себе си, ще му призная правото.
— Правото! Кралският печат ти беше връчен в присъствието на почти всички лордове. Ти не си болният Ерланд, отстъпващ пред братовия си син заради разклатеното си здраве и липсата на ясно наследство. Ти си посочен за Наследник!
Луам сведе глава.
— Това посочване е невалидно, Арута. Родрик ме провъзгласи за Наследник като „най-възрастния мъж на рода Кондуин“, какъвто не съм. Най-големият е Мартин.
— Съвършено вярно и според закона, Луам, но ще донесе пълна разруха на това кралство! — избухна Арута. — Ако Мартин изяви претенция пред събранието, жреците на Ишап ще счупят короната и въпросът ще бъде прехвърлен в Съвета на лордовете за решение.
— И макар Ги да се крие, ще се вдигнат дузини херцози, пълчища графове и орди барони, готови да прережат гърлата на съседите си, за да наложат своя избор. Този пазарлък ще свърши с половината имения в Кралството забъркани в търговия на гласове. Ще бъде истинска касапница!
— Ако ти вземеш короната, Батира няма да може да действа — продължи Арута. — Но ако подкрепиш Мартин, мнозина ще се откажат да те последват. Изпаднал в безизходица съвет — точно това цели Ги. Готов съм да заложа всичко, че точно в този момент той се спотайва някъде и чака точно такъв сгоден момент, за да заплете коварствата си. Ако източните лордове се вдигнат, Ги тутакси ще се появи и мнозина ще се стекат под знамето му.
Луам изглеждаше потиснат от думите на брат си.
— Не мога да кажа какво ще стане, Арута. Но зная, че не мога да направя нищо друго.
Арута сякаш бе готов да го удари.
— Наследил си бремето на бащиното ни чувство за семейна чест, но на други ще се падне да се справят с убийствата. Милост небесна, Луам, мислиш ли изобщо какво би се случило, ако някой безименен доскоро ловец седне на трона на Кондуин само защото баща ни е ощипал някакво хубаво слугинче преди четиридесет години! Това ще доведе до гражданска война!
Луам остана непреклонен.
— На мое място щеше ли да откажеш на Мартин рожденото му право?
Гневът на Арута се стопи и той изгледа брат си с нескрито удивление.
— Богове! Ти се чувстваш виновен за това, че баща ни е отричал Мартин през целия му живот, нали? На твое място със сигурност щях да откажа на Мартин рожденото му право. След тридесет и седем години какво толкова означават няколко дни повече? След като станех крал и укрепях властта си, щях да го направя херцог, да му дам да командва армия, да го направя свой пръв съветник или каквото и да е там, за да успокоя съвестта си, но не и преди кралството да бъде заздравено. Не бих приел Мартин да изиграе ролята на Боррик Първи спрямо Джон Претендента в лицето на Ги, и щях да съм готов на всичко, което трябва да се направи, за да не стане това.
Луам въздъхна с дълбоко съжаление.
— Значи сме съвсем различни хора, Арута. Вече ти казах в лагера, че от теб щеше да излезе много по- добър крал, отколкото от мен. Може би си прав, но стореното вече е сторено.
— Брукал знае ли за това?
— Само ние тримата. — Той се взря в Арута. — Само синовете на нашия баща.
Арута почервеня, раздразнен от думите му.
— Не ме разбирай погрешно, Луам. Изпитвам голяма привързаност към Мартин, но тук са заложени неща, много по-сериозни от личните ни преценки и чувства. — Той замълча за миг. — Значи всичко е в ръцете на Мартин. След като е трябвало да го направиш, поне си постъпил правилно, че не си го направил публично достояние. Достатъчен ще бъде потресът, когато Мартин се появи на коронацията. Поне можем да се подготвим.
Арута пристъпи към стълбите, спря и се извърна към брат си.
— Това, което ми каза, води към два изхода, Луам. Може би тъкмо защото не можеш да отречеш правата на Мартин, от теб ще се получи по-добър крал, отколкото от мен. Но колкото и да те обичам, няма да позволя кралството да бъде съсипано заради наследството.
