пропаднеш.“
Последва миг мълчание, и ето че гласът извика отново:
„Гледай тясната площадка! И виж, и разбери как беше…“
Чернотата се завихри и го погълна.
Носи се. Безименен и изгубен. Плува, като незнаен плувец, в безкрайното черно и празно море, точица примигващо като светулка съзнание. После една-едничка нота завладява празнотата. Тя вибрира и отеква, беззвучен звук, безсмислен натрапник на сетивата там, където няма сетива.
„Без сетива как има възприятие?“ — пита умът му. Неговият ум!
„Аз съм! — крещи той и философиите на милион мъдреци крещят в почуда. — Щом аз съм, тогава какво аз не съм?“
Отвръща ехо.
„Ти си онова, което си, а не онова, което не си.“
„Незадоволителен отговор.“
„Добре“ — отвръща ехото.
„Какво е тази нота?“ — пита той.
„Тя е докосването на съня на старец в мига преди смъртта.“
„Какво е тази нота?“
„Тя е цвят на зима.“
„Какво е тази нота?“
„Тя е звук на надежда.“
„Какво е тази нота?“
„Тя е вкусът на любовта.“
„Какво е тази нота?“
„Тя е зов да се събудиш.“
Той се носи. Около него плават милиарди и милиарди звезди. Огромни звездни гроздове се вихрят наоколо, нажежени с енергия. Въртят се в пиршество от цветове, пурпурно и яркосиньо, оранжево и жълто, съвсем малки червени и бели точици. Безцветните и яростно черните изпиват вихъра от светлина около себе си, а други бълват в напорист ритъм енергии в неведом спектър, докато няколко огъват тъканта на пространството и времето, замъгляват взора му, докато се мъчи да ги различи. Свързват ги нишки на сила в необозрима мрежа от енергия. Силата протича по тази паяжина и пулсира с живот, който не е живот. Звездите знаят, докато прелитат край него. Различават присъствието му, макар да не го признават. Твърде малък е за тях, за да му засвидетелстват вниманието си. Около него от всички страни — цялото същество на вселената.
По различни точки в паяжината се трудят или отдъхват могъщи същества, всяко различно от другите, но всички — някак еднакви. За някои той разбира, че са богове, защото са му познати, други са нещо по-малко или повече от богове. Всяко от тях си има своето място на тази безкрайна сцена. Някои го заглеждат, така преминаването му не остава незабелязано. Някои са твърде големи, за да го възприемат, някои пък — прекалено дребни. Много от тях го гледат втренчено, претеглят го и съпоставят мощта и способностите му със своите. И той им отвръща със същото. Всички са тихи, безмълвни.
Той се рее сред звездите и съществата, владеещи силата, докато не съзира една звезда, една сред неизброимото множество, едничката, която го зове. От звездата извеждат двадесет нишки енергия и до всяка от тях има по едно същество на силата. Без да знае защо, той разбира, че тук са древните богове на Келеуан. Всяко от тях си играе с най-близката до него нишка на силата и така влияе на тъканта на околното пространство и време. Някои се борят помежду си, други се трудят, без да обръщат внимание на околните свади, а трети не вършат нищо — поне нищо, което да се забелязва.
Той се приближава. Една-единствена планета се върти около звездата — синьо-зелена сфера, загърната в бели облаци. Келеуан.
Той се гмурка между нишките на силата и застава на повърхността. И вижда един свят, недокоснат от човешки стъпки. Огромни шесткраки зверове тъпчат по земята, а от тях се крие млада раса от бързомислещи същества.
Чо-джа, няколко рояка бързокраки същества, малко по-едри ог грамадните насекоми, които са ги породили, бързат през огромните лесове, изпълнени с боязън от огромните хищници, които ги преследват също както те на свой ред преследват по-дребната си плячка. Започнали са да проявяват признаци на разум и техните кралици вече определят различна повинност на всяко от тях, така че силните и добре снаряжени воини защитават припасите им. Все повече храна се носи в колониите им, наподобяващи огромни мравуняци, и расата е във възход.
Из равнините препускат младите мъжкари на расата тун, бият се помежду си с камъни и тояги, с юмруци и зъби. Трошат си главите, съзнавайки единствено, че безименен порив ги тласка към това самоунищожение, изискващо един или друг от стадото им да прогони останалите и да зачене следващото поколение млади туни. Ще минат векове, преди и те да се превърнат в разумни същества, способни да се съюзяват срещу двукраките пришълци, които още не са се появили на този свят.
Край морето, все още неназовано заради пролятата в него кръв, по брега са се притаили сунн, току-що излезли от глъбините му, непривикнали все още към сушата, но вече неспособни да се върнат в дълбоките води. Боят се от всички, крият се сред морските пещери, умуват, търсят сигурност и трупат към външните омраза, която векове по-късно ще стане причината за избиването на цялата им раса.
Над планините се реят трилилил, първична и жестока раса, чийто разсъдък едва надвишава инстинкта да се чифтосват и да мътят поколението си. Огромните им, но нежни криле мятат сенки, под които се крие породата на нумонгнум, които пълзят по острите скални ръбове и се крият от очите на враговете си под шарената си кожа, сливаща се с цветовете на камъните, под които се промъкват, за да търсят яйцата на трилилил, слагайки по този начин началото на война, която ще продължи хиляда години и ще завърши с унищожението и на двете раси.
Суров свят е това, изпълнен обилно с живот, но свадлив живот, без никаква милост към по-слабия. От тези раси, които той вижда, ще оцелеят само две — туните и чо-джа. Той вижда тъмнината, връхлитаща като внезапна буря, и тя го помита.
Като тишина след буря, идва светлината.
Той стои на висока и стръмна канара, над широката степ, отделена от морето с тънка пясъчна ивица. Въздухът пред очите му започва да блещука и морето отдолу кипи побесняло. Като в лятна мараня, гледката се размива. Във въздуха се появяват искрящи светлини. После самата тъкан на пространството и времето се раздира сякаш от две гигантски ръце — все по-широк и по-широк зев, през който може да види. Отвъд този процеп във въздуха се разкрива гледка на пълен хаос, бесен танц на енергии, сякаш всички нишки на силата, свързваща вселената, са се разкъсали. Мълнии от енергия, способни да унищожат цели слънца, се взривяват в изблици от цветове, надмогващи способността на човешките очи да ги обхванат и опишат. От недрата на този гигантски разлом се протяга гигантски мост от златиста светлина. По моста се стичат хиляди фигури, бягащи от безумието отвъд разлома към спокойствието на равнината.
Те бързат надолу, някои понесли всичко свое на гърбовете си, други подкарали животни, теглещи коли и шейни, отрупани със скъпите им вещи. Всички напират напред, за да избягат от преследващия ги безименен ужас.
Той се взира в тях и макар много от нещата, които вижда, да са му чужди, все пак съзира и много познато. Мнозина са облечени в прости къси роби и той разбира, че вижда в тях семето на цуранската раса. Лицата им са по-първични, по тях не личи смешението с другите, което ще се получи с времето. Повечето са светлокожи, с кафява или руса коса. В нозете им тичат лаещи псета, тънки и пъргави сиви хрътки.
До тях крачат горди воини със скосени очи и с бронзова кожа. Те са мъже на битката, но неорганизирани във войска, облечени са в роби с всевъзможни цветове и кройки. Всички се спускат от моста, с многобройни рани по телата, но крият ужаса си зад маската на сурова неумолимост. На раменете си носят дълги мечове от тънко кована стомана, много грижливо изработени. Гордите им осанки говорят, че не са сигурни дали е по-добре, че са оцелели след битката. С тях са се смесили и други, съвсем различни на
