един от турилските воини и го удари през лицето с дръжката на камшика. Преди биячът да успее да реагира, турилецът скочи, издърпа камшика от ръцете му, уви го здраво около гърлото му и започна да го души.
Другите биячи се втурнаха към воина, нападнал другаря им, и започнаха яростно да го шибат с камшиците си. След десетина удара краката му се подкосиха и турилецът рухна на колене, но продължи да души задъхания бияч. Ударите на камшиците заваляха по тялото му, докато кожата му не почервеня от кръв, но той не изпусна жертвата си.
Очите на цуранина се изцъклиха, лицето му посиня и той рухна мъртъв на пясъка. Турилският воин се свлече до него.
Пръв реагира един от мидкемийските воини. Той просто се наведе, вдигна хладнокръвно един от мечовете и прониза един от насилниците. После, като един, турилските и мидкемийските воини се оказаха с оръжие в ръцете и след минута всички стражи по арената бяха избити. И тогава, отново като по команда, пленниците захвърлиха оръжията си на земята.
Миламбер с мъка запази спокойствие пред тази гледка. Нищо друго не можеше да изпита освен възхищение пред тези мъже. Приемаха смъртта, но не и да се избиват един-друг. Сигурно някой от тези мъже беше яздил през клисурата с него по време на набега, за да намерят машината на прорива преди толкова години. Външно Миламбер изглеждаше спокоен, като истински цуранин. Отвътре кипеше.
— Имам лошо предчувствие — прошепна Хочопепа. — Днешните усилия на Алмечо да укрепи положението си пред императора са здраво разклатени. Боя се, че никак не му харесва неохотата на бившите ти сънародници да умрат за удоволствието на Светлината небесна.
Миламбер му отвърна през зъби:
— Проклето да е това удоволствие! — Изгледа Хочопепа с лице, посиняло от гняв, и добави: — Проклети да са всички, които намират удоволствие в такава кървава игра!
— Опомни се, Миламбер! — възкликна Хочопепа.
Без да обръща внимание на думите му, Миламбер се обърна към императорската ложа, където един от капитаните на стражата шепнеше нещо на ухото на Властелина. Миламбер изпита странен прилив на изпепеляваща ярост и за миг потисна внезапния импулс да използва силата си, за да постави Властелина сред онези долу и види как ще се изправи лице в лице с хората, които отказваха да издъхнат примирено по негова заповед.
— Не, не стрелци — прокънтя гласът на Алмечо. — Тези животни не заслужават смъртта на воини. — Обърна се към един от своите галеници магьосници и му заповяда нещо. Мъжът в черния халат кимна и започна да припява. Миламбер усети как космите по врата му настръхнаха, щом изреченото заклинание започна да действа.
Вълна на нямо страхопочитание заля стадиона, когато хората на арената западаха по пясъка зашеметени и безчувствени. Властелинът на войната изрева:
— Сега ги овържете, вдигнете бесилка и ги обесете пред очите на всички.
Пълно стъписване посрещна думите му, след което през тълпата прокънтяха викове:
— Не!
— Те са воини!
— Това е безчестие!
Хочопепа шумно въздъхна. И заговори — повече на себе си, отколкото на приятелите си.
— Властелинът отново изтърва нервите си и сега ни чака пълен погром. Това няма да укрепи положението му пред Върховния съвет, нито ще помогне за стабилността на Империята.
Като разгневен, притиснат до стената звяр, Властелинът на войната се надигна от мястото си и всички наблизо се смълчаха, но виковете на по-далечните зрители се усилиха. Според цуранските нрави това унижение беше повече от непоносимо, освен за хора, лишени от всякаква чест. Макар да бяха осуетили забавлението на тълпата, пленниците все пак бяха показали, че са готови да се бият като храбри воини и като такива заслужаваха доблестна смърт.
Хочопепа се обърна да каже нещо на Миламбер, но спря, щом видя лицето на приятеля си. Миламбер не можеше повече да прикрива гнева си, който не отстъпваше на този на Властелина. Усетил, че ще стане нещо ужасно, Хочопепа потърси подкрепата на Шимоне и видя, че той също се е втренчил безмълвно в изкривеното от ярост лице на Миламбер. Хочопепа успя само да промълви:
— Миламбер, недей!
