— Значи си спомняш тази малка подробност? Е, тогава бях по-млад. — Сякаш съобразил, че отговорът не е задоволителен, Макрос добави: — Онзи прорив беше дивашка работа, създаден бе от волите на онези, които стояха по кулите на Конгрегацията. Аз само го отклоних в друга посока, към друго място, за да осуетя замисъла на Врага, и то с голям риск. Докато този е под контрол, закотвен е здраво в Келеуан и се поддържа от машината. Това, което го удържа — многото изкусно вплетени заклинания, крепящи го в съзвучие с Мидкемия — ми пречи да го променя. Единственото, което мога да направя, е да го прекратя, но за това ми е нужна помощ. Преди да почнем обаче, искам да ти кажа следното: повечето неща ще ги разбереш след като стигнете на острова ми. Но едно ще те помоля да имаш наум, когато четеш посланието ми. Моля те, помни, че всичко, което направих, го направих, защото ми беше предопределено. Надявам се да ме помниш с добро.
Макар да не можеше да види чародея, Пъг усещаше близкото му присъствие. Той понече да заговори, но бе прекъснат от гласа на Макрос.
— Когато свърша, използвай последната трошица енергия, която ти е останала, за да се върнеш с волята си при Кълган. Тази тояга ще ти помогне, но трябва да вложиш всичките си усилия в тази задача. Провалиш ли се, ще загинеш.
Това бе второто предупреждене на Макрос и за пръв път от години Пъг изпита смъртен страх.
— А ти?
— Погрижи се за себе си, Пъг. Аз си имам други грижи.
Последва някакво смътно усещане за промяна, сякаш тъканта на нищото около тях се усука.
— По моя команда трябва да развихриш силата си в цялата ярост — каза Макрос. — Онова, което направи на Имперските игри, бе само бледа сянка на това, което трябва да постигнеш сега.
— Ти знаеш и за това?
Отново се чу кикот.
— Бях там, макар мястото, на което седях, да беше много по-ниско от твоето. Трябва да призная, че беше доста впечатляващо. Дори и аз бих се позатруднил с предлагането на такова зрелище. Хайде, нямаме повече време. Изчакай командата ми, след което пусни цялата си сила да потече към мен.
Пъг не отвърна нищо. Усещаше невидимото присъствие на чародея. Отново почувства тръпката на промяната. Изведнъж грейна заслепяваща светлина, после се възцари мрак. Миг след това всичко наоколо изригна в лудешки порой от енергия, също като онова, което бе видял в процепа на Златния мост. Отвсякъде избухнаха ослепителните цветове на първични сили, които бе неспособен да разпознае.
— Хайде, Пъг! — изрева гласът на Макрос.
Пъг подчини цялата си воля на задачата. Пресегна се навътре, към най-дълбоките недра на естеството си, и извлече оттам всичко от магическата мощ, която бе придобил от двата свята. Сили, способни да срутят планини, да преместят речни корита и да сринат градове до основи — и всички тях той съсредоточи в едно. После сякаш отхвърляйки от себе си нещо болезнено и неудържимо, насочи цялата тази енергия натам, където усещаше, че е чародеят. И тези сили изригнаха в невъобразим, безумен взрив, а най-първичната тъкан на времето и пространството възропта срещу тях. Пъг усети как тя се гърчи и огъва около него, сякаш цялата вселена се напрегна да отхвърли нашествието. Последва внезапно облекчение и всичко се стопи.
Пъг усети, че се носи сред абсолютен мрак. Рееше се вцепенен, без усещане за цялост, без мисъл. Умът му беше безсилен да приеме онова, което изпитваше, и той за малко щеше да изгуби съзнание. Усети, че пръстите му се отпускат и тоягата започва да се изплъзва от ръката му. Стисна я в спазъм, продиктуван от слепия инстинкт. После усети леко подръпване. Умът му се съпротивляваше на смразяващата чернота, която се мъчеше да го погълне, и той се помъчи да си спомни нещо. Около него ставаше все по-студено и той усети, че дробовете му горят, останали без въздух. Отново се опита да си спомни нещо, но то не идваше. После отново усети подръпването и някакъв слаб, но познат глас стигна до него много отблизо.
