последният.
Кълган изгледа съществото. Въпреки доста необичайния му вид, в него все пак имаше нещо симпатично.
— А сега какво ще правиш?
— Ще чакам завръщането на господаря и ще поддържам ред в дома му.
— Очакваш да се завърне ли? — запита Пъг.
— Най-вероятно. След ден, след година или след век — все едно. Всичко ще е готово за него, когато се върне.
— А ако е умрял? — попита Арута.
— Тогава ще остарея и ще умра чакайки, но не вярвам. Служа на Черния от много време. Между нас има… разбирателство. Ако е умрял, мисля, че щях да го знам. Той просто… отсъства. Дори и да е умрял, може да се върне. За моя господар времето не е това, което е за другите хора. Ще ми стига да го чакам.
Пъг се замисли.
— Той, изглежда, наистина е властелин на всички магии.
Гатис се усмихна широко.
— Това със сигурност щеше да го разсмее, господарю. Той винаги се оплаква, че му остава да научи толкова много неща и че времето все не му стига. И това от устата на човек, живял неизброими години.
Кълган се надигна от стола си и каза:
— Трябва да извикаме хора, за да отнесат всички тези неща на кораба.
— Не се безпокойте, господарю — успокои го Гатис. — Когато сте готови, просто се върнете на кораба си. Оставете две лодки на брега при заливчето. На следващия ден призори ще намерите всичко товарено на борда.
— Добре — каза Кълган. — Тогава трябва веднага да започнем с описа на всички тези трудове, преди да започне пренасянето.
Гатис пристъпи към един от рафтовете и се върна с навит на руло пергамент.
— Предвидих нуждите ви, господарю, и съм приготвил списък на всички трудове тук.
Кълган разтвори свитъка и зачете. Очите му се разшириха.
— Чуйте! — каза той възбудено. — Тук има копие на „Вероятности при трансформацията на материята“ на Виталус. — Очите му се разшириха още повече. — И „Темпорални изследвания“ на Спандрик. За този труд се смяташе, че е изгубен преди сто години! — Загледа се в следващите заглавия с почуда. — И стотици томове с името на Макрос на тях. Та това е неизмеримо съкровище.
— Радвам се, че го оценявате така, господарю — каза Гатис.
Кълган така се бе увлякъл, че помоли да му донесат тези томове веднага, но Арута го пресече:
— Чакай малко, Кълган. Хванеш ли се, ще трябва с въже да те теглим, за да те измъкнем оттук. Нека се върнем на кораба и да изчакаме да донесат всичко това. Скоро трябва да тръгваме.
Кълган заприлича на малко дете, на което са му отнели сладкишите, и Арута, Пъг и Мийчъм се захилиха, като видяха нацупената му физиономия.
— Няма причина да се задържаме повече — каза Пъг. — Ще разполагаме с години, за да проучим всичко това след коронацията. Огледай се добре, Кълган. Да не би да се каниш да вдишаш всичко това на един дъх?
— Е, добре — предаде се Кълган.
Пъг посочи рафтовете и възкликна:
— Представете си само! Цяла академия за изучаване на магиката, с библиотеката на Макрос в сърцевината й.
Очите на Кълган заблестяха.
— Аз почти бях забравил заръката на херцога. Място за учене. Няма вече чиракът да се учи от един или друг майстор, а от много. С такова завещание и с това, което сам ще можеш да предадеш, Пъг, ще поставиш чудесно начало.
— Хайде вече да тръгваме, ако изобщо искаме да има начало — подкани ги Арута. — Имаме да коронясваме нов крал, а колкото повече се бавим, толкова по-вероятно е и двамата да затънете тук до ушите.
Кълган го погледна намръщено, сякаш бяха посрамили доброто му име.
— Добре де, ще взема само някои неща да ги поразгледам на кораба… стига да нямаш възражения.
— Както искаш — отговори Арута с усмивка. — Но моля те, гледай поне да не са прекалено тежки. Трябва да ги домъкнем до лодката, не забравяй.
Кълган се усмихна доволно.
— Разбрахме се. — После се обърна към Гатис: — Би ли ми намерил онези два тома, за които споменах?
Гатис му подаде двата тома, овехтели и многократно препрочитани. Кълган го изгледа изненадано, а Гатис поясни:
— Прецених, че може да стигнете до това разбирателство, и ги свалих от рафтовете, докато го обсъждахте.
Кълган поклати глава и бавно тръгна към вратата с двата тома в ръце. Другите го последваха. Таласъмоподобното същество ги преведе през двора и на моста им пожела лек път.
След като портите на цитаделата се затвориха зад тях, Мийчъм каза:
— Този приятел Макрос май повдигна по пет въпроса за всеки един, на който отговори.
— Прав си — отвърна Кълган. — Но навярно ще разберем още неща от неговите бележки и от други трудове. А може би не — и сигурно така и трябва.
Глава 34
Възраждане
В Риланон цареше празник.
Навсякъде плющяха знамена и гирлянди от цветя бяха заменили черните ленти, белязали периода на траур за покойния крал и неговия братовчед Боррик. Сега предстоеше коронясването на нов крал и хората ликуваха. Гражданите на Риланон малко познаваха Луам, но той беше хубаволик и винаги усмихнат и в очите на хората бе като слънце, показало се иззад тъмните облаци от царуването на Родрик.
Арута остави Пъг, Мийчъм и Кълган и препусна към двореца. Изруга наум съдбата, която ги бе забавила с близо седмица, лишавайки ги от попътен вятър на три дни от Крондор и след това с бавното придвижване до Саладор. Беше пред обед и жреците на Ишап вече разнасяха новата кралска корона из града. След по- малко от три часа Луам щеше да я получи.
Арута стигна до палата и виковете на гвардейците отекнаха из широкия площад:
— Пристига принц Арута!
Арута даде коня си на един паж и се забърза по стъпалата на двореца. Когато стигна до преддверието, към него с лъчезарна усмивка се затича Анита.
— О! — извика тя. — Колко се радвам, че те виждам!
— И аз се радвам, че те виждам, Анита. Трябва да се приготвя за церемонията. Къде е Луам?
— Усамотил се е в Кралската гробница. Поръча да ти предам, като пристигнеш, веднага да идеш при него. — Гласът й бе изпълнен с тревога. — Тук става нещо странно, но никой като че ли не разбира какво и защо. Само Мартин Дълголъкия се е виждал с Луам след снощната вечеря, а когато видях Мартин, лицето му изглеждаше много особено.
Арута се засмя.
— Мартин винаги изглежда странно. Хайде, да идем при Луам.
Тя се възпротиви на опита му да пренебрегне предупреждението й.
— Не, отиди сам. Той така поръча. Освен това аз трябва да се преоблека за церемонията. Но, Арута, наистина става нещо странно.
Този път Арута се замисли. Анита имаше добър усет за такива неща.
— Добре. Аз и без това трябва да изчакам да ми донесат вещите от кораба. Ще се видя с Луам и след
