понесоха през отворените врати. Замучаха, завиха и зареваха от огнения дъжд. Освирепели от ужас, те връхлетяха върху стъписаните зрители, изпопадали по пясъка, и започнаха да ги избиват. Някой седеше зашеметен и махаше разсеяно с ръка срещу капещия жупел, друг, на няколко стъпки от него, биваше изкормен от някое чудовище, докарано от далечни лесове.
Сега и самият амфитеатър нададе вой, щом древните камъни се раздвижиха, приплъзвайки се един под друг. Устоялият хилядолетия хоросан се превърна в суха прах и стадионът започна да се срутва. Виковете за пощада бяха пометени от воя на вятъра и заглушени от грохота на разрушението. Бесът се усили, все едно че целият свят бе готов да се раздере отвътре. Миламбер отново вдигна ръце, сбра дланите си и отекна най-силният тътен. После изведнъж хаосът секна.
Небето пак стана синьо и ясно и лекият морски бриз отново задуха от изток. Земята си остана както си беше, неподвижна и здрава, а огненият дъжд стана спомен.
Последвалата тишина бе оглушителна. След това се чуха стоновете на ранените и хлиповете на ужасените. Властелинът на войната остана изправен и блед, с прогорена кожа по лицето и ръцете. На мястото на доскорошния водач на Империята стоеше човек, лишен от всякакво чувство освен ужас. Очите му се бяха изцъклили. Устата му се раздвижи, сякаш искаше да проговори, но думи не излязоха.
Миламбер отново вдигна длани над главата си и Властелинът изхлипа от страх и се срина на земята. Магьосникът плесна с ръце и изчезна.
Следобедният вятър носеше аромата на летни цветя. Катала бе в градината и си играеше на думи с Уилям. Настояла бе двамата да научат езика на родината на съпруга й.
Слънцето се смъкваше на запад и сенките се удължаваха. Не се чу звънът на камбаната, който да възвести пристигането на Миламбер, и Катала се изненада, когато мъжът й се появи на прага на дома им. Усети, че е станало нещо лошо, и бавно се надигна от пейката.
— Съпруже, какво се е случило?
— Всичко ще ти кажа, но по-късно — отвърна й Миламбер. — Трябва да вземем Уилям и да бягаме.
— Тате! — извика момченцето и дръпна черния халат на баща си, за да привлече вниманието му. Миламбер вдигна невръстния си син и го притисна силно до гърдите си, след което му каза:
— Уилям, ще заминем за моята родина. Трябва да бъдеш храбро момче и да не плачеш.
Уилям издаде долната си устна, защото щом татко му го молеше да не плаче, значи имаше сериозно основание да го направи, но кимна и сдържа сълзите си.
— Нетоха! Алморела! — извика Миламбер и след миг слугите дотичаха в градината. Нетоха спря и се поклони, но Алморела се затича към Катала. Катала бе настояла приятелката й да ги придружи до новия дом на Миламбер, когато той бе взел семейството си от имението на Шинцаваи. Тя беше повече като сестра за Катала и леля за Уилям, отколкото робиня. Веднага разбра, че нещо не е наред, и сълзите закапаха от очите й.
— Вие тръгвате — промълви тя.
Нетоха вдигна очи към господаря си.
— Каква е волята ви, велики?
— Тръгваме — отвърна Миламбер. — Трябва да заминем. Съжалявам.
Нетоха прие вестта сдържано, според цуранския обичай, но Алморела прегърна Катала и се разплака.
— Искам да ви уверя, че съм се погрижил за двама ви — каза Миламбер. — Приготвил съм документи за ден като този. Когато замина, ще намериш всичките ми трудове подредени и описани в кабинета ми. Над писалищната маса, на най-горния рафт, ще намериш свитък с черен печат. Имението давам на теб, Нетоха. — Той се обърна към Алморела. — Зная, че двамата се обичате. В документа, с който имението се прехвърля на Нетоха, има и заявление, с което дарявам свободата ти, Алморела. От него ще стане добър съпруг. Дори самият император не може да пренебрегне документ, носещ печата на един Велик, така че не се тревожи.
