— Погледни това — рече той и посочи едно цвете край пътя. Миламбер се наведе да види каквото му сочи мъжът. Между две от листата му малко паяче тъчеше ситната си паяжина. — Това същество — каза мъжът в кафявото — се труди, без да забелязва преминаването ни. Всеки от нас може да го премаже и да прекрати съществуванието му по приумица. Значи помисли над следното: ако това същество можеше по някакъв начин да усети, че ни има, че сме заплаха за живота му, дали щеше да ни боготвори?
— Не знам — отвърна Миламбер. — Не знам как мисли паякът.
Мъжът в кафявото се подпря на тоягата си.
— Ако се вземе предвид колко различно мислят хората, възможно е този паяк да реагира със страх, с непокорство, с безразличие, с фатализъм или с неверие. Всичко е възможно. — Той се пресегна с тоягата си, леко прихвана късче от свилата на паяжината, надигна малкото насекомо и го пренесе от другата страна на пътя. — Мислиш ли, че съществото разбира, че това е друго цвете?
— Не знам.
Мъжът в кафявото се усмихна.
— Това е може би най-мъдрият отговор.
След това тръгна напред и каза:
— Скоро ще започнеш да виждаш много неща, някои от които ще ти се сторят безсмислени. Когато това стане, помни едно.
— Какво? — попита Миламбер.
— Нещата не винаги са това, което изглеждат. Спомни си за паяка, който в този момент сигурно ми отправя благодарствени молитви за неочаквания дар. — Той посочи назад с тоягата си и поясни: — На второто цвете имаше много повече мушици, отколкото на първото. — Почеса се по главата и добави: — Чудя се дали и цветето отправя благодарствени молитви?
Две седмици прекара с Шимоне и с още неколцина други. Вече знаеше повече за живота си, макар всичко да беше само малка част от липсващото. Знаеше, че е бил роб и че са открили, че притежава силата. Спомняше си за една жена и изпитваше смътно влечение, щом си помислеше за едва доловимия й образ.
Един ден се събуди в новата си, все така оскъдно обзаведена стая, стана и видя, че Шимоне го чака. Магьосникът в черния халат каза:
— Отсега нататък няма да проговаряш, докато не изпълниш отредената ти задача.
Миламбер кимна и последва наставника си по коридора. Магът го поведе през виещите се тунели към едно място в зданието, където не беше стъпвал никога досега. Започнаха да се изкачват по дълго стълбище, издигащо се на много етажи над този, от който бяха тръгнали. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, докато Шимоне не отвори някаква врата, Миламбер пристъпи през прага и се озова на открития покрив на върха на висока кула. От центъра на покрива се издигаше каменен шип — приличаше на игла от изваяна скала. Нагоре по нея се виеще тясна стълба и се губеше сред облаците. Гледката му се стори изумителна, защото беше в пълно противоречие със законите на физиката. И въпреки това кулата бе пред него и нещо повече — наставникът му му даде знак, че трябва да се изкачи по стъпалата.
Той тръгна нагоре и след като измина първия кръг по спиралата, видя, че Шимоне е излязъл през дървената врата.
Намираше се на върха на най-високата кула в огромен град. Накъдето и да се обърнеше, виждаше стотици каменни кули, изпънати нагоре — здрави постройки с хиляди прозорци, като слепи очи, взиращи се навън. Някои от кулите бяха открити, като тази; други бяха с покриви от каменни плочи или с яркоцветни керемиди, блестящи под лъчите на слънцето. Но от всички единствено тази бе увенчана с тънък шпил. Под тези стотици кули се издигаха дъгите на безчет мостове, които ги свързваха, а още по-надолу се виждаше туловището на единственото, с невероятни размери здание, което поддържаше всичко друго. Беше чудовищно — простираше се на мили, във всички посоки. Беше съзнавал, че е огромно, след дългите си обиколки из него, но това той ни най-малко не смали благоговението му от гледката.
Още по-надолу, някъде в самия край на полезрението си, успя да различи бледата зеленина на трева — тънка граница, обикаляща тъмното туловище на сградата. А зад нея блестеше вода. Отвъд нея пък му се стори, че различава мъгливите очертания на планини, но освен ако не се напрегнеше да ги види, му се струваше, че целият свят се е строил под нозете му.
