После размаха тоягата си и птиците се пръснаха, чули безмълвната му команда. После тоягата се изпъна напред и Макрос я насочи към червената преграда. От тоягата се изстреля златиста мълния, прелетя през поляната, раздра пурпурната преграда и удари един от магьосниците в черните халати в гърдите. Магьосникът се срути на земята и откъм цуранския строй се разнесе вик на ужас и гняв. Останалите магове извърнаха очи към площадката над елфската войска и към Макрос полетяха кълба от син пламък. Томас изрева яростно:
— Агларана!
Синкавите топки започнаха да се пръскат на рой звезди и скриха площадката от очите му с ослепително зарево. След миг заревото изчезна.
Чародеят стоеше на платформата невредим, кралицата бе до него. Татар я дръпна назад, а Макрос отново насочи тоягата си напред. Падна втори магьосник в черен халат. Четиримата останали живи магове вдигнаха погледи към оцелелия Макрос и го засипаха с удари — вълна след вълна от синя светлина и огън, биещи в защитната му преграда. Всички бяха принудени да извърнат очи от гледката, за да не ги ослепи ужасният блясък на освободената енергия. След като тази яростна атака приключи, Томас погледна нагоре — чародеят бе все така невредим.
Един от магьосниците нададе вик на искрено отчаяние, извади от халата си някакво устройство, включи го и се затича извън поляната, последван само след няколко мига от тримата си съратници. Макрос погледна надолу към Томас, посочи с тоягата си цуранската войска и извика:
— Сега!
Томас вдигна меча си и даде сигнал за атака. Порой от стрели полетя напред и той поведе щурма през поляната. Цураните бяха отчаяни след птичия щурм и след като магьосниците им бяха избити или прогонени, но въпреки това останаха на позицията си и посрещнаха противника. Стотици от тях бяха издъхнали под клюновете и ноктите на птиците, други — от рояците стрели, но те все пак продължаваха да превишават с три към едно елфите и джуджетата.
Битката се развихри и Томас бе залят от пурпурната мъгла, отмила от съзнанието му всяка мисъл освен да убива. Сечеше наляво и надясно и отваряше кървава просека сред враговете — цурани и чо-джа падаха под меча му.
Слънцето бавно се катереше по небосклона и нямаше отдих в жестоката схватка. Писъци изпълваха въздуха. Високо в небето кръжаха ята гладни лешояди.
Елфите и джуджетата започнаха бавно да отстъпват към Елвандар. След малко противниците, сякаш стигнали до равновесие, се разделиха, оставяйки помежду си открито пространство. И изведнъж Томас чу гласа на чародея, който прокънтя ясно над шума на битката.
— Назад! — извика гласът и силите на Елвандар заотстъпваха.
Цураните спряха за миг, усетили колебанието на елфите и джуджетата, след което се понесоха напред. Изведнъж се чу силен тътен и земята се разтресе.
Дърветата се разклатиха — все по-силно и по-силно, тресенето на земята се усилваше. Изведнъж се разнесе оглушителен трясък, все едно предтечата на всички гръмотевици се стовари върху главите им. И с този тътен огромен къс земя изригна нагоре, сякаш изровен и издигнат от шепата не невидим гигант. Стоящите върху него цурани полетяха нагоре и после се стовариха на земята.
Ново парче земя се взриви нагоре, после трето. Изведнъж въздухът се изпълни с гигантски камари пръст, които полетяха нагоре и после се изсипаха върху цуранския строй. Всички се разбягаха и поляната се опразни — останаха само телата на мъртвите и ранените.
Само след секунди земята се укроти. Чуваше се шумът на отстъпващата през дърветата цуранска войска. Виковете им подсказаха за нови ужаси, преследващи ги в бягството.
Томас погледна ръцете си и видя, че са плувнали в кръв. По златния му меч нямаше и капка, но за пръв път той усети, че се е оплискал до лакти в човешки живот. Усети, че му прилошава.
Обърна се и промълви тихо:
— Свърши се.
Откъм елфите и джуджетата последваха рехави възгласи, лишени от радостта на победителите. Бяха видели огромна рат, победена от могъща сила, сблъсък на стихии, за които не съществуваше описание.
