Единият явно беше странстващ певец, тъй като носеше лютня, преметната на гърба му. Другият по- скоро приличаше на волнонаемник. Случайният наблюдател едва ли щеше да отгатне произхода им и едва ли щеше да се досети, че двамата стражници носят на дъното на торбите си по една кесия, пълна със скъпоценни камъни.
По пътя ги подмина поел на север отряд лека кавалерия и Лаури каза:
— Откакто бях тук за последен път, нещата са се променили. Онези мъже от засадата в гората бяха кралски крондорски копиеносци, а тези, дето току-що минаха, носеха цветовете на Квесторско око. Тук като че ли са се струпали всички сили от армиите на Запада. Като че ли нещо се носи във въздуха. Може би по някакъв начин са се досетили за плана на вашия Властелин на войната за решителна офанзива?
— Не знам. Каквото и да става, нещата, изглежда, не са толкова стабилни, както ни се струваше у дома. Съюзите са много неустойчиви след смъртта на Владетеля на Минванаби и издигането на нови сили във Великата игра. Властелинът на войната, изглежда, е по-обезпокоен, отколкото смяташе баща ми. А и съсредоточаването на тези войски тук ме кара да мисля, че победата на Властелина едва ли ще бъде извоювана толкова лесно. — След малко Касуми добави: — Надявам се, че Хокану е оцелял. — За пръв път от вчера спомена за брат си. Лаури не можа да измисли какво да му отвърне.
Два дни по-късно Лаури, бивш менестрел от Тир-Сог, и Кенет, наемник от Долината на сънищата, седяха в хана „Зеления котарак“ в град Зюн. И двамата се хранеха с вълчи апетит, защото през последните два дни бяха преживявали с войнишките си дажби — питки от едро смляно зърно и сухи плодове.
Лаури бе похабил повече от час в пазарене с един доста съмнителен прекупвач на скъпоценни камъни за цената на няколко от по-дребните камъчета. Беше се примирил с една трета от действителната им стойност и после обясни:
— Ако смята, че са крадени, няма да задава много въпроси.
— Защо не му продаде всичките? — попита го Касуми.
— Баща ти ни е дал толкова, че можем да преживеем с тях в охолство до края на живота си. Съмнявам се дали всички прекупвачи в Зюн могат да съберат златото, необходимо, за да ги платят. Ще продаваме по малко по пътя. Освен това те тежат по-малко от златото.
Двамата привършиха с храната и напуснаха. Касуми едва се сдържаше да не се захласва по толкова многото метални изделия, които виждаше навсякъде — количества, които щяха да струват несметни богатства на Келеуан. Само цената на храната им в сребро можеше да осигури издръжката на едно цуранско семейство за цяла година.
Тръгнаха по една от оживените търговски улици, водеща към източната порта. Бяха им казали, че недалече от нея можели да намерят един почтен търговец на коне, който щял да им продаде животни на приемлива цена. Скоро го намериха — кльощав тип с клюнест нос, казваше се Брин. Лаури похаби близо час в пазарене за два от по-добрите му коня. Накрая търговецът ги продаде, изразявайки загрижеността си дали ще могат да спят спокойно нощем, след като са измамили един почтен човек и са го лишили от парите, които му трябвали, за да изхрани гладуващите си дечица.
Когато преминаха портите и поеха по пътя за Илит, Касуми рече:
— Много от нещата на вашата земя ми изглеждат странни, но докато се пазареше с търговеца, си спомних за дома. Нашите търговци са много по-учтиви и не повишават гласовете си така, но инак е същото. Всички имат гладуващи дечица.
Лаури се засмя и пришпори коня си. Скоро градът се скри от погледите им.
На юг от Квесторско око ги подминаха още войски — този път редовна кралска пехота и помощни части, които се тътреха пеш, докато командирите им яздеха. Лаури и Касуми бяха спрели встрани от пътя за почивка, когато колоната започна да се точи покрай тях. Воинът се загледа с преценяващо око. Облечените в червени униформи войници маршируваха в стегнати редици, но дори и по-раздърпаните тиловаци все пак поддържаха известен ред. Обозът се движеше също в приличен ред, опитните колари караха впряговете на равни интервали. Когато отминаха, Касуми каза:
— Тези войници са по-добри от всичко, което съм виждал досега на земята ви, Лаури. Ония в червеното изглеждат професионалисти. Маршируват добре. А и другите, изглежда, имат опит, въпреки опърпания си вид.
Лаури кимна.
— Познавам флага им. Това е гарнизонът на Шамата, в Долината на сънищата. Често са се сражавали с войниците-псета на Кеш и имат опита на ветерани. Другите бяха помощни части: наемници от Долината. Нищо не струват… но и те доста ще затруднят сънародниците ти.
Отново поеха на път и скоро, след като пътят прехвърли хълмовете на Квесторско око, пред очите им се появи Горчивото море. Лаури дръпна юздите на коня си и се загледа към морето.
— Какво има? — попита Касуми.
Лаури заслони очи.
— Кораби! Цяла флота е поела на север.
Касуми също забеляза белите точици по морската синева и попита:
— Накъде са тръгнали?
— Илит е единственото по-голямо пристанище на север оттук. Сигурно прекарват подкрепления за войната.
Двамата продължиха пътя си, усетили, че трябва да се бърза. Всичко, което виждаха, подсказваше, че мащабите на войната растат, и колкото повече се бавеха, толкова по труден щеше да е успехът на мисията им.
След две седмици стигнаха северната порта на Крондор. Неколцината стражи, облечени в черно и златно, ги изгледаха подозрително. Когато се отдалечиха достатъчно, за Да не ги чуят, Лаури каза:
— Това не са цветовете на принца. Над Крондор се вее знамето на Батира.
— Това какво означава?
— Не знам. Но мисля, че знам едно място, където можем да разберем. — Продължиха през няколко улици, със складове и търговски постройки от двете страни. До ушите им стигаше шумът от пристанището, само през няколко улици. Иначе кварталът беше притихнал.
— Странно — отбеляза Лаури. — Тази част от града обикновено е най-оживената по това време на деня.
Касуми се огледа, без да знае какво точно очаква да види. Мидкемийските градове, в сравнение с тези на Империята, изглеждаха малки и мръсни. И все пак наистина имаше нещо странно в липсата на каквато и да било човешка дейност наоколо. И Зюн, както и Илит, гъмжаха от войскари, търговци и граждани през деня, въпреки че бяха по-малки градове от Крондор. Той изпита смътно безпокойство.
Навлязоха в някакъв квартал, по-занемарен и от този със складовете. Тук улиците бяха тесни, с притиснали ги от двете страни четири- и пететажни здания. Малцината минувачи — търговци и жени, тръгнали по пазар — се движеха тихо и забързано. Накъдето и да обърнеха очи ездачите, виждаха предпазливи и недоверчиви лица.
Лаури отведе Касуми до една порта, зад която се виждаше горната част на триетажна сграда, наведе се от седлото и дръпна въженцето на камбанката.
Миг след това прозорчето на вратата се плъзна настрани, от дупката надникнаха две очи и един глас каза:
— Какво търсите?
Лаури отвърна рязко:
— Лукас, ти ли си? Какво става тук, че пътниците не могат да влязат?
Очите се разшириха и прозорчето се затръшна. Вратата се отвори със скърцане и мъжът отстъпи назад, за да я разтвори широко.
— Лаури, мошенико! — избоботи той. — Минаха пет… не, цели шест години.
Влязоха и Лаури се стъписа от вида на хана. Конюшнята отстрани се беше порутила. Срещу портата пред главния вход висеше табела, изобразяваща с избледнелите си цветове пъстроцветен папагал, разперил криле. Чуха как вратата се затвори зад тях.
