клона до равнището на двора на кралицата. През перилото погледът му открои смътните фигури на стотиците джуджета, вдигнали бивака си под висините на Елвандар. Позадържа се на място, загледан в огньовете долу. Всеки час прииждаха стотици нови елфи и джуджета, за да се присъединят към тази войска, която сега командваше той. Утре щеше да седне в съвета с Калин, Татар, Долган и останалите и да им огласи плана си за предстоящия щурм.
Шестте години на битки странно се съчетаваха със сънищата, които все така го безпокояха. Когато го обземеше бойната ярост, той съществуваше в сънищата на някой друг. Когато се окажеше далеч от елфския лес, поривът да се потопи в тези сънища ставаше все по-неудържим. Вече бе престанал да се бои от странните си гостувания, както отначало. Превръщаше се в нещо надчовешко, защото това бяха сънища на отдавна мъртво същество. Сили някакви имаше в него, сили, които можеше да използва, и те все повече се превръщаха в част от същината му, така както преди много времена бяха били част от онзи, който бе носил бялото и златото. Осъзнаваше, че няма повече да бъде старият Томас, а това, в което се превръщаше…
Зад гърба му прозвуча почти недоловим шум от нечии стъпки. Без да се обръща, той промълви:
— Добър вечер, моя владетелко.
Кралицата на елфите застана до него и каза замислено на елфски:
— Сетивата ти вече са като нашите.
— Така изглежда, Сияйна луна — отвърна той на същия език, изричайки древния превод на името й.
Обърна се и забеляза почудата в очите й. Тя се пресегна и леко го докосна по лицето.
— Това ли е момчето, което стоеше в заседателната зала на херцога толкова смутено от мисълта, че говори пред самата кралица на елфите, и което сега говори на истинската реч така, сякаш му е родна?
Той отблъсна леко ръката й.
— Аз съм това, което съм и което виждаш. — Гласът му беше твърд и властен.
Тя огледа лицето му, сдържайки трепета си от разпознаването на нещо страховито в чертите му.
— Но какво виждам, Томас?
Без да обръща внимание на въпроса й, той каза:
— Защо ме отбягваш?
Тя му отвърна тихо:
— Заради това, което избуява между нас и което не може да бъде. То се породи в мига, в който за пръв път дойде при нас, Томас.
Почти с насмешка Томас рече:
— Преди това, владетелко. Още в мига, в който те зърнах за пръв път. — Стърчеше цяла глава над нея. — И защо да не може да бъде? Има ли по-подходящ да седи до теб?
Тя се отдръпна от него, изгубила за миг самообладание. В този кратък миг той можа да види нещо, което малцина изобщо бяха виждали: кралицата на елфите — объркана и несигурна, усъмнена в собствената си древна мъдрост.
— Каквото и друго да си, ти все пак си човек. Въпреки тези сили, с които си дарен, ти е отреден човешки срок. Аз ще царувам, докато духът ми не отпътува към Блажените острови, за да се събера отново със съпруга ми, който вече отпътува. После ще царува Калин, като син на краля, като крал. Така е при моя народ.
Томас я хвана за раменете.
— Не винаги е било така.
В очите й просветнаха искрици страх.
— Не, ние не винаги сме били свободен народ.
Тя долови изгарящото го нетърпение, но усети също и вътрешна съпротива, докато се бореше да усмири гласа си.
— Нима нищо не изпитваш?
Тя отстъпи крачка назад.
— Бих излъгала, ако кажа „не“. Но това привличане е странно и ме изпълва с несигурност и немалка боязън. Ако станеш още повече валхеру, повече, отколкото един човек може да удържи, тогава няма да можем да те търпим при нас с радост. Няма да позволим завръщането на Древните.
Смехът на Томас бе странна смесица от хумор и горчивина.
— Като момче те гледах и бях изпълнен с момчешки копнеж. Сега съм мъж и те гледам с мъжки копнеж. Нима същата сила, която ми вдъхна достатъчно смелост, за да те издиря, силата, която ми даде средствата да го направя, нима същата тя ще ни раздели?
Агларана опря ръка на бузата си.
— Не зная. На членовете на кралското семейство никога не е било дадено да бъдат друго, освен това, което сме. Другите могат да търсят съюз с човеците. Но аз не бих понесла мъката, когато остарееш и побелееш, а аз си остана същата, каквато ме виждаш сега.
Очите на Томас блеснаха и гласът му стана дрезгав.
— Това никога няма да бъде, владетелко. Ще живея хиляда години на тази поляна. В това не се съмнявам. Но повече няма да те безпокоя… Докато не се решат нещата. Това е предопределено от съдбата, Агларана. Един ден ще го разбереш.
А тя стоеше, опряла длан на устата си, с очи, навлажнени от чувства. Той се отдалечи, оставяйки я да премисли онова, което й бе казал. За пръв път, откакто кралят, нейният съпруг, бе починал, Агларана позна отново мъчителната борба между две така властни и противоречиви чувства — страха и страстта.
Един елф се приближаваше откъм дърветата, следван от човек в просто облекло. Томас прекъсна разговора си с Калин и Долган и тримата се забързаха след странника, когото водеха към двора на кралицата. Агларана седеше на трона си, стареите й се бяха подредили по клоните от двете й страни. Татар стоеше до кралицата.
Странникът пристъпи пред трона и леко се поклони. Татар хвърли бърз поглед към постовия, който бе придружил непознатия — елфът изглеждаше умислен. Мъжът в груб кафяв халат каза на съвършена елфска реч:
— Поздрави, владетелко!
— Много дръзко си дошъл при нас, странниче — отвърна на речта на Кралството Агларана.
Мъжът се усмихна и се подпря на тоягата си.
— Но все пак си потърсих водач. Не бих влязъл в Елвандар неканен.
— Струва ми се, че водачът ти не е имал голям избор — каза Татар.
— Винаги има избор, макар че не винаги е явен — отвърна мъжът.
Томас пристъпи напред.
— С каква цел си дошъл тук?
Мъжът се извърна към гласа и се усмихна.
— Я! Тоя, що носи дара на дракона. Добра среща, Томас Крудийски.
Томас отстъпи стъписан. Очите на мъжа излъчваха власт и сила.
— Кой си ти?
Мъжът отвърна:
— Имам много имена, но тук ме наричат Макрос Черния. Дойдох, защото сте се заловили с дързък план. Ала планът да плените Черен халат нищо не ще донесе, освен погром за Елвандар, ако не разполагате с моята помощ. — Мъжът се усмихна. — Черен халат ще имате, но още е рано. — В гласа му се долови насмешка.
— Много знаеш — каза рязко Алгарана.
Макрос се обръна към нея.
— Да. Знам много, повече, отколкото би се харесало на мнозина. — Той пристъпи към Томас, отведе го до едно от местата край кралицата и го накара да седне. После и той седна до него, подпря тоягата на рамото си, погледна кралицата и рече: — Цураните идват призори и ще ударят право през Елвандар.
Татар пристъпи към Макрос и каза:
— Откъде знаеш? И кой всъщност си ти?
