отразиха смътните лъчи на слънцето като лъскав абанос. Ездачът на дракона вдигна ръка за поздрав.
Ашен-Шугар отвърна на поздрава и другият дракон предпазливо се приближи. Шуруга изсъска и Ашен- Шугар небрежно го удари с юмрук. Шуруга се отпусна и замълча.
— Да не би Владетелят на Орлови предели най-сетне да се е решил да се присъедини към нас? — попита новодошлият, Дракен-Корин, Владетелят на тигрите. Черно-оранжевата му броня засия, докато слизаше от гърба на дракона.
От учтивост Ашен-Шугар също слезе. Десницата му обаче така и не се отдръпна от бялата дръжка на златния меч, защото макар времената да се меняха, доверието бе добродетел, непозната за валхеру. Преди време сигурно щяха да се сразят, ала сега потребността от сведения бе по-наложителна от обичайната вражда. Така че Ашен-Шугар отвърна:
— Не. Просто гледах.
Дракен-Корин свъси вежди към Владетеля на Орлови предели. Светлосините му очи не издадоха и капка чувство.
— Ти единствен не се съгласи, Ашен-Шугар.
— Да се присъединя за плячкосване из космоса е едно, Дракен-Корин. Но този… този ваш план е лудост.
— Защо да е лудост? Не разбирам за какво говориш. Ние просто го правим. Какъв е проблемът?
— Това не е в нрава ни.
— Не е в нрава ни да позволяваме на други да въстават срещу волята ни. А тези нови същества влизат в надпревара с нас.
Ашен-Шугар вдигна очи към небето.
— Да, така е. Но и те не са като другите. Те също са създадени от тъканта на този свят, както и ние.
— Че какво значение има? Колцина от нашето коляно си избил ти? Колко кръв е минала през устните ти? Който застане на пътя ти, трябва да бъде убит, или той да те убие. Това е всичко.
— А онези, които ще останат? Моредел и елфите?
— Те са нищо.
— Те са наши.
— Странен си станал под своите планини, Ашен-Шугар. Те притежават истинска сила. Съществуват само за наша забава, нищо повече. Какво те тревожи?
— Не знам. Но има нещо…
— Томас.
В един миг Томас съществуваше едновременно на две места. Той разтърси глава и виденията изчезнаха. После се обърна и видя Галайн, залегнал в храста до него. Недалече от тях изчакваше отрядът елфи и джуджета. Младият братовчед на принц Калин посочи към стана на цураните отвъд реката. Томас погледна натам, видя пришълците, насядали около лагерните си огньове, усмихна се и прошепна:
— Виж ги само как мръзнат.
Вечерният сумрак на късната пролет обгръщаше лагера на цураните като мъглива пелена. Дори огньовете сякаш светеха по-вяло. Томас огледа стана отново.
— Виждам трийсетина, с още толкова в становете на изток и запад.
Галайн не отвърна нищо — изчакваше командата на Томас. Макар боен вожд на Елвандар да се водеше Калин, всъщност Томас командваше силите на елфите и джуджетата. Така и не се разбра кога и как стана, но бавно и някак неусетно, докато наддаваше на ръст и сила, той се превърна във водач. По време на битка беше достатъчно само да подвикне какво да сторят и елфите и джуджетата се втурваха да го изпълнят.
Томас махна на Галайн да го последва и двамата тръгнаха предпазливо, докато не се озоваха на безопасно разстояние от вражеския стан, сред чакащите ги сред гъстите дъбрави. Долган се вгледа в младия мъж — някогашното момче, което бе спасил от рудниците на Мак Мордайн Кадал.
Томас вече бе цели цели шест стъпки и шест пръста и не отстъпваше по ръст на елфите. Крачеше с властна увереност като роден воин. За шестте години, откакто бе живял сред джуджетата, се бе превърнал в мъж… и в нещо повече. Долган го наблюдаваше замислено, докато Томас преглеждаше строените пред него бойци, и си даваше сметка, че Томас сега е в състояние да премине през тъмните проходи на мините на Сиви кули, без сърцето му да трепне пред каквато и да било опасност.