На лицето на Алморела се изписа смесица от неверие, щастие и мъка. Тя бавно кимна, че разбира, и го погледна с очи, изпълнени с благодарност.
Миламбер отново се обърна към Нетоха.
— Долното пасище подарявам на Ксанотис. Грижете се добре за останалите в това домакинство, Нетоха. В кабинета ми също така ще намериш няколко пергамента, запечатани с червен восък. Те трябва да бъдат изгорени веднага. Каквото и да направиш, не счупвай печатите, преди да си ги изгорил. Всички останали трудове трябва да бъдат изпратени на Хочопепа от Конгрегацията, с моите най-дълбоки чувства и пожелания дано му бъдат от полза. Той знае как да постъпи с тях.
Алморела отново прегърна Катала, после целуна Уилям. Нетоха каза:
— Бързо, момиче! Все още не си господарка на това имение, а ни чака важна работа. — Хадонрата понечи да се поклони, после промълви колебливо: — Велики, аз… Желая ви всичко добро. — Бързо се поклони и се забърза към кабинета. Миламбер долови влага в очите му.
Алморела, със сълзи, стичащи се по бузите й, последва Нетоха към къщата. Катала се обърна към Миламбер.
— Сега ли?
— Сега. — И докато ги водеше към стаята с шарката, й каза: — Остава още нещо, което трябва да разбера преди да минем разлома. — Прегърна жена си и сина си и със силата на волята си се прехвърли в друга шарка.
Озоваха се в друга стая и когато излязоха през вратата, Катала разбра, че са в дома на господаря на Шинцаваи.
Забързаха се към кабинета на Камацу и отвориха вратата без церемонии. Камацу вдигна очи, подразнен от внезапното нахлуване. Изражението му обаче мигновено се промени, щом видя двамата на прага.
— Велики, какво се е случило? — попита той и стана.
Миламбер набързо му описа събитията през деня и докато слушаше, Катала пребледня. Владетелят на Шинцаваи поклати глава.
— Изглежда, сте задвижил процеси, които завинаги ще променят вътрешния ред на Империята, велики. Дано това не се окаже смъртен удар. Във всеки случай, години ще минат, докато се прецени въздействието им. Партията на прогреса вече предприема стъпки за съюз с Партията на мира. За толкова кратко време наложихте огромно влияние над отечеството ми.
Камацу продължи, без да даде възможност на Миламбер да отговори:
— Макар че не това е важното в момента. Вие, който някога бяхте мой роб, научихте много, но все още не сте цуранин. Длъжен сте да разберете, че Властелинът на войната не може да си позволи такьв позор равнодушно. Най-вероятно ще сложи край на живота си от срам, но онези, които го следват — семейството му, кланът му, подчинените — всички те ще искат смъртта ви. Сигурно вече са наели убийци или магьосници, готови да действат срещу вас. Нямате друг избор, освен да избягате в родината си със своето семейство.
Уилям реши, че точно сега е най-подходящият момент да заплаче, защото въпреки усилията му да прояви смелост, майка му беше изплашена и момчето го усети. Миламбер се извърна от Камацу, каза някакво заклинание и Уилям мигновено заспа.
— Не ме е страх от магьосници, Камацу — каза Миламбер, — но се боя за Империята. Вече знам, че въпреки всички усилия на учителите ми в Конгрегацията, от мен никога няма да стане цуранин. Но наистина служа на Империята. В отвращението си от онова, което видях на арената, се уверих, че всичко, което подозирах от доста време, е вярно. Империята трябва да промени посоката си, иначе е обречена на разпад. Изгнилата, немощна сърцевина на тази култура не може повече да крепи собствената й тежест и като дървото нганги с прогнила сърцевина един ден ще се разпадне под тежестта си. Има и други неща, неща, за които не мога да говоря, неща които научих, докато бях тук, и които ми подсказват, че са нужни големи промени.
— Трябва да напусна, защото ако остана, Конгрегацията, Върховният съвет и цялата империя ще се разцепят — продължи чародеят. — Трудно ми е да напусна Империята, повярвай, но моето заминаване е в интерес на Цурануани. Преди да си тръгна обаче трябва да разбера дали е дошла вест от Лаури и твоя син за стъпките на императора за мир?