— Кълган? — промълви той немощно и се остави на тъмнината да го завладее.
Цуранският войскови водач се надигна и се огледа. Ужасният взрив, съпроводил разрушаването на пространствения мост и избил стотици цурани, не бе помогнал особено и на силите на Кралството. Наоколо цареше пълен хаос. Но онези, които бяха оцелели, продължаваха битката.
Нямаше почти никаква надежда, след като Келеуан се оказа откъснат от тях, нито за помощ, нито за безопасно отстъпление. Все пак броят им беше почти колкото на враговете и все още имаха шанс да спечелят. За разрушения разлом можеха да се тревожат и по-късно.
Изведнъж звуците на битката секнаха — войските на Кралството се оттегляха. Войсковият командир се огледа и след като не видя офицер с по-висок ранг, закрещя заповеди да се подготвят срещу нова атака.
Войските на Кралството бавно се прегрупираха, но не нападнаха, а застанаха на позиции срещу цураните.
Напрежението растеше. Войсковият командир заповяда да му издигнат платформа и четирима цурани събраха щитовете си и го вдигнаха на тях. Очите му се разшириха.
— Имат подкрепления.
И наистина, далече на юг се виждаха прииждащите колони на силите от Южния проход.
Вик от другата страна го накара да се обърне и да погледне на север. Редиците на кралската пехота настъпваха през дърветата. Той отново се обърна на юг и присви очи. Успя да различи в мъглявината на хоризонта безбройната пехота, която следваше конницата. Офицерът заповяда да свалят импровизираната площадка и заместникът му го попита:
— Какво става?
— Цялата им армия е на бойното поле. — Той преглътна. Обичайното цуранско безстрастие пред лицето на врага се беше скършило. — Майко на всички богове! Трябва да са поне тридесет хиляди.
— Тогава ще им дадем битка, достойна за балада, преди да умрем — каза помощник-командирът.
Войсковият командир се огледа. Войниците му бяха изтощени, всеки втори беше ранен. А от кралските армии се бяха сражавали едва една трета. Цели двадесет хиляди отпочинали войници се приближаваха срещу четирите хиляди цурани, половината от които не бяха способни на съпротива.
Войсковият командир поклати глава.
— Битка няма да има. Отрязани сме от дома, може би завинаги. Няма смисъл.
Той пристъпи покрай слисания си помощник, премина стената от щитове, вдигна ръце над главата си в знак за примирие и бавно закрачи към Луам, с боязън пред мига, в който щеше да се окаже първият цурански офицер в живата памет на Империята, предал войските си на врага. Само след няколко минути застана пред принца, свали шлема си и коленичи.
После вдигна очи към високия златокос принц и каза:
— Лорд Луам. На вашата милост поверявам подчинените си. Ще приемете ли нашето поражение?
Луам кимна.
— Да, Касуми. Ще приема вашето поражение.
Тъмнина. После — сгъстяваща се сивота. Пъг едва успя да отвори натежалите си клепачи. Над него се беше надвесило познатото лице на Кълган.
Старият му учител се усмихна широко.
— Радвам се, че те виждам отново сред нас. Не знаехме дали си жив. Тялото ти беше съвсем студено. Можеш ли да се изправиш?
Мийчъм, който бе коленичил до Пъг, му помогна да седне. Пъг усети, че студът напуска крайниците му, яркото слънце полека стопли тялото му. Поседя вкочанен, после отрони:
— Мисля, че ще живея.
Още докато го изричаше, усети, че силите му се възвръщат. След малко усети, че може да стане, изправи се и огледа струпаните армии на Кралството.
— Какво стана?
— Проривът е унищожен и цураните, които останаха, се предадоха — каза Лаури. — Войната свърши.
Пъг се чувстваше толкова изтощен, че не можа да изпита нищо. Взря се в лицата на приятелите си и