Но робът, превърнал се във велик чародей, скочи, хукна по пътеката и извика на стъписания Хочопепа:
— Погрижете се за императора!
Олюля се от внезапния изблик на чувство, запечатано от толкова години и чак сега избило на воля. Порази го странна и властна увереност. „Не съм цуранин! — призна той пред себе си. — Не мога да участвам в това.“ За пръв път, откакто бе облякъл черния халат, двете му естества се сляха в хармония. Това, което ставаше, беше безчестие според стандартите и на двете култури — нещо, което го изпълни с убийствена решимост, освободена от всякакво съмнение. Освен онези, които седяха около имперската ложа, цялата тълпа крещеше:
— Меча, меча, меча! — Искаха воинска смърт за всеки от мъжете долу. Ритъмът на това несекващо скандиране се сля с пулса на бясно биещото в гърдите на Миламбер сърце и усили почти необузданата му ярост.
Миламбер стигна до пътеката, отделяща магьосниците от имперската ложа, и погледна войниците и дърводелците, които тичаха надолу към арената. Зашеметените мидкемийци и турилци бяха овързани като животни на заколение, а гневът на тълпата бе достигнал опасни висини. Някои от младите офицери от благородните фамилии по долните редици на амфитеатъра изглеждаха готови да извадят мечовете си, да скочат на пясъка на арената и да влязат в схватка заради правото на пленниците да загинат като воини. Бяха храбри противници, а и много от зрителите се бяха сражавали с турилски и мидкемийски войници. С готовност щяха да сразят тези мъже на полето на битката, но не можеха да понесат това унижение на доблестните си врагове.
Черен прилив на гняв, погнуса и скръб обля Миламбер. Умът му закрещя в ярост, въпреки усилията му да я удържи. Главата му се отметна назад и очите му се завъртяха в орбитите си, и както се беше случвало вече два пъти в живота му, огнени скрижали се изписаха в ума му. Дясната му ръка се изпъна напред и от дланта му с взрив се изстреля енергия. Сноп от син пламък, искрящ по-ярко и от слънчевата светлина, полетя надолу и удари сред пясъка между стражите на Властелина. Тела на живи хора се отвяха във всички посоки като листа, пометени от вятър. Мъжете, помъкнали гредите за бесилката, се сринаха на колене от удара, а зрителите по долните редове бяха зашеметени от силата му. Всякакъв шум по стадиона секна и тълпата се смълча потресена.
Очите на всички се извърнаха към източника на мълнията, а тези, които бяха по-близо до чародея, се отдръпнаха инстинктивно. Лицето на Миламбер беше почервеняло от гняв, бялото на очите му лъщеше около черните ириси. Той огледа арената, махна отсечено с ръка и викна:
— Стига!
Никой не помръдна, освен Хочопепа и Шимоне. Те нямаха представа какви са намеренията на Миламбер, но пред лицето на този акт приеха командата му сериозно. Двамата се затичаха към почти зашеметения, но явно очарован император, който седеше прикован на мястото си като всички останали на стадиона, бързо прошепнаха нещо на Ичиндар и миг по-късно мястото на императора се опразни.
Миламбер се извърна наляво, откъдето прокънтя яростен рев:
— Кой смее това!
Озова се срещу Властелина, изправен като разгневен полубог в бялата си броня. Лицето му бе изкривено от не по-малка ярост от тази на Миламбер.
— Аз смея това! — извика в отговор Миламбер. — Това не може да бъде. И няма да бъде! Никога повече няма хора да умират заради забавата на други!
Вбесен, Алмечо, Властелинът на войната на народите на Цурануани, изкрещя:
— И с какво право вършиш това! — Жилите на врата му изпъкнаха ясно, всеки мускул по тялото му се беше изопнал, на челото му беше избила пот.
Гласът на Миламбер се сниши и думите излязоха от устата му грижливо отмерени със сдържан,