— Другите съгледвачи върнаха ли се?
Долган вдигна ръка и трима елфи и три джуджета излязоха напред.
— Някакви признаци за Черни халати?
След като съгледвачите отговориха, че не са забелязали такива, мъжът в белите одежди и златно снаряжение се намръщи.
— Не би било зле да пленим някой от тях и да го отведем в Елвандар. Последното им нападение проникна най-дълбоко. Бих дал всичко, за да разбера докъде стига силата им.
Долган извади лулата си, преценил, че са достатъчно далече от лагера, за да ги забележат, запали я и подхвърли:
— Цураните пазят Черните халати както дракон пази съкровището си.
Томас се изсмя на думите му и Долган изгледа някогашното момче.
— Тъй де. Но само храброто джудже докопва драконовото имане.
— Ако следват схемата си от последните три години, най-вероятно са приключили с нас за този сезон — каза Галайн. — Възможно е да не видим повече друг Черен халат до следващата пролет.
Томас се замисли и светлите му очи сякаш засияха от вътрешна светлина.
— Тяхната схема… тяхната схема е да завземат, да удържат и след това да завземат още. Позволявахме им да правят каквото си щат, стига да не прехвърлят реката. Време е да променим тази схема. И ако ги безпокоим достатъчно, може да получим възможност да пленим един от тези Черни халати.
Долган поклати глава — предложението бе рисковано, — а Томас добави с усмивка:
— А освен това, ако не успеем да пробием отбраната им по протежението на реката, ние с дребосъците ще бъдем принудени да презимуваме тук, защото пришълците вече са навлезли дълбоко в Зеленото лоно.
Галайн изгледа високия си приятел. С всяка година Томас заприличваше все повече на елф и на Галайн му допадаше тънкия хумор, така често прокрадващ се в думите му. Знаеше, че Томас с радост щеше да остане близо до кралицата. Но въпреки безпокойството си заради магията, обладала Томас, беше започнал да го харесва.
— Как?
— Изпратете стрелците към лагера, вдясно, наляво и оттатък. Когато ви призова с грак на сива гъска, накарайте ги да се струпат в отбрана откъм реката, но оттатък онези позиции, все едно че главната ни атака е от изток и запад. — Усмихна се, но на лицето му нямаше и сянка от шега. — Това би трябвало достатъчно да изолира този им лагер, за да свършим ние кървавата работа.
Галайн кимна и отпрати по десет лъконосци към източния и западния станове. Останалите се приготвиха за щурма и след като мина достатъчно време, Томас вдигна ръце към устата си, събра ги на фуния и изкряка като дива гъска. Миг след това се чуха викове източно и западно от позицията оттатък реката. Войниците в цуранския стан наскачаха и започнаха да се оглеждат в двете посоки, а неколцина се приближиха до речния бряг и се загледаха към тъмните дървета. Томас вдигна ръка и я пусна отсечено.
Изведнъж върху лагера отвъд реката се изсипа дъжд от елфски стрели и преди цураните да са се съвзели, Томас поведе щурма на джуджетата през плиткия песъчлив брод. Нов порой стрели профуча над главите им, после елфите преметнаха лъковете на рамене, извадиха мечове и се понесоха след джуджетата, с изключение на дузина, които трябваше да останат и да подсигурят прикритието със стрели, ако се наложеше.
Томас пръв излезе на брега и повали с един удар пресрещналия го цурански страж. Бързо се озова сред враговете и около него настана касапница. Цуранска кръв заблика под златния му меч и писъците на ранени и умиращи изпълниха влажната нощ.
Долган съсече един воин, обърна се и видя Галайн, застанал над друг мъртъв цуранин, но втренчен в