Заизкачва се все нагоре и по-нагоре, кръг след кръг. Всеки кръг внасяше нова подробност в гледката. Самотна птица се зарея високо над всичко останало, пренебрегнала хорските дела. Пурпурните й криле се разпериха да възседнат въздушните течения и тя огледа с острия си взор ширналото се долу езеро. Зърнала едва доловим проблясък сред водата, тя сгъна криле и се спусна. Докосна водната повърхност само за миг, след което се понесе отново нагоре с пърхаща плячка, стисната в ноктите й, с победеносен грак, направи нов кръг и полетя на запад.
Завой. Игра на ветровете. Всеки носеше намек за далечни и чужди земи. Полъх от юг, със смътния мирис на знойни джунгли, в които роби се трудеха непосилно, за да отвоюват орни земи от залетите с вода тресавища. Източният вятър довя победната песен на дузина воини на конфедерацията на Турил, току-що надвили същия брой имперски воини в гранична схватка. И с нея се сля ехото на умиращ цурански войн, оплакващ родната си стряха. От север полъхна мирис на лед и тропот на копита на хиляди туни, препускащи през замръзналата тундра на юг, към по-топлите земи. Откъм запад — закачливият смях на млада жена на могъщ благородник, изкушаваща донякъде изплашения и донякъде възбуден страж на дома да изменят на съпруга й, заминал на юг да сключи сделка с тусански търговец. От изток — миризми на подправки и гълчава на търговци по пазарищата на далечна Янкора. И пак от юг — мирисът на сол от Кървавото море. Север — и пометени от вятъра ледени поля, никога не познали стъпките на хора, но по които вървяха същества древни и мъдри по начин, непознат за човешкия род, и тьрсещи небесна поличба, която все не идеше. Всеки полъх довяваше нота и тон, цвят и оттенък, вкус и аромат. Самата тъкан на света вееше наоколо му и той я вдишваше с наслада.
Завой. Стъпалата под нозете му закънтяха с пулса на света, заживял собствен живот. Нагоре и нагоре — и през самото му тяло дойде напористият и вековечен пулс на сърцето на планетата. Той хвърли поглед надолу и съзря дълбоките кухини, най-горните изровени от роби, извличащи оскъдните метали, които можеха да се намерят редом с въглищата за топлина и камъните за строежите. Под тях се криеха други кухини, някои естествени, други — останки от забравен град, затрупан с прах и пепел от векове. Тук някога бяха обитавали същества, пред които въображението му беше безсилно. Още по-надълбоко се гмурна взорът му, до недра, запълнени със зной и светлина, в които бушуваха първични сили. Разтопена скала, горяща и сияеща, притискаше здравата си родственица, търсейки изход нагоре, тласкана от безумното естество. И още по-надълбоко, сред свят на чиста стихия, където мълнии енергия пронизваха сърцето на планетата.
Завой — и той излезе на малка площадка на самия връх — невъзможно място за кацане дори на птица. Застана в средата й, преодолявайки шемета, мъчещ се да го отпрати с писък надолу през ръба. Впрегна всяка частица от дарбата и от обучението си, за да остане на място, понеже разбираше, без да му е казано, че ако се провали, ще загине.
Прочисти ума си от страха и се огледа, възхитен от безкрайната празнота. Никога не беше изпитвал толкова истинска откъснатост и самота. Стоеше тук, без никаква преграда между самия себе си и съдбата, която му бе отредена.
Под него се простираше светът, а отгоре — празното небе. Вятърът навяваше усещане за влага и той видя препускащите откъм юг тъмни облаци. Кулата като че ли леко се полюшваше и той несъзнателно пристъпи от крак на крак, за да запази равновесие.
От връхлитащите буреносни облаци засвяткаха мълнии и над главата му се разнесе тътен. Дори само звукът бе достатъчен да го изхвърли и той се принуди да се потопи още по-дълбоко в кладенеца на вътрешната си мощ и да намери там силата да удържи на щурма на бурята.
Ветровете го забрулиха, заблъскаха го към края на площадката. Умът му се завихри и пак се проясни, а тъмната бездна го зовеше, мамеше го да се хвърли в нея и да пропадне. Напрегнал волята си, той отново се отърси от световъртежа и насочи ума си към задачата, която го чакаше.
Един глас извика в ума му:
„Сега е часът на изпитанието! На тази кула трябва да устоиш и ако волята ти поддаде, ще
