да го последва. Преминаха през дълги проходи, лъкатушещи нагоре до салона над земята, където щяха да изядат оскъдната си закуска.
Когато влязоха в салона, водачът му зае място до вратата, докато другите наставници в черни халати по същия начин довеждаха младежите в белите дрехи в салона. Беше денят, в който на наставника на младежа се падаше да стои и наблюдава младите в бяло, които заедно с младежа трябваше да се хранят в пълно мълчание. Всеки ден различен мъж в черен халат изпълняваше тази задача.
Младежът започна да се храни. Разсъждаваше върху последния въпрос от тази заран, претегляше всеки възможен отговор, търсейки възможните му недостатъци, и след като ги намереше, го отхвърляше. Изведнъж един отговор дойде неканен в ума му, като внезапно прозрение, и подсъзнанието му предложи решението на въпроса. „Аз съм зидарят на собствения си затвор.“ На няколко пъти преди, когато особено заплетени въпроси спъваха напредъка му, това му се беше случвало и благодарение на него напредваше бързо в обучението си. Той претегли възможните недостатъци и на този отговор и когато се увери, че е верен, стана. Другите го изгледаха с укор, тъй като това бе в нарушение на правилата.
Той пристъпи и застана пред наставника си, който го гледаше безизразно.
— Мястото ми повече не е тук — заяви младият мъж в бяло.
Мъжът в черно не издаде никакво чувство, а само постави ръка на рамото на младежа и кимна. Бръкна в диплите на халата си, извади малко звънче и позвъни. След няколко мига се появи втора особа в черен халат. Новодошлият застана безмълвно до вратата, а наставникът даде знак на младежа да го последва.
Тръгнаха мълчаливо, както го бяха правили вече безброй пъти. Стигнаха до една врата. Мъжът в черно се обърна към младежа и каза:
— Отвори.
Младежът посегна към вратата, но мигновеният проблясък на интуиция го накара да дръпне ръката си. Сбърчи чело да се съсредоточи и отвори вратата със силата на ума си. Тя бавно се плъзна навътре.
— Добре — каза тихо мъжът в черно.
Влязоха. Много бели, сиви и черни халати висяха на куки по стените. Мъжът в черното каза:
— Облечи сив халат.
Младежът бързо го направи и се обърна към наставника си. Мъжът в черно го огледа и каза:
— Ти вече не си обречен на мълчание. На всеки въпрос, който имаш, ще ти се отговори толкова добре, колкото е възможно, въпреки че все още има неща, които ще трябва да изчакат, докато не облечеш черното. Тогава ще разбереш всичко. Ела.
Младежът в сивото последва наставника си до друга стая, в която около ниска маса бяха струпани възглавнички. На масата беше поставено гърне с гореща чоча — питие с горчиво-сладникав вкус. Мъжът в черното напълни две чаши и подаде едната на младежа, като му даде знак да седне.
— Кой съм аз? — попита младежът.
Мъжът в черното сви рамене.
— Ти сам трябва да го решиш, защото само ти би могъл да избереш истинското си име. То е име, което никога не бива да се изрича пред други, освен ако те не наложат волята си над теб. Оттук нататък ще се наричаш Миламбер.
Миламбер помисли за миг и отвърна:
— Това ще свърши работа. Теб как те наричат?
— Шимоне.
— Кой си ти?
— Твоят водач, учителят ти. Сега ще имаш и други, но на мен бе дадено да отговарям за първата част от обучението ти, най-трудната.
— От колко време съм тук?
— От близо четири години.
Миламбер се изненада от това, защото паметта му се простираше много малко назад, най-много до няколко месеца.
— Кога ще се върнат спомените ми?
Шимоне се усмихна, защото се зарадва, че Миламбер не бе попитал дали ще се върнат, и му го каза.
— Умът ти ще си възвръща познанието от предишния ти живот, докато напредваш, в равновесие с обучението ти, отначало бавно, а после все по-стремително. Има си причини за това. Ще трябва да можеш да устояваш на примамките от предишните си връзки, със семейства и народи, с приятели и дом. В твоя случай това е особено важно.
— Защо е така?
— Когато миналото ти се върне в теб, ще го разбереш.
Миламбер си помисли за няколко въпроса, но бързо ги заличи от ума си, защото му се стори, че могат да изчакат. Накрая попита:
— Какво щеше да стане, ако бях отворил вратата с ръка?
— Щеше да си мъртъв — Шимоне го изрече равнодушно, без следа от чувство.
Миламбер не се изненада, нито се стъписа, просто го прие.
— Каква е целта?
Шимоне леко се изуми от въпроса му и не го скри.
— Не можем да си заповядваме един на друг. Единственото, което можем да осигурим, е всеки нов магьосник да е способен да поема отговорността за своите действия. Ти прецени, че мястото ти повече не е при облечените в бели халати, при новаците. Щом мястото ти не е там, трябваше да проявиш способност да се справяш с отговорностите на тази промяна. Проницателните, но наивни кандидати за прехода често загиват при тази стъпка.
Миламбер се замисли над думите му и се съгласи, че изпитанието е разумно.
— Колко ще продължи обучението ми?
Шимоне махна неопределено с ръка.
— Толкова, колкото трябва. Ти обаче се издигаш бързо, така че не смятам, че ще е дълго. Имаш известни вродени заложби и — това ще го разбереш, когато спомените ти се върнат — известно предимство пред останалите, по-млади от теб ученици.
Миламбер се загледа в съдържанието на чашката си. В чистата тъмна течност сякаш съзря за миг една- единствена дума, зърна я сякаш в крайчеца на окото си, но когато се опита да се съсредоточи върху нея, тя изчезна. Не можеше да го твърди със сигурност, но беше някакво късо име. Просто име.
Тази нощ сънува отново.
Мъжът в кафявото вървеше по пътя и сега Миламбер можеше да го следва.
— Виждаш ли, има някои обективни пречки. Онова, на което те учат, е полезно, но никога не приемай твърдението, че само защото едно решение удовлетворява определена задача, то трябва да е единственото.
Мъжът в кафявото спря.