Луам като че ли не можеше повече да се противопоставя на брат си. В думите му прозвуча умора и примирение пред всичко, което можеше да поднесе съдбата.
— Какво ще направиш?
— Това, което трябва. Ще се погрижа тези, които са ни верни, да бъдат предупредени. Ако се стигне до бой, поне да имаме предимство с изненадата. — Той замълча за миг. — Нищо друго не изпитвам, освен преголяма обич към Мартин, Луам, трябва да знаеш това. Ходил съм с него на лов като момче и на него в немалка степен дължа живота си, когато измъкнахме Анита от копоите на Ги, а това е дълг, който трудно се заплаща. В друг момент и на друго място с радост щях да го приема за свой брат. Но ако се стигне до кръвопролитие, Луам, готов съм да го убия.
Арута напусна гробницата на предците си. Луам остана сам с мраза на вековете върху плещите си.
Пъг се взираше замислен преа прозореца. Катала пристъпи до него и го измъкна от унеса.
— Изглеждаш чудесно — каза й той. Беше облякла искряща рокля от тъмен пурпур, със златни шевици по гърдите и ръкавите. — И най-изящната херцогиня в двора не може да надмине красотата ти.
Тя се усмихна на ласкателството му.
— Благодаря ти, съпруже. — Завъртя се да му покаже тоалета си. — Вашият херцог Калдрик според мен е истински магьосник. Как слугите му успяха да намерят всички тези неща и да ги приготвят само за два часа — истинско вълшебство. — Тя потупа гънките на дебелата пола. — Много трябва да се упражнявам, докато свикна с това тежко облекло. Струва ми се, че предпочитам късите роби у дома. — Погали тъканта. — Но все пак платът е хубав. А и в този ваш студен свят вече разбирам, че така трябва. — С края на лятото времето бе започнало да захладнява. След по-малко от два месеца щеше да завали сняг.
— Почакай само до зимата, Катала, ако си мислиш, че сега е студено.
— Мамо, татко! — извика възбудено Уилям от вратата и се втурна към тях. Беше облечен в къса туника и панталонки, подходящи за млад благородник, от тънък плат и изкусно скроени. Скочи към протегнатите ръце на баща си. — Къде отивате? — попита момчето с широко ококорени очи.
— Отиваме да видим как Луам ще стане крал, Уилям — каза Пъг. — Докато ни няма, слушай гледачката си и не дразни Фантус.
Момчето отвърна утвърдително за първото, но не и за второто и немирната му усмивка ги накара да се усъмнят. Слугинята, която бе назначена за гледачка на Уилям, влезе и поведе детето към неговата стая.
Пъг и Катала излязоха от покоите, които им бе отредил Калдрик, и тръгнаха към тронната зала. По пътя срещнаха Лаури и явно изнервения Касуми.
Лицето на Лаури грейна и той възкликна:
— Аха! Ето ви и вас. Много се надявах да ви видя преди да започнат всичките тези церемонии.
Касуми се поклони на Пъг, въпреки че магьосникът се беше облякъл в подходяща за случая кафяво- червена туника.
— Велики.
— О, това са минали работи, Касуми. Моля те, наричай ме вече Пъг.
— Колко сте красиви и двамата с тези нови дрехи! — възкликна Катала.
Лаури се беше облякъл според последната мода — в яркожълта туника със зелен елек без ръкави отгоре и с плътни черни панталони, затъкнати във високите чизми. Касуми носеше униформата на рицар-капитан на гарнизона на Ламът — тъмнозелена куртка и панталони, със сивия табард с вълчата глава на Ламът.
Трубадурът им се усмихна.
— При цялата тази възбуда през последните няколко месеца бях забравил, че ми остана едно малко съкровище от скъпоценни камъни. Тъй като не мога да ги върна на владетеля на Шинцаваи, а синът му отказва да ги приеме, предполагам, че са мои по право.
Вече няма да ми се налага да се притеснявам дали ще си намеря вдовица в някой хан.
— Касуми, как се устройват твоите хора? — попита Пъг.
— Не лошо, въпреки че все още има известно напрежение между тях и войниците на Ламът. Но мисля,