Томас бавно закрачи покрай Калин и Долган и се заизкачва по стъпалата. Принцът на елфите изпрати бойци да преследват отстъпващите нашественици, други да се погрижат за ранените и да вьздадат бърза милост на умиращите врагове.
Томас се добра до стаичката си, седна тежко на постелята си и захвърли настрани меча и щита. В главата му нещо запулсира с тъпа болка и го накара да затвори очи. Заля го пороят на спомените.
Небесата бяха разкъсани от побеснели вихри енергия, пращяща от хоризонт до хоризонт. Ашен-Шугар седеше на могъщия гръб ва Шуруга и гледаше как пред очите му се разкъсва самата тъкан на времето и пространството.
Прокънтя рог и той го чу единствено с помощта на чародейството си. Мигът, който бе чакал, дойде. Ашен-Шугар подкара Шуруга нагоре и очите му зашариха из небесата, търсейки онова, което трябваше да се появи. Могъщото тяло на Шуруга под него се напрегна и в същия миг той съзря плячката си. Дракен-Корин, възседнал черния си дракон. Странно гледаха очите му и за пръв път, откакто се помнеше, Ашен-Шугар сякаш започна да проумява смисъла на ужаса. Не можеше да му даде име, нито да го опише, но го съзря в измъчените очи на Дракен-Корин.
Ашен-Шугар подкара Шуруга право напред. Могъщият златолюспест дракон изрева предизвикателно, не по-малко могъщият черен дракон на Дракен-Корин му отговори. Двата звяра се сблъскаха с ярост и ездачите им приложиха гибелните си умения един срещу друг.
Златният меч на Ашен-Шугар се изви в дъга и удари, посичайки на две черния щит с ухилената тигрова глава. Стана някак прекалено лесно, точно както Ашен-Шугар беше предвидил, че ще бъде. Дракен-Корин бе отдал твърде много от естеството си в онова, което възникваше. Пред мощта на последния валхеру сега той беше почти като простосмъртен. Веднъж, два пъти, трети път удари Ашен-Шугар и последният от братята му падна от гърба на черния си дракон, понесе се надолу и се разби в земята. Със силата на волята си Ашен-Шугар остави гърба на Шуруга, прелетя и застана до безпомощното тяло на Дракен-Корин, като остави Шуруга да довърши двубоя си с почти мъртвия черен дракон.
Искрица живот все още упорстваше в разбитото тяло, живот от незапомнени векове. Ашен-Шугар пристъпи напред и очите на Дракен-Корин се вдигнаха към него умолително, а устните му прошепнаха:
— Защо?
Ашен-Шугар посочи с острието на златния меч към небесата и отвърна:
— Това безсрамие не биваше да се позволи. Донесохте гибел на всичко, което познавахме.
Дракен-Корин се взря натам, където му сочеше Ашен-Шугар. Загледа се в тътнещите, бушуващи изблици на енергии, в усуканите, крещящи дъги от светлина, раздрали свода на небесата. Съзря новия ужас, оформящ се от изкривената жизнена сила на своите братя и сестри, безумно творение на омраза и ярост. Гласът на Дракен-Корин изхриптя:
— Бяха толкова силни. Не можехме дори да си го въобразим.
Лицето му се сгърчи в ужас и омраза, щом Ашен-Шугар вдигна златния си меч.
— Но правото бе мое! — изкрещя Дракен-Корин.
Мечът на Ашен-Шугар се стовари и с един удар отсече главата на Дракен-Корин. И в същия миг и тя, и тялото бяха погълнати от сияйна светлина, а въздухът около Ашен-Шугар изсъска. А сетне падналият валхеру изчезна без следа и съществото му се сля с онова безумно чудовище, разбушувало се срещу новите богове. Ашен-Шугар промълви с горчивина.
— Няма право. Има само сила.
„Така ли стана?“
— Да. Така съсякох последния от братята си.
„А другите?“
— Те сега са част от онова. — Той посочи ужасяващите небеса. Двамата, неразделени от нищо, се загледаха в безумието на бушуващите Войни на хаоса. После Ашен-Шугар каза:
— Хайде, това бе краят. Да приключваме.
И закрачиха към чакащия ги Шуруга.
