После дойде гласът.
— Спокоен си.
Томас отвори очи. Пред него бе коленичила Агларана, със съд дъхаща на билки вода и бяла кърпа в ръка. Помогна му да свали златната ризница от плещите си и започна да отмива кръвта от лицето и ръцете му, без да промълви нищичко.
А когато го почисти, изтри лицето му със суха кърпа и каза:
— Изглеждаш уморен, повелителю мой.
— Много неща виждам, Агларана, неща, които не са за очите на смъртен. Нося бремето на векове в душата си и съм уморен.
— Не искаш ли да потърсиш утеха?
Той се взря в нея и тя сведе очи.
— Подиграваш ли ми се, владетелко?
Тя поклати глава.
— Не, Томас. Аз… дойдох да те утеша, ако ти е нужно.
Той се пресегна, улови ръката й и я придърпа към себе си с жажда в очите. Притисната в прегръдката му и усетила надигащата се в тялото му страст, тя чу шепота му:
— Много ми е нужно, владетелко моя.
Тя се взря в светлите му очи и последните прегради между двамата паднаха.
— И на мен, повелителю мой.
Глава 22
Обучение
Той се надигна в тъмното.
Загърна се с простата бяла роба, белег за сана му, и излезе от килията си — малка и просто подредена стаичка, в която имаше само постеля, една-едничка свещ и лавица за свитъците: всичко, което се смяташе за необходимо за обучението му. По коридора се виждаха другите — с години по-млади от него, застанали кротко пред вратите на своите килии. Първият облечен в черно учител се появи в другия край на коридора и спря пред един от младежите в бяло. Без да промълви дума, мъжът кимна, момчето тръгна след него и двамата скоро се скриха в сумрака. Ранното утро хвърли мека сива светлина през високите прозорци по коридора. Още с пьрвия намек за настъпващия ден той, както и останалите, загаси факлата на стената срещу вратата си. Друг облечен в черно мъж мина по коридора и втори чакащ младеж тръгна след него. Скоро — трети. После четвърти. След известно време той се оказа сам. Коридорът беше притихнал.
От мрака изникна силует — халатът бе прикрил приближаването му до последните няколко стъпки. Той спря пред младия мъж в бяло, кимна и посочи по коридора. Младежът закрачи след водача си в черния халат и двамата преминаха през върволица от осветени с факли проходи към недрата на огромната сграда, превърнала се в дом за младежа, откакто се помнеше. После тръгнаха по ниски тунели, наситени с вонята на вековна плесен, сякаш се намираха някъде дълбоко под езерото, обграждащо сградата от всички страни.
Мъжът в черно спря пред дървена врата, плъзна резето настрани и я отвори. Младежът пристъпи през прага след него и се озова пред няколко дървени корита. Всяко от тях беше на дължина половин човешки ръст и с ширина на половината. Първото стоеше на пода, а останалите бяха наредени над него, закрепени стъпаловидно на дървени стойки едно над друго — най-високото бе почти на височината на главата му. Всички без най-долното имаха по една дупка в края. В най-долното корито лъщеше вода.
Мъжът в черно посочи едно ведро, обърна се и остави младежа в бяло сам.
Младежът взе ведрото и се залови за работа. Всички заповеди към тези в бяло се даваха без думи и както бе разбрал скоро след като бе дошъл в съзнание, младежите в бяло нямаха право да говорят. Знаеше, че може да говори, защото разбираше смисъла на думите и докато лежеше в постелята си през нощта, тихо се беше опитвал да оформя изречения в ума си. И както с много други неща, разбираше го, без да може да проумее как точно го разбира. Знаеше, че е съществувал преди първото си събуждане в килията си, но липсата на спомени не го безпокоеше ни най-малко. Струваше му се някак редно.
Залови се за работа. Като толкова много други неща, които му възлагаха да прави, начинанието изглеждаше невъзможно. Вдигна ведрото и напълни с водата от най-долното корито това, което беше най- отгоре. Също както толкова много дни досега, водата потече от най-горното корито последователно през всяко по-долно, докато съдържанието на ведрото не се събра най-сетне в долното. Той продължи работата си грижливо, оставяйки ума си празен, докато тялото му се занимаваше с безсмислената задача.
И както толкова много пъти досега, оставен сам на себе си умът му затанцува от образ на образ, ярки проблясъци на форми и цветове, измъкващи се от хватката му, докато се опитваше да ги сграбчи с пръстите на съзнанието си. Най-напред проблесна за кратко картина на пясъчна ивица и вълни, разбиващи се в скали, черни и проядени от водата. Битка. Странно бяло вещество, покрило земята… дума — „сняг“, — която се стопи толкова бързо, колкото се бе появила. Лагер в тресавище. Голяма кухня с щъкащи по задачите си момчета. Стая във висока кула. Всяко видение преминаваше с ослепителна бързина, оставяйки само бледо отражение.
Всеки ден един глас прокънтяваше в главата му и вътрешния му глас трябваше да откликне, докато той самият не спираше безкрайното си занимание. Гласът задаваше прост въпрос и вътрешният му глас трябваше да отговори. Ако отговорът се окажеше погрешен въпросът се повтаряше. Ако последваха няколко погрешни отговора, гласът преставаше да пита и понякога се връщаше, друг път не.
Облеченият в бяло ученик усети познатия натиск в тъканта на мислите си.
„Какво е законът?“ — попита гласът.
„Законът е постройката, засланяща живота ни и придаваща му смисъл“ — отговори той.
„Кое е най-висшето въплъщение на закона?“
„Най-висшето въплъщение на закона е Империята.“
„Какво си ти?“
„Аз съм слуга на Империята.“
Мисловният контакт примигна за миг, после се върна, сякаш другият обмисляше много грижливо следващия си въпрос.
„По кой начин ти е позволено да служиш?“
Въпросът му беше задаван вече няколко пъти и всеки път отговорът му биваше посрещан с глуха вътрешна тишина, подсказваща му, че е отговорил погрешно. Този път той се замисли грижливо, изключвайки всички отговори, които беше давал преди, както и всички ония, които представляваха съчетания или изводи от сбърканите предишни.
Най-сетне отвърна:
„Както смятам за добре.“
От небитието бързо последва вълна на радостен порив, чувство на одобрение. И също толкова бързо последва нов въпрос:
„Къде е отреденото ти място?“
Той се замисли над това, съзнавайки, че очевидният отговор най-вероятно ще се окаже грешен, но въпреки това трябваше да го изпробва. Отговори.
„Мястото ми е тук.“
Умственият контакт прекъсна, както и бе очаквал. Даваше си сметка, че го учат, въпреки че целта на обучението оставаше скрита за ума му. Сега можеше да размишлява над последния въпрос в светлината на предишните си отговори и може би да се добере до верния отговор.
Същата нощ сънува.
Странен мъж в кафява роба, стегната с колан от плетена кожа, вървеше по широк път. Мъжът хвърли поглед през рамо и рече:
— Побързай. Нямаме много време и не можеш да изоставаш.
Той се опита да тръгне по-бързо, но осъзна, че краката му са натежали като олово и ръцете му са завързани на хълбоците. Мъжът в кафявото спря енергичната си походка и каза:
