високо, а червеникавокафявата му коса бе оставена да израсте до раменете. Той се обърна, за да заговори с жреца до себе си, а за миг погледите им се засякоха, последва мигновена искрица на разпознаване и Миламбер си помисли: „Значи са ти казали за моето участие в твоя замисъл.“ Императорът продължи разговора си без никаква пауза и никой друг не забеляза кратката размяна на погледи.
— Сега ще видим едно милосърдно зрелище — каза Хочопепа. — Всички ще се бият, докато остане жив един. На щастливеца ще му опростят престъпленията.
— Какви са им престъпленията? — попита Миламбер.
— Обикновени — отговори Шимоне. — Дребни кражби, просия без разрешение на храма, лъжесвидетелство, избягване на данъци, неподчинение на заповед и други подобни.
— А сериозните престъпления какви са?
— Убийство, измяна, богохулство, да удариш господаря си, всички те са непростими престъпления. — Гласът му се извиси, за да надмогне шума на тълпата. — Тях ги пускат военнопленници, които няма да служат като роби. Осъдени са да се бият непрестанно, докато не бъдат избити всички.
Войнишката охрана напусна пясъчния кръг, оставяйки го на затворниците.
— Обикновени престъпници — промърмори Хочопепа. — Няма да е голямо забавление.
Забележката му се оказа точна, тъй като затворниците представляваха жалка гледка. Голи, само с препаски на бедрата, те стояха, стиснали в ръце оръжия и щитове, които им бяха непривични. Много от мъжете бяха стари и болни, като че ли изпаднали в унес и объркани.
Тръбата възвести началото на битката и старите и болните скоро бяха избити. Неколцина от тях изобщо не вдигнаха оръжията си в защита — бяха твърде объркани, за да се опитат да запазят живота си. Само след няколко минути почти половината затворници лежаха мъртви или издъхващи по пясъка. Скоро действието на арената се забави, защото оцелелите гладиатори вече се озоваваха лице в лице с противници с по-равностойна сила и умение. Броят им бавно започна да се смалява и първоначално хаотичният ход на сражението започна да се променя. Понякога, щом единият противник паднеше, надвилият го оставаше неподвижен до другата биеща се двойка, изчаквайки да се счепка с победителя. Често се стигаше и до тристранен бой, което тълпата подкрепяше с бурни възгласи, защото тази лишена от правила кървава сеч водеше до по-голямо кръвопролитие и болка.
Накрая останаха само трима борци. Двама от тях още не можеха да приключат кървавия спор помежду си. И двамата бяха на ръба на изтощението. Третият запристъпва към тях предпазливо, търсейки предимство.
Получи го след няколко секунди. Хванал нож в едната си ръка и меч в другата, той нанесе жесток удар по главата на единия и го събори. Шимоне изсумтя:
— Идиот! Не вижда ли, че другият е по-силен? Трябваше да изчака, докато единият мине в явно превъзходство, и да удари него, като остави за двубоя по-слабия противник.
Миламбер изпита потрес. Шимоне, бившият му учител, беше най-близкият му приятел след Хочопепа. Но ето че въпреки цялото си образование, въпреки мъдростта си, и той виеше от възторг при вида на кръвта на други хора, все едно че беше най-невежият простак, седнал на най-евтината седалка. Колкото и да се опитваше, Миламбер така и не можеше да изпита този дивашки ентусиазъм на цураните пред смъртта на други хора. Извърна се към Шимоне и подхвърли:
— Сигурен съм, че беше твърде зает, за да се занимава с тънкостите на тактиката.
Погълнат от зрелището, Шимоне не долови сарказма му. Миламбер забеляза, че Хочопепа е обърнал гръб на разиграващото се на арената. Лукавият магьосник въртеше глава насам-натам и си отбелязваше наум всеки разговор по каменните скамейки. За него игрите представляваха само поредната възможност да проучи подмолните течения в Играта на Съвета. За Миламбер тази незаинтересованост от смъртта и страданието на арената бе също толкова смущаваща, колкото и ентусиазмът на Шимоне.
Битката скоро приключи, спечелена от мъжа с ножа. Тълпата поздрави победителя с радостни възгласи. Захвърляха монети по пясъка, за да може победителят да се завърне в обществото със скромна сума за начало.
Докато разчистваха арената, Шимоне привика един от глашатаите и го разпита за програмата до края на деня. После се обърна към двамата, явно доволен от чутото.
