Томас се изненада от титлата, но си замълча. Докато се връщаха в лагера, двамата приятели бяха имали време да си разкажат само накратко как е минал животът им през тези години.
— Какво щяхте да направите, ако не се бяхте предали на милостта на принца?
— Щяхме да се сражаваме до смърт, велики.
Пъг кимна.
— Разбирам. Значи виновен си за това, че си опазил живота на близо четири хиляди свои хора? И поне на още хиляда войници на Кралството?
— Живях сред вашите хора, велики. Изглежда, съм забравил цуранското си възпитание. Донесох безчестие на своя дом. Когато принцът избие хората ми, ще го помоля за позволение да сложа край на живота си, макар че той едва ли ще ме удостои с такава чест.
Брукал и останалите се слисаха от думите му. Луам не издаде външно чувствата си, а само каза:
— Никакъв позор не си си навлякъл. На никаква кауза нямаше да помогнете, ако бяхте загинали. Тя престана да съществува, когато проривът бе унищожен.
— Такъв е нашият обичай — отвърна Касуми.
— Вече не — каза Луам. — Вашето отечество сега е тук, защото друго нямате. Според това, което казаха Кълган и Пъг за тези проходи в пространството, едва ли някога ще можете да се завърнете на Цурануани. Вие ще останете тук и намерението ми е това да бъде от полза за всички.
Смътна искрица надежда светна в очите на Касуми. Наследникът се обърна към лорд Брукал и каза:
— Милорд херцог Ябонски. Как преценявате вие цуранските бойци?
Старият херцог се усмихна.
— Сред най-добрите, които съм виждал. — Касуми като че ли поизправи рамене, възгордян от похвалата. — По свирепост не отстъпват на Тъмното братство, но нравът им е далеч по-благороден. Дисциплинирани са като кешийските бойци-псета и са издръжливи като наталийски щурмоваци. Като цяло, несъмнено са превъзходни бойци.
— Една такава армия би ли гарантирала допълнителна сигурност по неспокойните ни северни граници?
Брукал се усмихна.
— Ламътският гарнизон пострада най-тежко във войната. Едно такова подкрепление би било неоценимо.
Граф Ламътски потвърди думите на херцога и Луам се обърна към Касуми.
— Все още ли ще държиш да сложиш край на живота си, ако твоите мъже могат да останат свободни хора и войници?
— Как е възможно това, ваше височество?
— Ако ти и твоите хора се закълнете във вярност към короната, ще ви поставя под командването на граф Ламътски. Ще бъдете свободни хора и граждани и ще ви се възложи да охранявате нашата северна граница срещу враговете на човешкия род, обитаващи Северните земи.
Касуми не знаеше какво да отговори. Лаури пристъпи към него и му каза:
— Това не е позор.
Лицето на Касуми се отпусна от искрено облекчение.
— Приемам и съм сигурен, че и хората ми ще го приемат. — Помълча и добави: — Дойдохме като почетна охрана за императора. Според това, което чух тук, явно сме били използвани от този чародей като всички останали. Не бих позволил да се пролива повече кръв заради него. Благодаря ви, ваше височество.
— Смятам, че едно рицар-капитанство ще бъде подходящо за водач на близо четири хиляди души — каза лорд Вандрос. — Съгласен ли сте, милорд? — Брукал кимна и Вандрос продължи: — Елате, капитане. Трябва да поговорим за новото ви назначение.
Касуми стана, поклони се на Луам и излезе с граф Ламътски. Арута докосна брат си по рамото. Луам извърна глава и принцът му каза:
— Достатъчно с държавните дела. Време е да отпразнуваме края на войната.
Луам се усмихна.
— Вярно. — Обърна се към Пъг. — Вещер, я изтичай да доведеш милата си съпруга и чудесния си син. Искам да замирише малко на къща и семейство наоколо.
Томас озадачено погледна Пъг.
— Жена? Син? Това пък какво е?
Пъг се засмя.
— Много има за разправяне. Ще седнем и ще си поговорим, чакай да си доведа семейството.
Запъти се към шатрата си. Катала разказваше приказка на Уилям. Момчето скочи и се затича към него, защото не го бяха виждали след завръщането му. Беше изпратил един войник да им съобщи, че е добре, но е зает при принца.
— Катала, Луам иска да дойдеш при нас за пиршеството.
Уилям дръпна черния халат на баща си.
— И аз искам, тате.
Пъг вдигна момчето си.
— Че къде без теб, сине?
Празненството в шатрата вървеше много по-кротко от онова, което се вихреше навън. Все пак Лаури им достави удоволствие с баладите си, а и всички изпитваха радостна възбуда от това, че мирът най-сетне е настъпил. Храната си беше скромна, от оскъдното лагерно продоволствие, както и преди, но кой знае защо, им се стори по-вкусна. Обилното количество вино също допринесе за празничното настроение.
Луам седеше с чаша вино в ръка. Останалите се бяха улисали в тих разговор. Наследникът се беше малко понапил, но никой не го упрекна за това, защото бе изстрадал много през последния месец. Кълган, Тъли и Арута, които го познаваха най-добре, разбираха, че Луам си мисли за баща си, който сега можеше да седи сред тях, ако не беше една случайна цуранска стрела. При цялата тази отговорност, първо за войната, след това за наследството, което бе стоварено на раменете му, Луам не бе намерил време за скръб и едва сега усещаше загубата с цялата й тежест.
Тъли се изправи и изрече високо:
— Уморен съм, ваше височество. Позволете да се оттегля.
Луам се усмихна на стария си учител.
— Разбира се. Лека нощ, Тъли.
Останалите в шатрата бързо последваха примера и поискаха позволение от Наследника. Пъг и семейството му останаха за малко пред шатрата с Калин и Томас.
Приятелите от детството бяха прекарали вечерта, разказвайки си за последните девет години. Пъг бе проявил интерес към вълшебството на Властелините на драконите, както и Кълган. Бяха пожелали да посетят някой ден Залата на дракона. Долган беше намекнал, че може и да ги заведе, ако решат да предприемат това пътешествие.
Събудилото се за нов живот приятелство сияеше от очите на двамата млади мъже, макар да разбираха, че вече не е същото, защото и у двамата бяха настъпили много и големи промени. Това се подчертаваше колкото от драконовата ризница и черния халат, толкова и от присъствието на Катала и Уилям.
За Катала джуджетата и елфите се бяха оказали смайващи — колкото до Уилям, за него всичко се беше оказало смайващо и сега той спеше кротко в прегръдката на майка си. За Томас тя не знаеше какво да реши. В много отношения той й приличаше на Калин, но въпреки това доста приличаше на другите мъже из лагера.
Томас изгледа заспалото момче.
— Прилича на майка си, но има нещо много дяволито в него, което не знам защо ми напомня за едно друго момче, което познавах.
Пъг се усмихна.
— Неговият живот ще е по-спокоен, надявам се.
Арута излезе от шатрата на брат си и застана до двете момчета, които бяха яздили с него до рудниците на Мак Мордайн Кадал преди толкова години.
