Старецът промълви тихо:
— Моля ви, господине, малко храна.
— Можеш ли да платиш?
— Мога да изрека заклинания, които да предпазят хана ви от гадини, ако са ви нападнали плъхове. Може би…
— Махай се! Нямам храна за просяци и магьосници. Вън! И само да ми пресечеш млякото, ще насъскам кучетата си по теб!
Магьосникът се огледа. Лаури се пресегна през масата и докосна Касуми по рамото. Цуранският му произход се издаваше с нескритата изненада пред това, което виждаха очите му. Пред него стоеше чародей, с когото се държаха толкова мизерно, колкото окаяно беше облеклото му. Докосването го накара да се съвземе. Магьосникът бавно се обърна и излезе.
Лаури скочи, отиде до тезгяха, плесна няколко монети пред ханджията и каза:
— Бързо. Парче сушено месо, самун хляб и мях вино.
Ханджията го погледна изненадано, но монетите на тезгяха бързо го накараха да изпълни поръчката. Когато поръчаните неща се озоваха на тезгяха, Лаури ги награби, спря се колкото да вземе парче сирене от едно блюдо, и се затича към вратата. Касуми се изуми не по-малко от ханджията.
Лаури огледа пътя и видя стареца — отдалечаваше се, като се подпираше на тоягата си. Затича се след него и щом го настигна, каза:
— Извинете, но бях в кръчмата преди малко и… — Подаде му храната и мяха.
Видя как гордостта в очите на стария мъж се стопи.
— Защо го правиш, трубадуре?
— Имам един приятел, който също е магьосник — отвърна Лаури. — Много скъп приятел. Някога той ми стори добро и… като отплата.
Магьосникът прие обяснението му и взе храната. Докато се мъчеше да я напъха в дрипавата си торба, Лаури пъхна в празната му кесия няколко скъпоценни камъка. Щяха да му осигурят прилична храна до края на дните му, стига да живееше скромно.
— Как се казва този магьосник? Може би го познавам.
— Миламбер.
Старецът поклати глава.
— Не съм го чувал. Къде живее?
Лаури извърна очи на запад, където слънцето се спускаше зад хълмовете. И промълви с трепет:
— Далече оттук, приятелю. Много, много далече.
Лаури и Касуми стояха на палубата, загледани в приближаващите се кули на Риланон.
— Приказен град — промълви доскорошният цурански командир. — Не толкова голям като градовете у дома, но толкова различен. И всички тези каменни кули, и цветовете на знамената, веещи се над тях… Като град от легендите.
— Странно — отвърна Лаури. — Двамата с Пъг изпитахме същото, когато за пръв път видяхме Джамар. Предполагам, че е просто защото са толкова различни.
И двамата бяха облечени в най-фините дрехи, които можеха да се купят в Саладор, защото искаха да изглеждат прилично в двора и знаеха, че едва ли ще ги допуснат до краля, ако приличат на прости скитници.
Капитанът заповяда да смъкнат последните платна и миг по-късно корабът се плъзна покрай кейовете.
Скоро двамата спътници слязоха по стълбата и поеха през града. Риланон, прочутата древна столица на Островното кралство, се възправяше наоколо им в пищните си цветове, ярко грейнали на слънчевата светлина, но по улиците и пазарите се долавяше подмолно напрежение. Където и да минеха, хората си шепнеха приглушено, сякаш се бояха, че някой може да ги подслуша, и дори уличните търговци като че ли предлагаха стоката си някак обезсърчено.
Беше почти пладне и без да си търсят стаи, те се запътиха направо към палата. Когато стигнаха до главните порти, един офицер в пурпур и злато от Кралската дворцова гвардия ги спря да ги разпита по каква работа идат.
Лаури отвърна:
— Нося много важни послания за краля, във връзка с войната.
Офицерът се замисли. Бяха достатъчно добре облечени и не приличаха на обичайните безумци, идещи с мрачни пророчества за злочеста орис, нито на пророци на някоя неназована още вяра, но от друга страна, не бяха и официални придворни лица, нито армейски вестоносци. Накрая реши да постъпи като повечето военни във всички държави и във всички времена: да ги предаде на по-висшето началство.
Един гвардеец ги придружи до кабинета на помощника на кралския канцлер. Тук се наложи да чакат половин час, докато чиновникът намери време да ги приеме. Влязоха в кабинета и се озоваха пред стюарда на кралския двор — нисък и самодоволен мъж с издадено напред коремче, чиято реч бе придружена с хронично хъхрене.
— Какво търсят тук двамата господа? — запита ги той, давайки ясно да се разбере, че не ги цени високо.
— Носим вести за краля във връзка с войната — отговори Лаури.
— Охо? — изсумтя чиновникът. — И защо тези документи, донесения или каквото и да е не са доставени с обичайната военна поща?
Касуми, явно обезеърчен от чакането, след като най-сетне бяха стигнали в двореца, каза:
— Искаме да поговорим с някой, който може да ни заведе при краля.
Чиновникът се ядоса и викна:
— Аз съм барон Грей! Аз съм този, с когото ще говорите! И като нищо ей сега ще наредя на стражата да ви изхвърли на улицата. Негово величество не може да бъде притесняван от всеки шарлатан, който се опита да получи аудиенция. Аз съм този, който заповядва тук!
Касуми пристъпи напред, сграбчи го за яката и изръмжа:
— А аз съм Касуми, от рода Шинцаваи. Баща ми е Камацу, владетелят на Шинцаваи и боен главатар на клана Канацаваи. И ще се срещна с вашия крал!
Лорд Грей пребледня и се задърпа в паника да се отскубне от ръката на Касуми. Беше толкова потресен както от чутото, така и от нечуваната грубост, с която се отнасяха към него, че от устата му не можа да излезе и една дума и той само закима, докато Касуми не го пусна.
— Кралският канцлер ще бъде уведомен… веднага — успя да каже лорд Грей и тръгна към вратата. Лаури се зачуди дали няма да повика стражите, решил, че двамата са луди. Но каквото и да си беше помислил мъжът, поведението на Касуми, изглежда, го бе убедило, че става нещо наистина важно, защото след няколко минути в стаята влезе мъж на почтена възраст.
— Какво има? — попита кратко новодошлият.
— Ваша светлост — отвърна лорд Грей, — мисля, че трябва да поговорите с тези двамата и да прецените дали Негово величество трябва да се види с тях.
Мъжът огледа двамата непознати и каза:
— Аз съм херцог Калдрик, кралският канцлер. По каква причина искате да се видите с Негово величество.
— Нося послание от императора на Цурануани — отвърна Касуми.
Кралят седеше под платнен навес на една тераса с изглед към залива. Долу, точно под двореца, течеше бърза река, част от първоначалната защита, въпреки че отдавна не служеше за преграден ров. Над реката се издигаха изящни мостове, по които минаваха десетки хора.
Крал Родрик седеше, привидно заслушан в думите на Касуми, който излагаше в подробности мирното послание на императора, и си играеше небрежно с една златна топка.
След като Касуми свърши, кралят дълго мълча, сякаш премисляше чутото. Касуми подаде на херцог Калдрик сноп документи и след още миг мълчание добави:
— Предложенията на императора са изложени в тези писма подробно, ваше величество, ако пожелаете