— Има само няколко единични двубоя, после две специални състезания, отбор затворници срещу прегладнял харулт и бой между пленени мидкемийски бойци и турилски воини. Това май ще се окаже най- интересно.
Изражението на Миламбер издаде, че не е съгласен. Преценил, че моментът е подходящ за въпроса, той каза:
— Хочо, да си забелязал да присъства някой от фамилията Шинцаваи?
Хочопепа огледа амфитеатъра, търсейки с очи фамилните знамена на най-изтъкнатите домове на Империята.
— Минванаби, Анасати, Кеда, Тонмаргу, Ксакатекас, Акома… Не, Миламбер. Не бих казал, че някой от бившите ти… хм, благодетели, е тук. Не че го очаквам.
— Защо?
— Напоследък, изглежда, са изпаднали в немилост пред Властелина на войната. Нещо, свързано с провал при изпълнение на някаква задача, възложена им от него. И освен това чух, че са под подозрение, въпреки че кланът им наскоро изведнъж се присъедини към военните усилия. Кланът Канацаваи е затънал в спомени за отминала слава, а от всички тях Шинцаваи са най-старомодните.
Битките на арената продължиха една след друга, всяка следваща — по-изкусна от предишната, тъй като бойното умение на противниците нарастваше. Скоро приключиха последните двойки. Сега тълпата зашептя в притаено очакване и дори благородниците се смълчаха, защото следващото събитие щеше да е необичайно. Отбор от двадесет борци, мидкемийци, ако се съдеше по ръста им, излязоха под строй в средата на арената. Носеха въжета, мрежи с тежести, копия и дълги криви ножове. Телата им бяха намазани с масло и блестяха под късното следобедно слънце. Мъжете стояха на пясъка привидно спокойни, но войниците сред тълпата различиха скритите белези на напрежението, обичайно за борци преди битка. След минута големите двойни дървени врати на отсрещната страна на стадиона се отвориха и на арената с тътрене излезе шестокрак ужас.
Харултът беше само дълги зъби и остри нокти, с войнствена външност, покрит с дебела като броня кожа и приблизително с размерите на мидкемийски слон. Чудовището се поколеба само докато примигне на светлината, след което връхлетя право срещу групата мъже.
Те се пръснаха пред звяра във всички посоки, стараейки се да го объркат. Харултът, подведен от едностранчивия си разсъдък, подгони един от нещастниците. С три огромни крачки настигна човека, стъпка го и го погълна на две хапки. Другите се прегрупираха зад животното и бързо разгънаха мрежите. Шестокракото чудовище се завъртя по-бързо, отколкото изглеждаше възможно за същество с такова туловище, и отново нападна. Този път мъжете изчакаха до последния миг, хвърлиха мрежите и се разбягаха от пътя му. Мрежите бяха с куки по краищата, за да се закачат в дебелата кожа на звяра. Чудовището се развъртя, за да ги разкъса, оплете се за миг и копиеносците притичаха напред да го покосят. Харултът се завъртя объркан, без да може да прецени откъде идва болката, но копията се оказаха безполезни, тъй като не можеха да пробият здравата кожа на звяра. Схванал бързо, че усилието им е безсмислено, един от мъжете дръпна съседа си и посочи задницата на звяра. Двамата се хвърлиха назад към опашката, която метеше пясъка.
Бързо си казаха нещо и пуснаха копията, докато съществото си избираше нова жертва. То се хвърли напред и тялото на втори човек се озова в челюстите му. За миг чудовището остана неподвижно, докато поглъщаше плячката си, и двамата мъже зад него се засилиха, скочиха и се хванаха за опашката му. В първия миг то като че ли не усети, след което се завъртя бясно, отхвърли втория, описа цял кръг и спря, за да го нагълта. Другият успя някак да се задържи и се възползва от няколкото мига, докато харултът поглъщаше приятеля му, за да се изкатери по опашката на чудовището дотам, където тя се съединяваше с двата задни бута. Със замах отгоре надолу той заби дългия си нож между два прешлена, очертани под провисналата кожа. Рискът беше отчаян и тълпата зарева одобрително. Ножът проникна в дебелия хрущял между двата кокала и разкъса гръбначния стълб. Съществото замуча бясно и започна да се върти, заплашвайки да хвърли неканения си ездач, но след малко най-задният чифт крака поддаде. Харултът за миг остана объркан и неподвижен, двата предни чифта крака затеглиха напред да преодолеят тежестта на
