с лице, набръчкано от тревога и скръб, а също и от страх. Лаури си помисли, че нищо на света не може да го накара да размени мястото си с него.
Конете се бяха запенили. Ездачите ги шибаха нагоре по хълма. Съвсем малко оставаше до края на пътя им към лорд Боррик, започнал преди месец. „Кралска лястовица“ бързо ги бе пренесла до Саладор, откъдето веднага бяха потеглили на запад. Малко бяха спали по пътя, купуваха свежи коне или ги подменяха, когато бе възможно, от конните патрули с помощта на кралското пълномощие, дадено им от Калдрик. Лаури не беше сигурен, но му се струваше, че са изминали разстоянието за рекордно кратко време.
На няколко пъти след като напуснаха Зюн, бяха спирани от войници, но всеки път показваха пълномощното на канцлера и ги пропускаха. Сега приближаваха лагера на херцога.
Цуранският Властелин на войната бе разгърнал решителната си офанзива. Кралските сили бяха удържали в продължение на седмица, но след това под натиска на десет хиляди свежи цурански бойци отбраната им се бе пропукала. Битката бе продължила три дни, яростна и кървава, и накрая кралската войска бе изтласкана от позициите си пред Северния проход.
Сега елфите и джуджетата, както и замъците по Далечния бряг, бяха откъснати от главните сили на кралската армия. Прекъсната беше всякаква връзка, защото гълъбите, използвани за донесения, бяха избити при унищожаването на стария лагер. Съдбата на останалите фронтове беше неизвестна.
Армиите на Запада се прегрупираха и Лаури и Касуми изгубиха доста време, докато намерят щабния лагер. Докато яздеха към командния пункт, виждаха навсякъде белезите на горчивото поражение. Настъпил бе най-лошият обрат на войната за Кралството. Накъдето и да се обърнеха, виждаха ранени или болни, а и онези, по чиито тела нямаше рани, изглеждаха отчаяни.
Един гвардейски сержант огледа пълномощното им и нареди на един гвардеец да ги заведе до шатрата на херцога. Стигнаха до широката командирска шатра, един лакей пое конете им, а гвардеецът влезе вътре. Миг след това от шатрата излезе висок младеж с руса брада, облечен в табарда на Крудий. Зад него се появи едър мъж с посивяла брада — магьосник, ако се съдеше по облеклото му — и още един, едър, с груб белег през лицето. Лаури се зачуди дали не са старите приятели на Пъг, за които той му беше разказвал, но бързо сьсредоточи вниманието си върху младия офицер, който пристъпи към него, и каза:
— Нося съобщение за лорд Боррик.
Младият мъж се усмихна горчиво и каза:
— Можете да го предадете на мен. Аз съм Луам, синът му.
— Моите уважения, ваше височество, но трябва да говоря с херцога лично — отвърна Лаури. — Така ми нареди херцог Калдрик.
При споменаването на името на кралския канцлер Луам се спогледа със спътниците си, след което вдигна платнището на шатрата. Лаури и Касуми влязоха и другите ги последваха. Вътре имаше жалък горящ мангал и голяма маса с карти по нея. Луам ги отведе до друга част на огромната палатка, дръпна една завеса и видяха един мъж, лежащ на постеля.
Беше висок, с тъмна, леко прошарена коса. Лицето му беше изпито, без капка кръв, устните му бяха посинели. Дишаше хрипливо и спеше. Беше завит с чисти завивки, но под отворената яка се виждаха дебели превръзки.
Още един мъж влезе в шатрата и Луам пусна завесата. Стар, с почти побеляла грива, той все още се държеше изправен, с изпънати широки рамене. Новодошлият тихо попита:
— Какво има?
— Тези мъже носят послания за татко от Калдрик — отвърна Луам.
Старият воин протегна ръка.
— Дайте ги на мен.
След като Лаури се поколеба, мъжът избоботи ядосано:
— По дяволите, човече, аз съм Брукал. Боррик е ранен и аз командвам армиите на Запада.
— Посланието не е писмено, ваша милост — отвърна Лаури. — Херцог Калдрик ми каза да ви представя спътника си. Това е Касуми от Шинцаваи, пратеник на императора на Цурануани, който носи предложение за мир до краля.
— Ще има ли мир най-сетне? — попита Луам.
Лаури поклати глава.
— За съжаление, не. Херцогът също ми каза да ви предам следното: кралят е полудял, а херцог дьо Батира е убил принц Ерланд. Той се бои, че само лорд Боррик може да спаси Кралството.
Новините видимо потресоха Брукал. Той се обърна към Луам и заговори тихо:
— Сега вече знаем, че слуховете са верни. Ерланд наистина е бил пленник на Ги. Ерланд мъртъв! Не мога да го повярвам. — Разтърси глава да се съвземе и продължи: — Луам, зная, че сега всичките ти мисли са насочени към баща ти, но трябва да помислиш за следното: баща ти скоро ще издъхне и ти скоро ще станеш херцогът на Крудий. И след като Ерланд е мъртъв, ти също така ще бъдеш наследникът на трона по рождено право.
Брукал тежко седна на един от столовете край масата с картите.
— Тежко бреме ще падне на плещите ти, Луам, но останалите от Запада ще обърнат очи към теб да ги поведеш, както някога очакваха да направи баща ти. Ако изобщо е съществувала някога обич между двете владения, сега тя е изопната до скършване, след като Ги е заел трона на Крондор. Сега за всички е ясно, че Батира иска да стане крал, защото на лудия Родрик не може да се позволи да остане на трона. — Твърдият му поглед прикова Луам. — Скоро трябва да решиш какво да правим ние от Запада. Кажеш ли, вдигаме гражданска война.
Глава 29
Решение
Свещеният град празнуваше.
По всички по-високи сгради се вееха знамена. Улиците бяха изпълнени с хора, хвърлящи цветя пред благородниците, които се люшкаха в носилките си към стадиона. Беше ден на всенародно ликуване и кой можеше да изпитва тревога в такъв ден?
Този, който изпитваше тревога, пристигна в стаята с шарка на стадиона и последното отекване на камбаната възвести появата на Великия. Миламбер се помъчи да се отърси от безпокойството си и излезе от стаята на шарките, която се намираше недалече от централната галерия на Великия имперски стадион. Тълпата цурански благородници, шляещи се бездейно, докато игрите започнат, се разстъпи, за да го пропусне по прохода към сектора със седалките за маговете. Той огледа малката група мъже в черни халати и видя Шимоне и Хочопепа, които му пазеха място.
Те му махнаха за поздрав, докато оставяше пътечката, отделяща чародейския сектор от този на Имперската партия, за да отиде при тях. Долу, на откритата арена, няколко същества от подобната на мидкемийските джуджета раса на Цубар — тъй наречената Изгубена земя отвъд Морето на кръвта — се биеха с огромни насекомоподобни твари, приличащи на чо-джа, но лишени от разум. Тъпите дървени мечове и по същество безвредните ухапвания на животинските челюсти правеха битката да изглежда по-скоро комична, отколкото опасна. Простолюдието и дребните благородници, вече заели места, се смееха с удоволствие. Тези състезания поддържаха доброто им настроение, докато най-важните особи на Империята изчакваха да влязат в стадиона. Мудността в Цурануани се превръщаше в добродетел, щом човек стигнеше определено обществено равнище.
— Каква грешка, че толкова закъсня, Миламбер — каза Шимоне. — Преди малко имаше една изключително интересна надпревара.
— Останах с впечатлението, че леенето на кръв тепърва предстои.
Хочопепа, който дъвчеше печени подсладени ядки, каза с пълна уста:
— Така е, но нашият приятел Шимоне е голям привърженик на игрите.
Шимоне поясни:
— Преди малко млади офицери от знатни фамилии се биха с тренировъчни оръжия до пускане на кръв, за да покажат уменията си и да донесат чест за клановете си…
— Да не говорим за тлъстите печалби от тежките облози — вметна Хочопепа.
Шимоне продължи, без да обръща внимание на забележката:
